Това писмо на немски ефрейтор до приятелката му в Мюнхен

Това писмо на немски ефрейтор до приятелката му в Мюнхен е написано през лятото на 1942 година. Военната цензура не разрешила на писмото да стигне до получателя и го върнали след няколко седмици на командира на полка, когато дивизията към този момент била в Кавказ. Предложили му той да реши – да повдигне дело в обвиняване в загуба на боеспособност или да провежда строго наблюдаване и да даде опция на боеца да служи и отсега нататък. Командирът на ефрейтора подсигурил за него, само че и почнал да го наблюдава…

„ Къде се намираме, не мога да ти оповестя. Но можеш да го схванеш, в случай че деликатно четеш отчетите на командването на Вермахта. Продължаваме да се движим напред. Заобиколени сме от плодородна околност. Житните класове на нивите порастват до три метра височина. Тук за първи път разбираш какъв брой въпреки всичко е бедна почвата в Германия. Но тук измъчените бойци няма да получат нищо от тази плодородна земя. На нас ни е отредена единствено най-тежката орис: да вървим, вървим, вървим.

Между маршовете понякога се сражаваме, само че след това още веднъж вървим. При това слънцето по този начин пече от небето, че от време на време ни се коства, че сме попаднали в Африка. Отдавна отвикнахме да обличаме своите туники и куртки, а ризите и потниците не изсъхват от пот. Върху всички пътища лежи пълен пласт прахуляк, тъй че непрекъснато ни се постанова колкото се може по-високо да подвигаме краката си и през целия ден да дишаме този прахуляк.

Когато успеем да се присъединим към някоя моторизирана част, това оказва помощ малко. Гърлото ни е непрекъснато пресъхнало от жадност, коства ни се, че всички ще умрем от нея. Манерките ни са празни. През цялото време мислим единствено за едно: по кое време ще е идващото прекъсване. Кога ще се разнесе мечтаната команда: „ Разпредели кафето! “

Но ние, телефонистите в щаба, се движим надалеч напред пред главните подразпределения и полевите кухни непрекъснато изостават от нас. Тогава би трябвало да тичаме няколко километра обратно, а когато дотичаме, готвачът ни декларира: „ Всичкото кафе към този момент свърши! “ – и ни се постанова с тръс да се връщаме, с цел да успеем да заемем мястото си отпред на колоната.

Движим се денонощно. Понякога стопираме единствено заран, а от време на време и вечер. Едва съумяваме да дремнем, когато отново ни подвигат. А след това всичко стартира изначало: маршируване и маршируване.И това в случай, че мнозина са заболели: страдат от диария или тресчица или даже и двете. Всички сме толкоз смъртно изтощени, че мечтаем единствено за едно: да рухнем на пътя и по този начин и да лежим.

Но унтер-офицерите не стопират да ни препират: „ Напред, напред! Който изостане, ще бъде разстрелян “. Когато към този момент ти се коства, че за през днешния ден преходите са повече от задоволителни, когато към този момент не си чувстваш краката, внезапно стартира престрелка и патроните свистят над главите ни, а сержантът крещи: „ Установете връзка! “

Тогава се постанова да метнеш на тил тежките бобини с кабели и да бягаш напред. Вярно, имаме конни телефонисти. Но на конете им е по-тежко от нас и непрекъснато ги употребяват в обоза.

Когато стартира престрелка, непрекъснато поносим загуби. Около нас има повече от задоволително руснаци, които стрелят по нас. Но немците стават все по-малко, а руснаците от ден на ден.

Постоянно се питаш: какъв брой още ще продължава по този начин? И се питаш още ще съумея ли отново да видя родината или внезапно ще почина някъде тук в прахта, както към този момент починаха доста мои приятели.

Писмото ми се получи доста дълго. Но денят ни през днешния ден е спокоен, ще се постарая да отделя няколко минути, с цел да напиша какво е ситуацията в действителност, с цел да можете в далечната татковина да и визиите същинското състояние на нещата тук “.