Д-р Стефан Иванов за ФрогНюз: Митът през социализма нямаше прест...
Това сподели пред ФрогНюз българският историк доктор Стефан Иванов , създател на огромното проучване " От обири до убийства. Криминалните закононарушения в България (1944-1989 г.) ".
Премиерата на книгата бе в края на март, от този момент имаме опция и да разлистваме страниците ѝ. Какво откриваме измежду тях - за това беседваме с създателя им. Говорим и по другия огромен въпрос - за какво още съществува митът, че по време на комунистическия режим е било " по-спокойно " и по какъв начин да избягаме от него.
" Първата глава на книгата наблюдава динамичността на престъпните закононарушения. За първи път данните са показани по години за всяка една година сред 1944 и 1989 година - какъв брой убийства има, какъв брой изнасилвания, какъв брой грабежи и какъв брой обири ", уточни той.
" Изследването е доста комплицирано, тъй като е общо поле сред няколко науки - освен историята, само че и логика на психиката, криминалистика, наказателно право, социология, демография ".
Повече информация за книгата - .
Цялото изявление, четете в идващите редове:
Книгата Ви наблюдава престъпните закононарушения в комунистическата страна у нас, опровергава и митовете, че тогава престъпност не е имало. Преди да приказваме за престъпни закононарушения обаче, кое съгласно Вас е най-голямото закононарушение на комунистическия режим генерално?
При написването на книгата, се отличиха няколко типа закононарушения. Първият тип - престъпните закононарушения, които точно изследвах. Вторият тип са икономически закононарушения - заграбване, финансови закононарушения. Третият тип са закононарушения против страната. Питате за закононарушенията на комунистическия режим - когато приказваме за тях, постоянно би трябвало да означаваме, че има голям брой хора, които са физически унищожавани, репресирани и потискани единствено въз основата на това, че не принадлежат на новата власт. Голямата част от тези закононарушения не биха могли да се потвърдят. Неслучайно обаче комунистическият режим е разгласен за незаконен със Закон от българското Народно заседание от 2000 година (Закона за оповестяване комунистическия режим в България за престъпен).
Първата част на заглавието на книгата Ви е “от обири до убийства ”. Какво демонстрира Вашето ровене из архивите - данни и документи за какви закононарушения открихте?
Основната тематика на моята разработка за престъпните закононарушения са четирите най-разпространени типа измежду тях. Това са умишлени убийства и изнасилвания, които са по-тежките престъпни закононарушения. Другите два типа са грабежи и обири, които са по-леките престъпни закононарушения. Изследвах тези четири типа престъпни закононарушения, като регистрирам и общите равнища на престъпността.
Какво демонстрира статистика, която събирате от архивите?
Първата глава на книгата наблюдава динамичността на престъпните закононарушения. За първи път данните са показани по години за всяка една година сред 1944 и 1989 година - какъв брой убийства има, какъв брой изнасилвания, какъв брой грабежи и какъв брой обири. Става въпрос категорично за публично записаните закононарушения в Министерството на вътрешните работи - не тези, за които има издадени присъди или които са в съда, тъй като за част от закононарушенията не се намира обвинен, с цел да се повдигне обвинение; за други се повдига обвиняване и то не се доказва; трети са със незнаен причинител. Това значи да редуцираме доста броя на закононарушенията, до момента в който в случай че приказваме за броя на закононарушенията, преди да стартират да се проверяват, това е най-обективният аршин. Именно поради това използвах броя на закононарушенията, регистрирани публично в Министерство на вътрешните работи.
Първа глава наблюдава динамичността. Решавате да видите какъв брой убийства има в България през 1969 година, отваряте книгата и виждате какъв брой изнасилвани има през 1972 година - влизате и виждате. Такива данни в никакъв случай не са били обобщавани и оповестени, за първи път се вадят от архивите документ по документ. За да извадя всяко едно число от тези хиляди, аз съм прочел обособен документ.
Втората глава извежда обособените характерности на типовете закононарушения - да вземем за пример възрастови характерности, т.е. обрисува младежката престъпност. Другата част е за районната престъпност. Тя също е доста забавна - в обособените окръзи има голяма разлика сред това какви типове закононарушения се правят.
Прави се и етническа характерност на престъпността - едно проучване, което през днешния ден не би могло да се направи, защото към този момент не се води такова разделяне по дискриминационни претекстове. В тези времена обаче такова етническо отчитане е правено. Доста друга е престъпността на българското население от ромски генезис, българското население от турски генезис, българските мюсюлмани и така наречен “чисти българи ”, което е главната съставна част на хомогенната българска нация.
Също по този начин проучвам претекстовете за осъществяване на закононарушение. Това е извънредно значимо - доколко хубавичко фамилната среда или неналичието ѝ, съществуването на обучение или неналичието му въздейства върху отключването на незаконното държание.
Изследването е доста комплицирано, тъй като е общо поле сред няколко науки - освен историята, само че и логика на психиката, криминалистика, наказателно право, социология, демография.
Четейки книгата, си припомням един случай - 23-годишен сериен палач на дами, софиянец. Остана в съзнанието ми още, че е работил в системата на Министерство на вътрешните работи.
Това е случай, който за първи път е изнамерен и изкаран на показ. Има доста случаи на много брутални закононарушения, които са окалпазанени, тъй като са разчекнати от жълтата преса, прегледани от напълно други гледни точки, не от гледната точка да се извади публичния смисъл от тях.
Става въпрос за сериен палач на 23 години, от София. Между 6 октомври 1979 година и средата на 1980 година убива по жесток метод минимум 6 дами, има съмнения и за още убити. Голяма част от дамите са с над 30 прободни рани в региона на врата и интимните елементи. Той е бил извънредно образован, не в смисъл просветен, а естествено образован. Правил е убийствата в напълно разнообразни краища на София - гара Курило, “Изток ”, “Западен парк ”. Било е мъчно, до момента в който се свърже, че един човек е направил тези закононарушения.
Неговият претекст е, че при реализиране на полов контакт с “жена с леко държание ”, той се заразява със сифилис. Тя е била болна от сифилис във втори рецидивен етап, той стартира да изпитва огромни проблеми, лекува се няколко пъти в лечебни заведения, заболяването му е сериозна. Явно взема решение, че би трябвало да се отмъсти на този вид дами и стартира да избива дами “с леко държание ” от разнообразни краища на София. Бил е приветлив, елементарно ги е съблазнявал. Това е един типичен сюжет даже за филм, единствено че е случай от живия живот.
Когато залавят този човек след шестото ликвидиране, се оказва, че той е направил най-малко още едно ликвидиране дружно със своя брат, когато е бил на 18 години. След това има няколко грабежа, побоища, изнасилвания. Част от по-леките закононарушения, доколкото побой и обезчестяване може да е по-леко закононарушение, той прави с пагон като чиновник на Министерство на вътрешните работи.
В моята книга на всички места тези “герои ” на действителността, тъй като това не са художествени облици, а са действителни хора, са изписани с техните псевдоними, на никое място не с цялостните имена. Аз имам вяра, че децата не би трябвало да носят виновността на своите родители. Този 23-годишен Х. Б. Г., за който приказваме сега, е от софийската Момкова махала - това е една част от “Надежда ”, и е един от най-бруталните серийни убийци в новата българска история.
В книгата има случаи и на всеобщи серийни изнасилвачи. Има човек, който е изнасилил повече от 500 дами. Случаят е от края на 50-те години. Има всеобщ палач, който убива няколко индивида в Студентски град - този случай също е в детайли разказан. Най-жестоките закононарушения обаче се случват след 1973-1975 година
Защото тогава, има ли връзката?
Отначало, в първите години след 1944 година, има високи равнища на престъпност. Те в огромна степен се дължат на следвоените години, завръщащи се войни, стрес. Постепенно до 60-те години нещата релативно се успокояват най-малко във връзка с тежките закононарушения. Най-тежкият, най-ужасният, най-лошият интервал на престъпността в България е след 1984-1985 година до 1989 година Това са извънредно тежки години, с доста високи закононарушения, с доста ниска разкриваемост и с изключително огромна свирепост.
Престъпления е имало постоянно, само че разглеждайки интервала от 1944 година до 1989 година, най-тежките измежду тях са в заключителните 15-тина години на режима.
Има ли пояснение за какво тъкмо в последните 15 години на режима?
Обяснението е многопластово, не е съставен елемент на едно-единствено събитие. Първоначално, когато се откриват първите години на комунистическия режим в България и когато има висока престъпност, тя се изяснява от представителите на новата власт с това, че към момента имало въздействие от царско време, буржоазни останки, хората били възпитани в едно доста по-лошо общество и това, видите ли, били някакви рецидиви от предишното.
След основаването на Националния институт по криминалистика и криминология към Министерство на вътрешните работи стартират да се вършат особени научни разработки. В книгата съм извадил една разработка, която звучи леко комично, само че тъкмо това написа в нея - че социализмът е антикриминогенен строй по принцип, че той прави по този начин, че хората да не стават нарушители. Веднага след 44-та, властта споделя, че ще сътвори новия човек, социалистическия човек, той ще бъде по-добър, той ще бъде по-скромен, ще бъде по-готов да се жертва за обществото, ще бъде по-добър от предходния човек.
Оказва се, че децата на този нов човек живеят тъкмо през 70-те и 80-те години, когато закононарушенията се ожесточават, което демонстрира, че това е следващият рухнал мит на комунистическия режим - че можем да създадем някакви хора по наш шаблон. Хората са били такива, каквито са и преди и след 44-та, и в този момент след 89-та. Престъпността има връзка с публичните фактори, само че да кажем, че обществото е повлияло на един човек да стане палач или пък го е предпазило, това е най-меко казано безразсъдно.
Казахте, че изследвате и мотивировката зад закононарушенията. Серийният палач на дами е бил част от Министерство на вътрешните работи. Наблюдава ли се връзка хора, направили закононарушения, да са били част от системата за сигурност?
В обособена подглава от книгата особено преглеждам закононарушенията на чиновници на Министерство на вътрешните работи. Подглавата се споделя “Пазители на закона - извършители на закона ”. Първото, което ми направи усещане - това беше апропо една от най-големите изненади, на които се натъкнах, е, че тези нарушавания - част от тях са тежки закононарушенията, не просто нарушавания - не са били изключение. Без да можем да сложим леке върху всички чиновници на милицията от това време, би трябвало да кажем, че никога не е бил дребен броят на хората от Министерство на вътрешните работи, които са направили такива закононарушения.
Има случай, в който човек от Министерство на вътрешните работи убива 6 души с персоналното си оръжие. Всяка година има по няколко убийства, които са осъществявани в битови обстановки - убийства на любовницина, убийства на маси в пияно положение. Има и брутални изнасилвания, в това число на млади малолетни девойки в пространствата на милицията от офицери. Тези образци са безчет.
Най-неприятното в тях е, че първо, аз съм сигурен, че в огромната част хората, които са били жертва на сходни актове, не са подавали недоволство. Второ, в дребното случаи, в които са подали недоволство и то е стигало до изясненост или до самопризнание на индивида, че това в действителност се е случило, наказванията са били несъответстващо ниски. Например един случай, за който съм писал в детайли, е от Исперих, Разградско, където младо малолетно момиче отива за съвет в постройката на Министерство на вътрешните работи. Капитан, не елементарен старшина, а капитан я кани в своето служебно помещение, където я изнасилва брутално. Провежда се следствие, това момичето е осакатено прочувствено за цялостен живот. Единственото наказване, което се постанова на този човек, е пренасяне в друго ръководство на Министерство на вътрешните работи, тъй като му остава една година до пенсия.
Пагонът го е пазил. Този човек, в случай че беше съден по цивилен ред, по философията на тези години, той щеше да лежи дълго време с ефикасна присъда. Освен че чиновниците на Министерство на вътрешните работи са привилегировани в обществото в тези години, тази част от тях, които правят нарушавания и закононарушения, не си получават заслуженото.
Относно кражбите - стигате до данни, че са най-вече през 1967 година, броят им 36 053. Има ли някаква причина таман това да е годината с най-вече обири?
Кражби постоянно е имало. Голяма част от тях са леки, дребни обири. Много малко са крупните обири, които заслужават някакво по-специално внимание. През целия интервал от 1944 година до 1989 година броят на кражбите на персонално имущество е по-голям от броя на кражбите на публично имущество. Изворите ми разрешават да направя една параленост за всичките години какъв брой се краде от други хора и какъв брой се краде от държавното. Винаги се е крало повече от другите хора, в сравнение с от страната.
Специално във връзка с 60-те години, този голям внезапен скок на кражбите, аз имам известни подозрения във връзка с статистиката и метода на правене на отчетността. Дори има един отчет, малко по-късно, от 70-те години, в който основният прокурор на Народна република България и министърът на вътрешните работи си разменят много остри реплики. Министърът на вътрешните работи споделя по какъв начин, с помощта на тяхната доста добра работа, много са понижили кражбите - надали не два пъти. Главният прокурор му дава отговор, че може да излъже хората на открито, само че него не може да излъже, тъй като знаете, че това е трик по отчетността. Тоест, можем да кажем, че евентуално има някакъв проблем с отчетността в този пик, само че факт е, че от самото начало има десетки хиляди обири на публично и на частно имуществото.
Защо съгласно Вас го има мита, че тогава не е имало закононарушения?
Най-простият отговор е, тъй като тоталитарната страна постоянно лъже своите жители. За всичко ги лъже - образец: Чернобил. Тоталитарната страна по тази причина е тоталитарна, тъй като не преглежда жителя като собствен сътрудник, а желае да го държи в незнание. По отношение престъпността го прави, тъй като по този метод ще блесне и ще покаже по какъв начин го пази, а той би трябвало да се усеща спокоен и предпазен.
През социализма нито имахме някакви съвременни артикули, нито имахме някаква опция да пътуваме в естествените страни, нито имахме някаква опция за развиване. Затова трябваше най-малко да се сътвори митът, че “да, другите неща не са наред, само че най-малко живеем доста умерено ”. Развенчаването на този мит ми донесе доста отрицателни страсти. Много хора и до момента си мислят, че това е небивалица, че не е правилно. В същото време данните на самото Министерство на вътрешните работи от това време демонстрират тази наклонност.
Ако в този момент обаче излезете на улицата и срещнете една стара жена и ѝ кажете това, което аз съм потвърдил с документи - че по време на социализма в София е имало стотици проститутки, които са работили за пари и са получавали пари, огромна част от тях са били сътрудници на службите, били са водещи офицери, тази жена ще ви намерения за луди. Ще каже, че лъжете, “това не е допустимо, аз съм живяла в тези години, не е имало такова нещо ”.
Или да вземем за пример - казусът с наркоманията, който също съм засегнал в книгата и който е с извънредно огромни мащаби през социализма. Сега в случай че излезете и питате един доста възрастен човек имало ли е наркомани по време на социализма, той ще ви каже: “Това е парадокс, аз съм живял тогава, такова нещо не е имало ”. Само че сред това да не знаеш каква е истината и сред това да си затваряш очите пред истината от днешна позиция, има огромна разлика.
Има ли излаз от този кръг?
Има излаз. Изходът е да се обърнем към истината. То е казано и в Евангелието - ще познаете истината и истината ще ви направи свободни. Истината би трябвало да се споделя такава, каквато е, на каквато и да е цена.
Най-силна е клетката на носталгията на равнището на самостоятелната памет, на персоналната памет. В фамилията, да вземем за пример, бабата споделя, че не си е заключвала вратата. Добре, баба ви може да не си я заключила вратата, само че това не значи, че тогава не е имало престъпност и че тя не е била с огромни мащаби. Вие, в случай че желаете и през днешния ден може да не си заключвате вратата, това е ваша работа.
Изкушавам се да споделя и мнението на един от известните български откриватели на паметта - проф. Даниела Колева, която изследва феномена на носталгията. Носталгията е отговорът за Вашия въпрос. Носталгия - поради нея е доста мъчно. Проф. Колева споделя по този начин - носталгията няма собствен личен код, тя не разполага сама по себе си с нищо, тя се нуждае наложително от съпоставяне с сегашното и се развива на полето на митовете.
По сходен метод всякога, когато някой стартира да подлага на критика моята книга, той не споделя: “Това, което ти си написал, не е правилно, ти си излъгал и тази година не се е случила по този начин ”. Той споделя: “А виж през днешния ден какво става! ”. Това няма нищо общо. Това какво се случва през днешния ден и това какво се случва тогава са две разнообразни неща.
Нашата социална памет би трябвало да се развие до степен, в която това, което помним от нашите предшественици, да не ни пречи да си отваряме очите пред обстоятелствата. Тогава към този момент ще достигнем до отговора на въпроса, който ми зададохте - по какъв начин да излезем от този кръг.
Илияна Маринкова
Премиерата на книгата бе в края на март, от този момент имаме опция и да разлистваме страниците ѝ. Какво откриваме измежду тях - за това беседваме с създателя им. Говорим и по другия огромен въпрос - за какво още съществува митът, че по време на комунистическия режим е било " по-спокойно " и по какъв начин да избягаме от него.
" Първата глава на книгата наблюдава динамичността на престъпните закононарушения. За първи път данните са показани по години за всяка една година сред 1944 и 1989 година - какъв брой убийства има, какъв брой изнасилвания, какъв брой грабежи и какъв брой обири ", уточни той.
" Изследването е доста комплицирано, тъй като е общо поле сред няколко науки - освен историята, само че и логика на психиката, криминалистика, наказателно право, социология, демография ".
Повече информация за книгата - .
Цялото изявление, четете в идващите редове:
Книгата Ви наблюдава престъпните закононарушения в комунистическата страна у нас, опровергава и митовете, че тогава престъпност не е имало. Преди да приказваме за престъпни закононарушения обаче, кое съгласно Вас е най-голямото закононарушение на комунистическия режим генерално?
При написването на книгата, се отличиха няколко типа закононарушения. Първият тип - престъпните закононарушения, които точно изследвах. Вторият тип са икономически закононарушения - заграбване, финансови закононарушения. Третият тип са закононарушения против страната. Питате за закононарушенията на комунистическия режим - когато приказваме за тях, постоянно би трябвало да означаваме, че има голям брой хора, които са физически унищожавани, репресирани и потискани единствено въз основата на това, че не принадлежат на новата власт. Голямата част от тези закононарушения не биха могли да се потвърдят. Неслучайно обаче комунистическият режим е разгласен за незаконен със Закон от българското Народно заседание от 2000 година (Закона за оповестяване комунистическия режим в България за престъпен).
Първата част на заглавието на книгата Ви е “от обири до убийства ”. Какво демонстрира Вашето ровене из архивите - данни и документи за какви закононарушения открихте?
Основната тематика на моята разработка за престъпните закононарушения са четирите най-разпространени типа измежду тях. Това са умишлени убийства и изнасилвания, които са по-тежките престъпни закононарушения. Другите два типа са грабежи и обири, които са по-леките престъпни закононарушения. Изследвах тези четири типа престъпни закононарушения, като регистрирам и общите равнища на престъпността.
Какво демонстрира статистика, която събирате от архивите?
Първата глава на книгата наблюдава динамичността на престъпните закононарушения. За първи път данните са показани по години за всяка една година сред 1944 и 1989 година - какъв брой убийства има, какъв брой изнасилвания, какъв брой грабежи и какъв брой обири. Става въпрос категорично за публично записаните закононарушения в Министерството на вътрешните работи - не тези, за които има издадени присъди или които са в съда, тъй като за част от закононарушенията не се намира обвинен, с цел да се повдигне обвинение; за други се повдига обвиняване и то не се доказва; трети са със незнаен причинител. Това значи да редуцираме доста броя на закононарушенията, до момента в който в случай че приказваме за броя на закононарушенията, преди да стартират да се проверяват, това е най-обективният аршин. Именно поради това използвах броя на закононарушенията, регистрирани публично в Министерство на вътрешните работи.
Първа глава наблюдава динамичността. Решавате да видите какъв брой убийства има в България през 1969 година, отваряте книгата и виждате какъв брой изнасилвани има през 1972 година - влизате и виждате. Такива данни в никакъв случай не са били обобщавани и оповестени, за първи път се вадят от архивите документ по документ. За да извадя всяко едно число от тези хиляди, аз съм прочел обособен документ.
Втората глава извежда обособените характерности на типовете закононарушения - да вземем за пример възрастови характерности, т.е. обрисува младежката престъпност. Другата част е за районната престъпност. Тя също е доста забавна - в обособените окръзи има голяма разлика сред това какви типове закононарушения се правят.
Прави се и етническа характерност на престъпността - едно проучване, което през днешния ден не би могло да се направи, защото към този момент не се води такова разделяне по дискриминационни претекстове. В тези времена обаче такова етническо отчитане е правено. Доста друга е престъпността на българското население от ромски генезис, българското население от турски генезис, българските мюсюлмани и така наречен “чисти българи ”, което е главната съставна част на хомогенната българска нация.
Също по този начин проучвам претекстовете за осъществяване на закононарушение. Това е извънредно значимо - доколко хубавичко фамилната среда или неналичието ѝ, съществуването на обучение или неналичието му въздейства върху отключването на незаконното държание.
Изследването е доста комплицирано, тъй като е общо поле сред няколко науки - освен историята, само че и логика на психиката, криминалистика, наказателно право, социология, демография.
Четейки книгата, си припомням един случай - 23-годишен сериен палач на дами, софиянец. Остана в съзнанието ми още, че е работил в системата на Министерство на вътрешните работи.
Това е случай, който за първи път е изнамерен и изкаран на показ. Има доста случаи на много брутални закононарушения, които са окалпазанени, тъй като са разчекнати от жълтата преса, прегледани от напълно други гледни точки, не от гледната точка да се извади публичния смисъл от тях.
Става въпрос за сериен палач на 23 години, от София. Между 6 октомври 1979 година и средата на 1980 година убива по жесток метод минимум 6 дами, има съмнения и за още убити. Голяма част от дамите са с над 30 прободни рани в региона на врата и интимните елементи. Той е бил извънредно образован, не в смисъл просветен, а естествено образован. Правил е убийствата в напълно разнообразни краища на София - гара Курило, “Изток ”, “Западен парк ”. Било е мъчно, до момента в който се свърже, че един човек е направил тези закононарушения.
Неговият претекст е, че при реализиране на полов контакт с “жена с леко държание ”, той се заразява със сифилис. Тя е била болна от сифилис във втори рецидивен етап, той стартира да изпитва огромни проблеми, лекува се няколко пъти в лечебни заведения, заболяването му е сериозна. Явно взема решение, че би трябвало да се отмъсти на този вид дами и стартира да избива дами “с леко държание ” от разнообразни краища на София. Бил е приветлив, елементарно ги е съблазнявал. Това е един типичен сюжет даже за филм, единствено че е случай от живия живот.
Когато залавят този човек след шестото ликвидиране, се оказва, че той е направил най-малко още едно ликвидиране дружно със своя брат, когато е бил на 18 години. След това има няколко грабежа, побоища, изнасилвания. Част от по-леките закононарушения, доколкото побой и обезчестяване може да е по-леко закононарушение, той прави с пагон като чиновник на Министерство на вътрешните работи.
В моята книга на всички места тези “герои ” на действителността, тъй като това не са художествени облици, а са действителни хора, са изписани с техните псевдоними, на никое място не с цялостните имена. Аз имам вяра, че децата не би трябвало да носят виновността на своите родители. Този 23-годишен Х. Б. Г., за който приказваме сега, е от софийската Момкова махала - това е една част от “Надежда ”, и е един от най-бруталните серийни убийци в новата българска история.
В книгата има случаи и на всеобщи серийни изнасилвачи. Има човек, който е изнасилил повече от 500 дами. Случаят е от края на 50-те години. Има всеобщ палач, който убива няколко индивида в Студентски град - този случай също е в детайли разказан. Най-жестоките закононарушения обаче се случват след 1973-1975 година
Защото тогава, има ли връзката?
Отначало, в първите години след 1944 година, има високи равнища на престъпност. Те в огромна степен се дължат на следвоените години, завръщащи се войни, стрес. Постепенно до 60-те години нещата релативно се успокояват най-малко във връзка с тежките закононарушения. Най-тежкият, най-ужасният, най-лошият интервал на престъпността в България е след 1984-1985 година до 1989 година Това са извънредно тежки години, с доста високи закононарушения, с доста ниска разкриваемост и с изключително огромна свирепост.
Престъпления е имало постоянно, само че разглеждайки интервала от 1944 година до 1989 година, най-тежките измежду тях са в заключителните 15-тина години на режима.
Има ли пояснение за какво тъкмо в последните 15 години на режима?
Обяснението е многопластово, не е съставен елемент на едно-единствено събитие. Първоначално, когато се откриват първите години на комунистическия режим в България и когато има висока престъпност, тя се изяснява от представителите на новата власт с това, че към момента имало въздействие от царско време, буржоазни останки, хората били възпитани в едно доста по-лошо общество и това, видите ли, били някакви рецидиви от предишното.
След основаването на Националния институт по криминалистика и криминология към Министерство на вътрешните работи стартират да се вършат особени научни разработки. В книгата съм извадил една разработка, която звучи леко комично, само че тъкмо това написа в нея - че социализмът е антикриминогенен строй по принцип, че той прави по този начин, че хората да не стават нарушители. Веднага след 44-та, властта споделя, че ще сътвори новия човек, социалистическия човек, той ще бъде по-добър, той ще бъде по-скромен, ще бъде по-готов да се жертва за обществото, ще бъде по-добър от предходния човек.
Оказва се, че децата на този нов човек живеят тъкмо през 70-те и 80-те години, когато закононарушенията се ожесточават, което демонстрира, че това е следващият рухнал мит на комунистическия режим - че можем да създадем някакви хора по наш шаблон. Хората са били такива, каквито са и преди и след 44-та, и в този момент след 89-та. Престъпността има връзка с публичните фактори, само че да кажем, че обществото е повлияло на един човек да стане палач или пък го е предпазило, това е най-меко казано безразсъдно.
Казахте, че изследвате и мотивировката зад закононарушенията. Серийният палач на дами е бил част от Министерство на вътрешните работи. Наблюдава ли се връзка хора, направили закононарушения, да са били част от системата за сигурност?
В обособена подглава от книгата особено преглеждам закононарушенията на чиновници на Министерство на вътрешните работи. Подглавата се споделя “Пазители на закона - извършители на закона ”. Първото, което ми направи усещане - това беше апропо една от най-големите изненади, на които се натъкнах, е, че тези нарушавания - част от тях са тежки закононарушенията, не просто нарушавания - не са били изключение. Без да можем да сложим леке върху всички чиновници на милицията от това време, би трябвало да кажем, че никога не е бил дребен броят на хората от Министерство на вътрешните работи, които са направили такива закононарушения.
Има случай, в който човек от Министерство на вътрешните работи убива 6 души с персоналното си оръжие. Всяка година има по няколко убийства, които са осъществявани в битови обстановки - убийства на любовницина, убийства на маси в пияно положение. Има и брутални изнасилвания, в това число на млади малолетни девойки в пространствата на милицията от офицери. Тези образци са безчет.
Най-неприятното в тях е, че първо, аз съм сигурен, че в огромната част хората, които са били жертва на сходни актове, не са подавали недоволство. Второ, в дребното случаи, в които са подали недоволство и то е стигало до изясненост или до самопризнание на индивида, че това в действителност се е случило, наказванията са били несъответстващо ниски. Например един случай, за който съм писал в детайли, е от Исперих, Разградско, където младо малолетно момиче отива за съвет в постройката на Министерство на вътрешните работи. Капитан, не елементарен старшина, а капитан я кани в своето служебно помещение, където я изнасилва брутално. Провежда се следствие, това момичето е осакатено прочувствено за цялостен живот. Единственото наказване, което се постанова на този човек, е пренасяне в друго ръководство на Министерство на вътрешните работи, тъй като му остава една година до пенсия.
Пагонът го е пазил. Този човек, в случай че беше съден по цивилен ред, по философията на тези години, той щеше да лежи дълго време с ефикасна присъда. Освен че чиновниците на Министерство на вътрешните работи са привилегировани в обществото в тези години, тази част от тях, които правят нарушавания и закононарушения, не си получават заслуженото.
Относно кражбите - стигате до данни, че са най-вече през 1967 година, броят им 36 053. Има ли някаква причина таман това да е годината с най-вече обири?
Кражби постоянно е имало. Голяма част от тях са леки, дребни обири. Много малко са крупните обири, които заслужават някакво по-специално внимание. През целия интервал от 1944 година до 1989 година броят на кражбите на персонално имущество е по-голям от броя на кражбите на публично имущество. Изворите ми разрешават да направя една параленост за всичките години какъв брой се краде от други хора и какъв брой се краде от държавното. Винаги се е крало повече от другите хора, в сравнение с от страната.
Специално във връзка с 60-те години, този голям внезапен скок на кражбите, аз имам известни подозрения във връзка с статистиката и метода на правене на отчетността. Дори има един отчет, малко по-късно, от 70-те години, в който основният прокурор на Народна република България и министърът на вътрешните работи си разменят много остри реплики. Министърът на вътрешните работи споделя по какъв начин, с помощта на тяхната доста добра работа, много са понижили кражбите - надали не два пъти. Главният прокурор му дава отговор, че може да излъже хората на открито, само че него не може да излъже, тъй като знаете, че това е трик по отчетността. Тоест, можем да кажем, че евентуално има някакъв проблем с отчетността в този пик, само че факт е, че от самото начало има десетки хиляди обири на публично и на частно имуществото.
Защо съгласно Вас го има мита, че тогава не е имало закононарушения?
Най-простият отговор е, тъй като тоталитарната страна постоянно лъже своите жители. За всичко ги лъже - образец: Чернобил. Тоталитарната страна по тази причина е тоталитарна, тъй като не преглежда жителя като собствен сътрудник, а желае да го държи в незнание. По отношение престъпността го прави, тъй като по този метод ще блесне и ще покаже по какъв начин го пази, а той би трябвало да се усеща спокоен и предпазен.
През социализма нито имахме някакви съвременни артикули, нито имахме някаква опция да пътуваме в естествените страни, нито имахме някаква опция за развиване. Затова трябваше най-малко да се сътвори митът, че “да, другите неща не са наред, само че най-малко живеем доста умерено ”. Развенчаването на този мит ми донесе доста отрицателни страсти. Много хора и до момента си мислят, че това е небивалица, че не е правилно. В същото време данните на самото Министерство на вътрешните работи от това време демонстрират тази наклонност.
Ако в този момент обаче излезете на улицата и срещнете една стара жена и ѝ кажете това, което аз съм потвърдил с документи - че по време на социализма в София е имало стотици проститутки, които са работили за пари и са получавали пари, огромна част от тях са били сътрудници на службите, били са водещи офицери, тази жена ще ви намерения за луди. Ще каже, че лъжете, “това не е допустимо, аз съм живяла в тези години, не е имало такова нещо ”.
Или да вземем за пример - казусът с наркоманията, който също съм засегнал в книгата и който е с извънредно огромни мащаби през социализма. Сега в случай че излезете и питате един доста възрастен човек имало ли е наркомани по време на социализма, той ще ви каже: “Това е парадокс, аз съм живял тогава, такова нещо не е имало ”. Само че сред това да не знаеш каква е истината и сред това да си затваряш очите пред истината от днешна позиция, има огромна разлика.
Има ли излаз от този кръг?
Има излаз. Изходът е да се обърнем към истината. То е казано и в Евангелието - ще познаете истината и истината ще ви направи свободни. Истината би трябвало да се споделя такава, каквато е, на каквато и да е цена.
Най-силна е клетката на носталгията на равнището на самостоятелната памет, на персоналната памет. В фамилията, да вземем за пример, бабата споделя, че не си е заключвала вратата. Добре, баба ви може да не си я заключила вратата, само че това не значи, че тогава не е имало престъпност и че тя не е била с огромни мащаби. Вие, в случай че желаете и през днешния ден може да не си заключвате вратата, това е ваша работа.
Изкушавам се да споделя и мнението на един от известните български откриватели на паметта - проф. Даниела Колева, която изследва феномена на носталгията. Носталгията е отговорът за Вашия въпрос. Носталгия - поради нея е доста мъчно. Проф. Колева споделя по този начин - носталгията няма собствен личен код, тя не разполага сама по себе си с нищо, тя се нуждае наложително от съпоставяне с сегашното и се развива на полето на митовете.
По сходен метод всякога, когато някой стартира да подлага на критика моята книга, той не споделя: “Това, което ти си написал, не е правилно, ти си излъгал и тази година не се е случила по този начин ”. Той споделя: “А виж през днешния ден какво става! ”. Това няма нищо общо. Това какво се случва през днешния ден и това какво се случва тогава са две разнообразни неща.
Нашата социална памет би трябвало да се развие до степен, в която това, което помним от нашите предшественици, да не ни пречи да си отваряме очите пред обстоятелствата. Тогава към този момент ще достигнем до отговора на въпроса, който ми зададохте - по какъв начин да излезем от този кръг.
Илияна Маринкова
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ