Доц. Светослав Живков за ФрогНюз: 6 септември е урок накъде трябв...
Това сподели пред ФрогНюз доцент доктор Светослав Живков, историк и учител в Историческия факултет на Софийския университет.
На днешния Ден на Съединението, 6 септември, ето и цялото изявление:
Когато приказваме за Съединението на Княжество България и Източна Румелия, с изключение на историческите събития, ми се коства значимо да приказваме за ролята на събитието, признакът му. Каква е ролята на Съединението през 1885 година?
Това е едно от събитията, с които младата българска страна и младата българска нация демонстрират, че желаят да бъдат еманципирана нация, независима и самостоятелна страна, не в теоретично-формално-международен проект, тъй като ние сме васали на Османската империя до 1908-909 година, само че в чисто в действителност проект. С този акт ние демонстрираме, че желаем да сме най-малкото равноправни.
Около Съединението споделят, че има външни въздействия, само че въпреки всичко ние не живеем на някакъв остров отвън цивилизацията. Неминуемо в Европа постоянно има взаимозависимости и, естествено, българската страна, като по-малка, повече е зависела от интернационалната обстановка и връзките сред Великите сили тогава. Инициативата за Съединението обаче е напълно българско дело. Самото образуване и осъществяването на Съединението не е вследствие на някаква външна интервенция или на някакво външно подбуждане. То е напълно българско дело и то забележете - не толкоз на българската страна, а на българите в Източна Румелия. Инициативата потегля от тях.
В геополитически проект, след сполучливото Съединение ние имаме по-голяма територия и по-голямо население. От 2 милиона българското княжество става малко над 3 милиона души население, с по-големи стопански запаси. Дори в културен проект българският хайлайф е бил по-скоро в Източна Румелия, в сравнение с в Княжество България. Пловдив, като културен център, а пък и като величина, и като население, тогава към момента е по-голям от София - и това е по този начин още 5-6 години след Съединението. Със Съединението ресурсите на страната и на обществото се усилват, усилва се самочувствието поради метода, по който реализираме триумф с това Съединение. Това е първата стъпка в реализирането на нашия по този начин наименуван народен блян от това време. В тези години като народен блян се схваща концепцията за присъединение на земите, обитаеми с българи към Отечеството. Фокусът, несъмнено, е Македония. И до ден сегашен ние към момента имаме тръпка по македонския въпрос. Съединението с Източна Румелия е първа и доста значима стъпка към националния блян. За страдание, идващите стъпки не са чак толкоз сполучливи.
Съединението съумява краткотрайно да сплоти българската нация в тези сериозни моменти на зимата и есента на 1885 година. След това обаче вътрешнополитическите проблеми още веднъж избуяват. Трябва да отчетем и външната интервенция - най-много съветската интервенция.
Само една година след Съединението имаме проруски прелом в България, който е полууспешен, тъй като в завършек на краищата в България не се открива проруско ръководство, само че първият български княз абдикира. Съединението не е отговорно за това, по-скоро противоположното, защото съветските проекти за инвазия в България - не в дословния смисъл, а по-скоро чисто дипломатически и геополитически, съветските проекти за това да трансфорат България в един безусловно протекторат започват от по-рано. Поне от 1883 година стартират проектите за детрониране на българския княз. Открито проруската агитация стартира най-малко от пролетта на 1884 година Това го имаме в спомените на разнообразни съвременници. В този смисъл, може да се каже, че даже Съединението по-скоро отсрочва - за жалост не съумява да предотврати тази брутална съветска интервенция, само че отсрочва тези събития с една година.
А каква е ролята на Съединението през днешния ден?
Винаги даваме образеца със Съединението като един от случаите, в които нацията е в действителност единна. Ако задълбочим в историята, би трябвало да кажем, че и тогава има хора, които не са доста съгласни със Съединението. Крайните русофили не са доста съгласни със Съединението. Дори в хода на Сръбско-българската война хора като Драган Цанков, като митрополит Климент чакат в София сръбската войска, с цел да я посрещнат. Тази група хора обаче е едно малцинство в българското общество в тези месеци. Ентусиазмът е доста мощен. Неслучайно на княз Александър дават прозвището Сливнишки воин.
Казвам всичко това, тъй като е явно, че българското общество в наше време има потребност от сближение. Ние сме доста мощно разграничени не толкоз в обществен, по-скоро в политически проект. Тук въздейства роля и наследството на комунистическия режим. Влияе роля и актуалната геополитическа обстановка, съветската хибридна и освен хибридна война.
Разбира се, не би трябвало да разбираме това национално сближение в смисъла, който се даваше по време на комунистическия режим - всички едно да мислят и да се съгласни с вярната линия. Но, въпреки всичко, може би имаме потребност от някакъв консенсус по базовите въпроси. Далече сме от този консенсус. Съединението, отново дублирам - самодейността за него е напълно българска, актът на Съединението е напълно български. Впоследствие, несъмнено, имаме интервенция на Великите сили и няма по какъв начин това да не се случи - интернационалното самопризнание на Съединението го изисква, защото то е нарушаване на Берлинския контракт, няма по какъв начин да се случи без глоба от страна на огромните страни. Но българите демонстрират храброст в тези години и достатъчното единодушие, единодушие, с цел да бъде реализиран триумф. Това може би е най-големият урок от позиция нашето съвремение.
Някои историци считат, че тъкмо 6 септември би трябвало да бъде народен празник. Вие по какъв начин мислите?
Трети март също има място в празничния цикъл. Проблемът с 3 март е, че проруските кръгове в България доста злоупотребяват с него. Те употребяват 3 март за непосредствено пропутинска агитация.
Тогавашна Русия няма общо с Путинова Русия. Тогавашна Русия, с всичките ѝ недостатъци, е една западна страна като държание в интернационалните връзки и като държание на политическия им хайлайф. Не са тъкмо англосаксонска страна, само че са доста по-близо и до Германия, до Австро-Унгария. Да, влизат във войни, само че тогава по този начин са заложени интернационалните връзки.
6 септември е формален празник в България. Той да бъде народен празник - малко съм песимистичен, тъй като това значи да принизим историята на България до Съединението. Имаме въпреки всичко Търновска конституция, с която в действителност с право се гордеем и би трябвало да кажем - малко се гордеем с нея. Това е един документ, за който ще кажат - но, той е преписан от Белгия. Всъщност e повече учреден върху Гърция и от Румъния. Няма обаче конституция, която да не употребява някакви предходни модели. Търновската конституция е дело на българските учредители. Те взаимстват от най-напредничавите конституционни модели по това време и сформират тази конституция, която в действителност прокламира всеобщо изборно право, директно изборно право, неща, които в края на XIX век към момента не са норма, в това число и в Западния свят. Във Англия да вземем за пример всеощо изборно право за мъжете се открива след Първата международна война.
За мен, може би най-удачният вид за народен празник е 24 май. Това е датата, която сплотява, най-малко за момента. Като историци, можем постоянно да намерим някакви недостатъци и на 24 маj. Например Св. Кирил и Св. Методий не са българи, те са византийци. Винаги можем да намерим някакви контрапункти. Но тук е значимо какво символизира празникът, дори не толкоз какво се е случило в съответния ден, а какво символизира и то най-много за нашето съвремение. От тази точка, 24 май е по-удачен.
Може да преминем и към вид, в който да нямаме народен празник или да има няколко национални празника. При това състояние, 6 септември е изцяло съответно да е тук.
Признавам, че в персонален проект съм най-вече за това 16 април да бъде почитана дата - приемането на Конституцията. Отчитам обаче, че тя е много непозната за българското общество и по тази причина няма да извършва функционалностите си на народен празник. А функционалностите на националния празник са в наше време - не толкоз какво е станало в предишното. Трябва по някакъв метод да ни сплотява.
Имайки поради засилената съветска агитация у нас, към 6 септември предходната година се прокарваха паралели с противозаконното анексиране на украинския Кримски полуостров от Руската федерация. Защо анексирането на Крим и Съединението на Княжество България и Източна Румелия не са идентични проблеми?
Напълно независимо казано - Съединението в действителност съставлява анексия. Не всички анексии са нещо неприятно. Не всички анексии са противозаконни и не всички анексии съставляват нарушение не толкоз на интернационалното право, колкото на това, което стартира още от Просвещението - ествените права на индивида, свободите.
А за какво е анексия? Защото в края на краищата имаме на практика очистване на тази област и присъединението ѝ към България. Под очистване разбираме цялостното заличаване на институциите на Източна Румелия и въвеждане на българските държавни институции и на българската държавна уредба в тази област. Всичко това, което е било Източна Румелия като регионално заседание, Народното събрание на Източна Румелия, държавното управление и директората, административното разделяне, правосъдната система - всичко това е изчезнало.
На интернационалните карти Източна Румелия продължава да съществува до 1908-1909 година. Това е заради метода, по който е одобрено Съединението - с Топханенски акт. Великите сили и Турция просто си затварят очите и одобряват, че тази област съществува с основен шеф българския княз. В Топханенски акт се споделя, че българският княз се назначава за основен шеф на Източна Румелия. Второ, споделя се, че ще се свика една българо-турска комисия, която ще прегледа и ще нанесе промени в органическия правилник на Източна Румелия, на конституцията на Източна Румелия. И третото, което е доста любопитно, е, че се споделя, че до момента в който тази комисия не извърши своята активност, ръководството на Източна Румелия се слага безусловно “на положителната воля на българския княз ”.
През 1986 година се привиква такава българо-турска комисия. България тупа топката - бавим, протакаме. Идва и проруският прелом. Тази комисия нищо не взема решение. От международноправна позиция, ръководството по положителната вода на българския княз продължава до Независимостта, само че на европейските карти Източна Румелия има. Това е едно.
Второто е, че региона е изцяло ликвидирана, изцяло анексирана към България. Аналогия ще направя не с Крим, а с обединяването на Германия. През 1990 година също имахме анексия - анексията на Германска демократична република е от страна на Федерална Република Германия, че дори и на Западен Берлин от страна на Федерална Република Германия. Държавата и в този момент се споделя Федерална Република Германия.
Защо Съединението не може да бъде като кримския случай? Неслучайно споделям - самото Съединение потегля от жителите, от обществото в Източна Румелия. Всъщност, по какъв начин е осъществено то? То не е осъществено с някаква военна инвазия от страна на Княжеството - да нахлуят българските войски и да завладяват Източна Румелия. Чисто механически, то е боен прелом от страна на източнорумелийската армия. Има две чети - на Чардафон от Голямо Конаре и една чирпанска чета, само че не те правят в действителност Съединението. Войската, начало с майор Данаил Николаев, обсажда конака, арестува основния шеф и афишира Съединение. Инициативата идва от самата Източна Румелия.
Нека да кажем няколко думи и за Захари Стоянов. Голямата заслуга на Захари Стоянов не е толкоз към самия акт на Съединението, а в това, че насърчава публичните настройки в интерес на Съединението със своята организация - Български скришен централен революционен комитет, който апропо не е доста скришен, тъй като всички знаят за него, и с вестник “Борба ”, който издава и е извънредно четен по това време - този вестник е ангажиран напълно с агитация на съединистката акция. Стоянов употребява вестника за агитация на съединистката акция с извънредно даровито си перо и посредством потребление на разнообразни празници или годишнини, като гибелта на Хаджи Димитър, четата на Ботев. Това са дейности от самата Източна Румелия. Това не са някакви тролове или хора, спуснати от Княжеството, които да тролват атмосферата в Източна Румелия. Самото държавното управление на Източна Румелия знае за всички тези подготовки и не взима никакви ограничения. В дните до 6 септември въпросът се разисква в държавното управление на Източна Румелия - дали да не повикат турски войски на помощ. Има такова право по Берлинския контракт - основният шеф може да извика такива войски. Не го вършат, с което индиректно подкрепят съединистката акция. Самата акция протича без никакви жертви. Капитан Райчо умира, само че той умира при трагичен случай, не в резултат на някакъв боен конфликт.
Нека да напомним и по какъв начин стана анексията на Крим. Първо съветските войски навлязоха в Крим. Този псевдо-референдум, който беше извършен, беше извършен в изискванията на непозната окупация. Татарите - най-старото население в Крим, бяха срещу тази анексия. Да не приказваме, че съветското население в Крим са новоприходци -там са от последните 150 години в резултат на колонизаторската политика на Русия, просто Крим е бил доста значим за Русия.
Паралелите чисто механически могат да се вършат, само че по наличие, всъщност - разликата е колосална. И не на последно място - в края на краищата, България, откакто разгласяваме Съединение, откакто българският княз приема Съединението, ние се съгласяваме интернационална конференция да разиска въпроса и да вземе крайното решение. И това е Цариградската посланическа конференция, която стартира да заседава още през октомври и която времено прекъса своите съвещания поради Сръбско-българската война. След нея още веднъж е възобновена и Българското съединяване е уредено в интернационален проект с Топханенския акт. България официално не е страна в Топханенския акт, тъй като това е - най-малко на доктрина - едностранно волеизявление от страна на султана. Неслучайно Топхане е един от дворците в Цариград.
От какво да черпим патриотично възприятие на днешният Ден на Съединението?
6 септември е един урок за това по какъв начин и накъде би трябвало да вървим, какво държание би трябвало да имаме като българска нация, в случай че желаеме в действителност да сме пълноценна нация и да имаме една независима, самостоятелна национална страна.
Разбира се, XIX век е напълно друго време. Ние сега имаме един все по-глобализиращ се свят - малко или доста националните разлики се размиват в това общество. Ние сме член на две извънредно огромни организации – Европейския съюз и НАТО, които не съществуват в края на XIX век. В наше време тези организации ни оказват помощ да отстояваме нашата национална самостоятелност. Много по-трудно е било на нашите прародители да отстояват това нещо в един извънредно фрагментиран, поляризиран свят, какъвто е в края на XIX век.
Трябва да вършим разлика сред национални ползи и това, което непознати пропаганди афишират за национални ползи, само че в действителност работи против българската нация и против нейната автономия. Няма по какъв начин да слугуваш на непозната страна, изключително такава, която те считат за противников сътрудник, и в същото време да си родолюбец. Може да си въобразяваш, че си родолюбец, само че това се размива с действителностите.
В България и тогава е имало проблеми с непознатите въздействия. Крайното русофилство и тогава работи подривно на българската нация. Смятам, че една част от българския хайлайф в тези години, въпреки и по-малката част, не се осъзнава като народен хайлайф, тъй като са прекрено доста обвързаностите ѝ с Русия. Една огромна част от тези хора са учили в Русия, станали са нещо с помощта на Русия, поради съветските учебни заведения, гимназии, съветската черква. Така са ги разбирали нещата. Но не с помощта на тях българската страна се еманципира, а е с помощта на другите хора, които осъзнават, че в действителност една Русия в избрани моменти може да бъде наш съдружник, каквато е Русия в Руско-турската война, абстрахираме се от нейните имперски ползи, което обаче не значи, че България и Русия би трябвало да бъдат безусловно съдружници във всеки един миг. Още повече, когато Русия има несъмнено завоевателни или най-малкото нападателни планове по отношение на България.
Много значимо във връзка със Съединението е, че Русия се афишира срещу Съединението. И това е по този начин не толкоз поради неприятните връзки сред княз Александър и император Александър III. Има го и това като фактор, само че по-важният фактор е различен. Във визията на Русия, България би трябвало да бъде спътник. Руски спътник, съветски протекторат, само че не както сегашният Путин преглежда нещата. Тогавашния Русия счита, че България би трябвало да бъде външнополитически спътник - да бъдем техни съдружници в битката за проливите. Не считат, че в България би трябвало вътрешнополитически и стопански да върви по някакви съветски модели. В това отношение, даже и най-крайните русофили в България тогава са насочени на Запад, за разлика от по-късните русофили и днешните русофили, които считат, че всичко хубаво идва от Москва, а от Запад идва всичко неприятно. Българските русофили в края на XIX век се пробват и спомагат за това България да се построи по един западен модел, със западни институции, доколкото се може народна власт, доколкото се може парламентаризъм.
В съответен случай обаче, защото България отхвърля да бъде съветски спътник, желае да се еманципира и да се трансформира в независима страна, явно съветските проекти не се случват. И това излиза наяве още преди Съединението. В подтекста на събитията преди този момент, на така наречен Режим на пълномощията, на неговия провал и така нататък, през 1983-1984 година Александър III схваща, че България по метода, на по който върви, няма да бъде съветски спътници, съветски протекторат, а по-скоро ще играе независима игра.
Тогава стартират проектите, както към този момент ви загатнах, на съветският император да детронира българския княз. Не поради самото детрониране, а с цел да сложи пионка в България. И това е главната причина Русия да не поддържа Съединението - Русия няма интерес от огромна България, която е независим състезател. Има интерес от огромна България, в случай че България бъде в съветското русло. Това е един факт, който въобще не е комфортен на актуалната проруска агитация и който обаче би трябвало безусловно да се регистрира и да се изяснява, с цел да не се вършат някои спекулации.
Илияна Маринкова
На днешния Ден на Съединението, 6 септември, ето и цялото изявление:
Когато приказваме за Съединението на Княжество България и Източна Румелия, с изключение на историческите събития, ми се коства значимо да приказваме за ролята на събитието, признакът му. Каква е ролята на Съединението през 1885 година?
Това е едно от събитията, с които младата българска страна и младата българска нация демонстрират, че желаят да бъдат еманципирана нация, независима и самостоятелна страна, не в теоретично-формално-международен проект, тъй като ние сме васали на Османската империя до 1908-909 година, само че в чисто в действителност проект. С този акт ние демонстрираме, че желаем да сме най-малкото равноправни.
Около Съединението споделят, че има външни въздействия, само че въпреки всичко ние не живеем на някакъв остров отвън цивилизацията. Неминуемо в Европа постоянно има взаимозависимости и, естествено, българската страна, като по-малка, повече е зависела от интернационалната обстановка и връзките сред Великите сили тогава. Инициативата за Съединението обаче е напълно българско дело. Самото образуване и осъществяването на Съединението не е вследствие на някаква външна интервенция или на някакво външно подбуждане. То е напълно българско дело и то забележете - не толкоз на българската страна, а на българите в Източна Румелия. Инициативата потегля от тях.
В геополитически проект, след сполучливото Съединение ние имаме по-голяма територия и по-голямо население. От 2 милиона българското княжество става малко над 3 милиона души население, с по-големи стопански запаси. Дори в културен проект българският хайлайф е бил по-скоро в Източна Румелия, в сравнение с в Княжество България. Пловдив, като културен център, а пък и като величина, и като население, тогава към момента е по-голям от София - и това е по този начин още 5-6 години след Съединението. Със Съединението ресурсите на страната и на обществото се усилват, усилва се самочувствието поради метода, по който реализираме триумф с това Съединение. Това е първата стъпка в реализирането на нашия по този начин наименуван народен блян от това време. В тези години като народен блян се схваща концепцията за присъединение на земите, обитаеми с българи към Отечеството. Фокусът, несъмнено, е Македония. И до ден сегашен ние към момента имаме тръпка по македонския въпрос. Съединението с Източна Румелия е първа и доста значима стъпка към националния блян. За страдание, идващите стъпки не са чак толкоз сполучливи.
Съединението съумява краткотрайно да сплоти българската нация в тези сериозни моменти на зимата и есента на 1885 година. След това обаче вътрешнополитическите проблеми още веднъж избуяват. Трябва да отчетем и външната интервенция - най-много съветската интервенция.
Само една година след Съединението имаме проруски прелом в България, който е полууспешен, тъй като в завършек на краищата в България не се открива проруско ръководство, само че първият български княз абдикира. Съединението не е отговорно за това, по-скоро противоположното, защото съветските проекти за инвазия в България - не в дословния смисъл, а по-скоро чисто дипломатически и геополитически, съветските проекти за това да трансфорат България в един безусловно протекторат започват от по-рано. Поне от 1883 година стартират проектите за детрониране на българския княз. Открито проруската агитация стартира най-малко от пролетта на 1884 година Това го имаме в спомените на разнообразни съвременници. В този смисъл, може да се каже, че даже Съединението по-скоро отсрочва - за жалост не съумява да предотврати тази брутална съветска интервенция, само че отсрочва тези събития с една година.
А каква е ролята на Съединението през днешния ден?
Винаги даваме образеца със Съединението като един от случаите, в които нацията е в действителност единна. Ако задълбочим в историята, би трябвало да кажем, че и тогава има хора, които не са доста съгласни със Съединението. Крайните русофили не са доста съгласни със Съединението. Дори в хода на Сръбско-българската война хора като Драган Цанков, като митрополит Климент чакат в София сръбската войска, с цел да я посрещнат. Тази група хора обаче е едно малцинство в българското общество в тези месеци. Ентусиазмът е доста мощен. Неслучайно на княз Александър дават прозвището Сливнишки воин.
Казвам всичко това, тъй като е явно, че българското общество в наше време има потребност от сближение. Ние сме доста мощно разграничени не толкоз в обществен, по-скоро в политически проект. Тук въздейства роля и наследството на комунистическия режим. Влияе роля и актуалната геополитическа обстановка, съветската хибридна и освен хибридна война.
Разбира се, не би трябвало да разбираме това национално сближение в смисъла, който се даваше по време на комунистическия режим - всички едно да мислят и да се съгласни с вярната линия. Но, въпреки всичко, може би имаме потребност от някакъв консенсус по базовите въпроси. Далече сме от този консенсус. Съединението, отново дублирам - самодейността за него е напълно българска, актът на Съединението е напълно български. Впоследствие, несъмнено, имаме интервенция на Великите сили и няма по какъв начин това да не се случи - интернационалното самопризнание на Съединението го изисква, защото то е нарушаване на Берлинския контракт, няма по какъв начин да се случи без глоба от страна на огромните страни. Но българите демонстрират храброст в тези години и достатъчното единодушие, единодушие, с цел да бъде реализиран триумф. Това може би е най-големият урок от позиция нашето съвремение.
Някои историци считат, че тъкмо 6 септември би трябвало да бъде народен празник. Вие по какъв начин мислите?
Трети март също има място в празничния цикъл. Проблемът с 3 март е, че проруските кръгове в България доста злоупотребяват с него. Те употребяват 3 март за непосредствено пропутинска агитация.
Тогавашна Русия няма общо с Путинова Русия. Тогавашна Русия, с всичките ѝ недостатъци, е една западна страна като държание в интернационалните връзки и като държание на политическия им хайлайф. Не са тъкмо англосаксонска страна, само че са доста по-близо и до Германия, до Австро-Унгария. Да, влизат във войни, само че тогава по този начин са заложени интернационалните връзки.
6 септември е формален празник в България. Той да бъде народен празник - малко съм песимистичен, тъй като това значи да принизим историята на България до Съединението. Имаме въпреки всичко Търновска конституция, с която в действителност с право се гордеем и би трябвало да кажем - малко се гордеем с нея. Това е един документ, за който ще кажат - но, той е преписан от Белгия. Всъщност e повече учреден върху Гърция и от Румъния. Няма обаче конституция, която да не употребява някакви предходни модели. Търновската конституция е дело на българските учредители. Те взаимстват от най-напредничавите конституционни модели по това време и сформират тази конституция, която в действителност прокламира всеобщо изборно право, директно изборно право, неща, които в края на XIX век към момента не са норма, в това число и в Западния свят. Във Англия да вземем за пример всеощо изборно право за мъжете се открива след Първата международна война.
За мен, може би най-удачният вид за народен празник е 24 май. Това е датата, която сплотява, най-малко за момента. Като историци, можем постоянно да намерим някакви недостатъци и на 24 маj. Например Св. Кирил и Св. Методий не са българи, те са византийци. Винаги можем да намерим някакви контрапункти. Но тук е значимо какво символизира празникът, дори не толкоз какво се е случило в съответния ден, а какво символизира и то най-много за нашето съвремение. От тази точка, 24 май е по-удачен.
Може да преминем и към вид, в който да нямаме народен празник или да има няколко национални празника. При това състояние, 6 септември е изцяло съответно да е тук.
Признавам, че в персонален проект съм най-вече за това 16 април да бъде почитана дата - приемането на Конституцията. Отчитам обаче, че тя е много непозната за българското общество и по тази причина няма да извършва функционалностите си на народен празник. А функционалностите на националния празник са в наше време - не толкоз какво е станало в предишното. Трябва по някакъв метод да ни сплотява.
Имайки поради засилената съветска агитация у нас, към 6 септември предходната година се прокарваха паралели с противозаконното анексиране на украинския Кримски полуостров от Руската федерация. Защо анексирането на Крим и Съединението на Княжество България и Източна Румелия не са идентични проблеми?
Напълно независимо казано - Съединението в действителност съставлява анексия. Не всички анексии са нещо неприятно. Не всички анексии са противозаконни и не всички анексии съставляват нарушение не толкоз на интернационалното право, колкото на това, което стартира още от Просвещението - ествените права на индивида, свободите.
А за какво е анексия? Защото в края на краищата имаме на практика очистване на тази област и присъединението ѝ към България. Под очистване разбираме цялостното заличаване на институциите на Източна Румелия и въвеждане на българските държавни институции и на българската държавна уредба в тази област. Всичко това, което е било Източна Румелия като регионално заседание, Народното събрание на Източна Румелия, държавното управление и директората, административното разделяне, правосъдната система - всичко това е изчезнало.
На интернационалните карти Източна Румелия продължава да съществува до 1908-1909 година. Това е заради метода, по който е одобрено Съединението - с Топханенски акт. Великите сили и Турция просто си затварят очите и одобряват, че тази област съществува с основен шеф българския княз. В Топханенски акт се споделя, че българският княз се назначава за основен шеф на Източна Румелия. Второ, споделя се, че ще се свика една българо-турска комисия, която ще прегледа и ще нанесе промени в органическия правилник на Източна Румелия, на конституцията на Източна Румелия. И третото, което е доста любопитно, е, че се споделя, че до момента в който тази комисия не извърши своята активност, ръководството на Източна Румелия се слага безусловно “на положителната воля на българския княз ”.
През 1986 година се привиква такава българо-турска комисия. България тупа топката - бавим, протакаме. Идва и проруският прелом. Тази комисия нищо не взема решение. От международноправна позиция, ръководството по положителната вода на българския княз продължава до Независимостта, само че на европейските карти Източна Румелия има. Това е едно.
Второто е, че региона е изцяло ликвидирана, изцяло анексирана към България. Аналогия ще направя не с Крим, а с обединяването на Германия. През 1990 година също имахме анексия - анексията на Германска демократична република е от страна на Федерална Република Германия, че дори и на Западен Берлин от страна на Федерална Република Германия. Държавата и в този момент се споделя Федерална Република Германия.
Защо Съединението не може да бъде като кримския случай? Неслучайно споделям - самото Съединение потегля от жителите, от обществото в Източна Румелия. Всъщност, по какъв начин е осъществено то? То не е осъществено с някаква военна инвазия от страна на Княжеството - да нахлуят българските войски и да завладяват Източна Румелия. Чисто механически, то е боен прелом от страна на източнорумелийската армия. Има две чети - на Чардафон от Голямо Конаре и една чирпанска чета, само че не те правят в действителност Съединението. Войската, начало с майор Данаил Николаев, обсажда конака, арестува основния шеф и афишира Съединение. Инициативата идва от самата Източна Румелия.
Нека да кажем няколко думи и за Захари Стоянов. Голямата заслуга на Захари Стоянов не е толкоз към самия акт на Съединението, а в това, че насърчава публичните настройки в интерес на Съединението със своята организация - Български скришен централен революционен комитет, който апропо не е доста скришен, тъй като всички знаят за него, и с вестник “Борба ”, който издава и е извънредно четен по това време - този вестник е ангажиран напълно с агитация на съединистката акция. Стоянов употребява вестника за агитация на съединистката акция с извънредно даровито си перо и посредством потребление на разнообразни празници или годишнини, като гибелта на Хаджи Димитър, четата на Ботев. Това са дейности от самата Източна Румелия. Това не са някакви тролове или хора, спуснати от Княжеството, които да тролват атмосферата в Източна Румелия. Самото държавното управление на Източна Румелия знае за всички тези подготовки и не взима никакви ограничения. В дните до 6 септември въпросът се разисква в държавното управление на Източна Румелия - дали да не повикат турски войски на помощ. Има такова право по Берлинския контракт - основният шеф може да извика такива войски. Не го вършат, с което индиректно подкрепят съединистката акция. Самата акция протича без никакви жертви. Капитан Райчо умира, само че той умира при трагичен случай, не в резултат на някакъв боен конфликт.
Нека да напомним и по какъв начин стана анексията на Крим. Първо съветските войски навлязоха в Крим. Този псевдо-референдум, който беше извършен, беше извършен в изискванията на непозната окупация. Татарите - най-старото население в Крим, бяха срещу тази анексия. Да не приказваме, че съветското население в Крим са новоприходци -там са от последните 150 години в резултат на колонизаторската политика на Русия, просто Крим е бил доста значим за Русия.
Паралелите чисто механически могат да се вършат, само че по наличие, всъщност - разликата е колосална. И не на последно място - в края на краищата, България, откакто разгласяваме Съединение, откакто българският княз приема Съединението, ние се съгласяваме интернационална конференция да разиска въпроса и да вземе крайното решение. И това е Цариградската посланическа конференция, която стартира да заседава още през октомври и която времено прекъса своите съвещания поради Сръбско-българската война. След нея още веднъж е възобновена и Българското съединяване е уредено в интернационален проект с Топханенския акт. България официално не е страна в Топханенския акт, тъй като това е - най-малко на доктрина - едностранно волеизявление от страна на султана. Неслучайно Топхане е един от дворците в Цариград.
От какво да черпим патриотично възприятие на днешният Ден на Съединението?
6 септември е един урок за това по какъв начин и накъде би трябвало да вървим, какво държание би трябвало да имаме като българска нация, в случай че желаеме в действителност да сме пълноценна нация и да имаме една независима, самостоятелна национална страна.
Разбира се, XIX век е напълно друго време. Ние сега имаме един все по-глобализиращ се свят - малко или доста националните разлики се размиват в това общество. Ние сме член на две извънредно огромни организации – Европейския съюз и НАТО, които не съществуват в края на XIX век. В наше време тези организации ни оказват помощ да отстояваме нашата национална самостоятелност. Много по-трудно е било на нашите прародители да отстояват това нещо в един извънредно фрагментиран, поляризиран свят, какъвто е в края на XIX век.
Трябва да вършим разлика сред национални ползи и това, което непознати пропаганди афишират за национални ползи, само че в действителност работи против българската нация и против нейната автономия. Няма по какъв начин да слугуваш на непозната страна, изключително такава, която те считат за противников сътрудник, и в същото време да си родолюбец. Може да си въобразяваш, че си родолюбец, само че това се размива с действителностите.
В България и тогава е имало проблеми с непознатите въздействия. Крайното русофилство и тогава работи подривно на българската нация. Смятам, че една част от българския хайлайф в тези години, въпреки и по-малката част, не се осъзнава като народен хайлайф, тъй като са прекрено доста обвързаностите ѝ с Русия. Една огромна част от тези хора са учили в Русия, станали са нещо с помощта на Русия, поради съветските учебни заведения, гимназии, съветската черква. Така са ги разбирали нещата. Но не с помощта на тях българската страна се еманципира, а е с помощта на другите хора, които осъзнават, че в действителност една Русия в избрани моменти може да бъде наш съдружник, каквато е Русия в Руско-турската война, абстрахираме се от нейните имперски ползи, което обаче не значи, че България и Русия би трябвало да бъдат безусловно съдружници във всеки един миг. Още повече, когато Русия има несъмнено завоевателни или най-малкото нападателни планове по отношение на България.
Много значимо във връзка със Съединението е, че Русия се афишира срещу Съединението. И това е по този начин не толкоз поради неприятните връзки сред княз Александър и император Александър III. Има го и това като фактор, само че по-важният фактор е различен. Във визията на Русия, България би трябвало да бъде спътник. Руски спътник, съветски протекторат, само че не както сегашният Путин преглежда нещата. Тогавашния Русия счита, че България би трябвало да бъде външнополитически спътник - да бъдем техни съдружници в битката за проливите. Не считат, че в България би трябвало вътрешнополитически и стопански да върви по някакви съветски модели. В това отношение, даже и най-крайните русофили в България тогава са насочени на Запад, за разлика от по-късните русофили и днешните русофили, които считат, че всичко хубаво идва от Москва, а от Запад идва всичко неприятно. Българските русофили в края на XIX век се пробват и спомагат за това България да се построи по един западен модел, със западни институции, доколкото се може народна власт, доколкото се може парламентаризъм.
В съответен случай обаче, защото България отхвърля да бъде съветски спътник, желае да се еманципира и да се трансформира в независима страна, явно съветските проекти не се случват. И това излиза наяве още преди Съединението. В подтекста на събитията преди този момент, на така наречен Режим на пълномощията, на неговия провал и така нататък, през 1983-1984 година Александър III схваща, че България по метода, на по който върви, няма да бъде съветски спътници, съветски протекторат, а по-скоро ще играе независима игра.
Тогава стартират проектите, както към този момент ви загатнах, на съветският император да детронира българския княз. Не поради самото детрониране, а с цел да сложи пионка в България. И това е главната причина Русия да не поддържа Съединението - Русия няма интерес от огромна България, която е независим състезател. Има интерес от огромна България, в случай че България бъде в съветското русло. Това е един факт, който въобще не е комфортен на актуалната проруска агитация и който обаче би трябвало безусловно да се регистрира и да се изяснява, с цел да не се вършат някои спекулации.
Илияна Маринкова
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ