„Недоверието към държавата има история. Липсата на посока е новия...
Това сподели доцент доктор Светослав Живков – историк и учител в Историческия факултет на Софийския университет, в изявление за ФрогНюз .
Българското общество още веднъж наподобява с напрежение – избори, разногласия към еврото, институционални рецесии и очевидно възходящо съмнение към властта. Дали това е исторически пик на разделяне или следващ стадий от по-дълъг развой, който съпътства модерната българска страна още от Освобождението насам? И има ли България оня базов консенсус, без който споровете се трансформират в дълбоки разломи?
Светослав Живков наблюдава историческите пластове на публичните разделения – от конституционните разногласия след Освобождението, през войните и 9 септември 1944 година, до днешната рецесия на доверие и неналичието на стратегическа визия.
„ Разломите са естествени, само че въпросът е има ли базов консенсус “
Ако погледнем обратно в българската история от Освобождението насам – в модерния интервал – кои са моментите, които бихте определили като най-дълбоко разделящи обществото, имало ли е въобще действително, а не митологизирано национално единение?
Няма общество, което да е безконфликтно. В политологията съществува понятието „ разломи “ – устойчиви разграничителни линии, които минават през всяко общество. Те могат да бъдат обществени, политически, културни. Европейските общества, изключително през XX век, се характеризират с все по-голям брой сходни разломи. И колкото повече се доближаваме до нашето време, толкоз повече те се умножават. Това изяснява и фрагментацията на партийните системи – освен в България, а в цяла Европа.
Ако се върнем обратно и твърдим, че в миналото сме били изцяло единни и единомислещи, това би било мощно пресилено. В първите години след Освобождението първият сериозен въпрос, който разделя елита – в случай че не цялото общество – е конституционният. Дали България да върви към ясно парламентарно ръководство или към модел с по-силна, преобладаваща роля на монарха? Това е спор, който се води на върха на обществото и не визира директно всекидневието на масата хора.
Следва националният въпрос – казусът за българите, останали под непозната власт в Македония и Одринска Тракия. Той към този момент има по-широк публичен отзив, само че отново е значително елитарен. Обикновеният селски човек, който е болшинство в тези години, не взе участие директно в този спор.
По-сериозното и действително всеобщо разделяне идва с появяването на Българския аграрни национален съюз в първото десетилетие на XX век. Тук към този момент виждаме ясно спора по оста град–село. Това е първият същински бездънен обществен разлом. България е земеделско общество. Градовете стартират да се модернизират по-бързо, до момента в който селото изостава. Този развой поражда напрежение.
След Първата международна война – пик на напрежението
Кога напрежението доближава своята най-висока точка?
Ако можем да приказваме за пик на политическо напрежение и политическо принуждение – освен в България, а и на Балканите и в Европа – това са месеците след Първата международна война. Обедняването, обществените последствия от Голямата война, бежанските талази – всичко това води до съществено обществено опълчване, което се придвижва и в политиката.
Външният фактор също играе роля. Появата на Съветска Русия и Коминтерна, чиято цел е подриване на съществуващите европейски страни, в допълнение катализира напрежението. В България това намира отражение в активността на комунистическата партия.
Разбира се, сред двете международни войни не всичко е принуждение и рецесии. След 1926 година има релативно усмиряване. Но превратът от 1934 година на практика ликвидира демокрацията – и това става без сериозна социална опозиция. Този факт също е индикативен.
Следващият огромен разлом е 9 септември 1944 година Това е събитие, което бележи края на една ера. Може да се приказва доста по него, само че несъмнено става дума за фундаментална историческа преломна точка.
Модернизацията и консенсусът преди 1944 година
Важно е да се подчертае нещо значително. Въпреки разликите по конституционния и националния въпрос, българският политически хайлайф до Втората международна война има консенсус по стратегическата посока – България да се развива като съвременна европейска страна.
В края на XIX век нашето общество е по-скоро ориенталско по своя темперамент. Ролята на политическия хайлайф – с всички негови дефекти – е, че посредством законодателството, посредством държавните политики, подтиква модернизацията и европеизацията.
Търновската конституция е извънредно съвременна за времето си. Изборните закони, наказателното право, стопанската политика също демонстрират блян към европейски модел. Войните, изключително Първата международна, значително унищожават този консенсус.
Социалната конструкция – за какво споровете са разнообразни от западните
Ако излезем от равнището на елита и погледнем елементарните хора – какви са раздялите там: идеологически или стопански?
България няма класическата западна конструкция на съсловия. Нямаме аристокрация, нямаме мощна индустриална буржоазия. Доминиращата фигура е дребният селски притежател. Той не е капиталист, само че не е и пролетарий. Работи личната си земя.
До Балканските войни съвсем няма хора без земя. Мнозинството има сред 50 и 150 декара. Те не са богати, само че имат занаят.
След войните картината се трансформира. Появяват се обилни групи без парцел и без хоризонт. Бежанските талази от Македония и Тракия задълбочават казуса. Българската стопанска система не е задоволително индустриализирана, с цел да поеме тази работна ръка. Ситуацията припомня на спешните 90-те години на XX век.
В сходна среда радикалните хрумвания намират почва. Това не значи, че въстанията и екстремизмът са оправдани, само че те не пораждат във вакуум.
Недоверието към страната – исторически пластове
Да прехвърлим диалога към днешния ден – да вземем за пример към случая „ Петрохан “ – дали публичната реакция е признак на историческо съмнение към страната или става дума за друг феномен?
Реакцията по този проблем фактически сподели нещо по-дълбоко от съответния мотив. Ако се абстрахираме от самите трагични събития и от това каква е точната им правна подготовка, по-важно е друго: за пръв път толкоз всеобщо и намерено се артикулира недоверието към институциите.
Публичната реакция беше: „ Ние не имаме вяра на полицията, не имаме вяра на прокуратурата, не имаме вяра на правосъдната система, не имаме вяра на държавното управление “. Това не поражда от нищото. Това има исторически предпоставки.
Българинът обичайно не изпитва изключително доверие към страната – още преди Втората международна война. Държавата постоянно се възприема като нещо външно, а не като общностна институция. Комунистическият режим в допълнение нанася вреди върху чувството за господство на закона. В оня интервал страната се свързва повече със боязън и надзор, в сравнение с със правдивост.
Разбира се, не можем 35 години по-късно да обясняваме всичко с комунистическия режим. Това би било бягство от отговорност. Но когато проучваме предпоставките за днешното съмнение, няма по какъв начин да не отчетем този исторически слой.
Друг значим миг е неналичието на цялостна и навременна информация. Когато обществото няма изясненост, стартират клюки, подозрения и тайни версии. В сходни случаи институционалната реакция е решаваща. Ако тя наподобява закъсняла, пасивна или официална, недоверието се задълбочава.
В съответния случай стана ясно, че години наред е имало сигнали и бездейност. Това основава чувството не просто за пропуск, а за систематичен проблем – за липса на предварителна защита и за официално „ отчитане на активност “, без действителен резултат. А когато обществото вижда, че покруса може да бъде предотвратена, само че не е била, реакцията неизбежно е остра.
Казусът закупи и политически измерения. Когато има връзки – директни или косвени – с политически фигури или партии, тематиката към този момент не е единствено престъпна. Тя става политическа. А в предизборна среда всяка сходна обстановка се употребява – или за минимизиране на вреди, или за търсене на политически дял.
Това, вместо да успокои обществото, ускорява чувството, че истината е вторична, а партийната полза – водеща. И по този начин недоверието се възпроизвежда.
В последна сметка казусът „ Петрохан “ не е просто изолиран случай. Той освети по-широк проблем – отслабено чувство за държавност, недостиг на доверие в институциите и липса на резистентен консенсус за това по какъв начин действа правовата страна.
В пик на разделяне ли сме?
Предстоят избори, тематиката за еврото също раздели обществото. В пик ли сме на публично разделяне?
Не бих споделил, че сме в някакъв пик, тъй като след пика следва утешение, а ние не виждаме признаци за такова. По-скоро сме на идващ стадий от един развой, който върви от години. Кампаниите естествено ускоряват напрежението. Случайности или нелепи събития в допълнение го изострят. И в идващите седмици ще виждаме по какъв начин разнообразни политически сили си трансферират отговорност.
Проблемът е, че по този начин още веднъж се измества диалогът от главните въпроси, а те са свързани с чувството за липса на държавност и за отслабено господство на закона. Не е обикновено години наред да има сигнали, бездейност, официално отчитане на активност и в последна сметка да няма действителна предварителна защита.
Това не е въпрос единствено на един съответен проблем. Това демонстрира по-широк проблем. Държавата наподобява като че ли върви на самотек. Бюджетът закъснява. Основните политики на всяко държавно управление минават през бюджета, а когато той не е явен, мъчно можем да приказваме за промени. В момента не виждаме действителни структурни промени в основни системи.
Парламентът заседава, само че постоянно се занимава с партийни въпроси, с промени в изборни правила в последния миг, с взаимни обвинявания. Доминират черният пиар и прехвърлянето на топката. Това неизбежно усилва общественото неодобрение.
Да, влизането в еврозоната е триумф. Но този триумф можеше да бъде реализиран по-рано. А в други сфери – опазване на здравето, инфраструктура, правосъдие – проблемите остават.
Какъв е урокът?
Можем ли да извлечем исторически урок, с цел да избегнем задълбочаване на разделянето?
Историята демонстрира, че самите спорове не са нещо извънредно. Въпросът е дали има базов консенсус по стратегическите цели. В интервала преди Втората международна война, като се изключи късите години след Първата, политическият хайлайф има единодушие, че България би трябвало да се модернизира и да върви в европейска посока.
Днес подобен стратегически консенсус мъчно се вижда. Липсва ясна визия за посоката на развиване. Липсва единодушие по главните цели. А без такова единодушие промените са съвсем невъзможни.
Разбира се, гласоподавателите вземат решение. Но те избират всред другите възможности, които политическата система им предлага. Ако липсват безапелационни визии и виновни водачи, раздялите няма да намалеят.
Историческият урок по-скоро е, че без доверие в институциите и без стратегическа посока обществото се фрагментира. А когато има най-малко най-малък консенсус за задачите, даже тежките рецесии могат да бъдат преодолени.
Илияна Маринкова
Българското общество още веднъж наподобява с напрежение – избори, разногласия към еврото, институционални рецесии и очевидно възходящо съмнение към властта. Дали това е исторически пик на разделяне или следващ стадий от по-дълъг развой, който съпътства модерната българска страна още от Освобождението насам? И има ли България оня базов консенсус, без който споровете се трансформират в дълбоки разломи?
Светослав Живков наблюдава историческите пластове на публичните разделения – от конституционните разногласия след Освобождението, през войните и 9 септември 1944 година, до днешната рецесия на доверие и неналичието на стратегическа визия.
„ Разломите са естествени, само че въпросът е има ли базов консенсус “
Ако погледнем обратно в българската история от Освобождението насам – в модерния интервал – кои са моментите, които бихте определили като най-дълбоко разделящи обществото, имало ли е въобще действително, а не митологизирано национално единение?
Няма общество, което да е безконфликтно. В политологията съществува понятието „ разломи “ – устойчиви разграничителни линии, които минават през всяко общество. Те могат да бъдат обществени, политически, културни. Европейските общества, изключително през XX век, се характеризират с все по-голям брой сходни разломи. И колкото повече се доближаваме до нашето време, толкоз повече те се умножават. Това изяснява и фрагментацията на партийните системи – освен в България, а в цяла Европа.
Ако се върнем обратно и твърдим, че в миналото сме били изцяло единни и единомислещи, това би било мощно пресилено. В първите години след Освобождението първият сериозен въпрос, който разделя елита – в случай че не цялото общество – е конституционният. Дали България да върви към ясно парламентарно ръководство или към модел с по-силна, преобладаваща роля на монарха? Това е спор, който се води на върха на обществото и не визира директно всекидневието на масата хора.
Следва националният въпрос – казусът за българите, останали под непозната власт в Македония и Одринска Тракия. Той към този момент има по-широк публичен отзив, само че отново е значително елитарен. Обикновеният селски човек, който е болшинство в тези години, не взе участие директно в този спор.
По-сериозното и действително всеобщо разделяне идва с появяването на Българския аграрни национален съюз в първото десетилетие на XX век. Тук към този момент виждаме ясно спора по оста град–село. Това е първият същински бездънен обществен разлом. България е земеделско общество. Градовете стартират да се модернизират по-бързо, до момента в който селото изостава. Този развой поражда напрежение.
След Първата международна война – пик на напрежението
Кога напрежението доближава своята най-висока точка?
Ако можем да приказваме за пик на политическо напрежение и политическо принуждение – освен в България, а и на Балканите и в Европа – това са месеците след Първата международна война. Обедняването, обществените последствия от Голямата война, бежанските талази – всичко това води до съществено обществено опълчване, което се придвижва и в политиката.
Външният фактор също играе роля. Появата на Съветска Русия и Коминтерна, чиято цел е подриване на съществуващите европейски страни, в допълнение катализира напрежението. В България това намира отражение в активността на комунистическата партия.
Разбира се, сред двете международни войни не всичко е принуждение и рецесии. След 1926 година има релативно усмиряване. Но превратът от 1934 година на практика ликвидира демокрацията – и това става без сериозна социална опозиция. Този факт също е индикативен.
Следващият огромен разлом е 9 септември 1944 година Това е събитие, което бележи края на една ера. Може да се приказва доста по него, само че несъмнено става дума за фундаментална историческа преломна точка.
Модернизацията и консенсусът преди 1944 година
Важно е да се подчертае нещо значително. Въпреки разликите по конституционния и националния въпрос, българският политически хайлайф до Втората международна война има консенсус по стратегическата посока – България да се развива като съвременна европейска страна.
В края на XIX век нашето общество е по-скоро ориенталско по своя темперамент. Ролята на политическия хайлайф – с всички негови дефекти – е, че посредством законодателството, посредством държавните политики, подтиква модернизацията и европеизацията.
Търновската конституция е извънредно съвременна за времето си. Изборните закони, наказателното право, стопанската политика също демонстрират блян към европейски модел. Войните, изключително Първата международна, значително унищожават този консенсус.
Социалната конструкция – за какво споровете са разнообразни от западните
Ако излезем от равнището на елита и погледнем елементарните хора – какви са раздялите там: идеологически или стопански?
България няма класическата западна конструкция на съсловия. Нямаме аристокрация, нямаме мощна индустриална буржоазия. Доминиращата фигура е дребният селски притежател. Той не е капиталист, само че не е и пролетарий. Работи личната си земя.
До Балканските войни съвсем няма хора без земя. Мнозинството има сред 50 и 150 декара. Те не са богати, само че имат занаят.
След войните картината се трансформира. Появяват се обилни групи без парцел и без хоризонт. Бежанските талази от Македония и Тракия задълбочават казуса. Българската стопанска система не е задоволително индустриализирана, с цел да поеме тази работна ръка. Ситуацията припомня на спешните 90-те години на XX век.
В сходна среда радикалните хрумвания намират почва. Това не значи, че въстанията и екстремизмът са оправдани, само че те не пораждат във вакуум.
Недоверието към страната – исторически пластове
Да прехвърлим диалога към днешния ден – да вземем за пример към случая „ Петрохан “ – дали публичната реакция е признак на историческо съмнение към страната или става дума за друг феномен?
Реакцията по този проблем фактически сподели нещо по-дълбоко от съответния мотив. Ако се абстрахираме от самите трагични събития и от това каква е точната им правна подготовка, по-важно е друго: за пръв път толкоз всеобщо и намерено се артикулира недоверието към институциите.
Публичната реакция беше: „ Ние не имаме вяра на полицията, не имаме вяра на прокуратурата, не имаме вяра на правосъдната система, не имаме вяра на държавното управление “. Това не поражда от нищото. Това има исторически предпоставки.
Българинът обичайно не изпитва изключително доверие към страната – още преди Втората международна война. Държавата постоянно се възприема като нещо външно, а не като общностна институция. Комунистическият режим в допълнение нанася вреди върху чувството за господство на закона. В оня интервал страната се свързва повече със боязън и надзор, в сравнение с със правдивост.
Разбира се, не можем 35 години по-късно да обясняваме всичко с комунистическия режим. Това би било бягство от отговорност. Но когато проучваме предпоставките за днешното съмнение, няма по какъв начин да не отчетем този исторически слой.
Друг значим миг е неналичието на цялостна и навременна информация. Когато обществото няма изясненост, стартират клюки, подозрения и тайни версии. В сходни случаи институционалната реакция е решаваща. Ако тя наподобява закъсняла, пасивна или официална, недоверието се задълбочава.
В съответния случай стана ясно, че години наред е имало сигнали и бездейност. Това основава чувството не просто за пропуск, а за систематичен проблем – за липса на предварителна защита и за официално „ отчитане на активност “, без действителен резултат. А когато обществото вижда, че покруса може да бъде предотвратена, само че не е била, реакцията неизбежно е остра.
Казусът закупи и политически измерения. Когато има връзки – директни или косвени – с политически фигури или партии, тематиката към този момент не е единствено престъпна. Тя става политическа. А в предизборна среда всяка сходна обстановка се употребява – или за минимизиране на вреди, или за търсене на политически дял.
Това, вместо да успокои обществото, ускорява чувството, че истината е вторична, а партийната полза – водеща. И по този начин недоверието се възпроизвежда.
В последна сметка казусът „ Петрохан “ не е просто изолиран случай. Той освети по-широк проблем – отслабено чувство за държавност, недостиг на доверие в институциите и липса на резистентен консенсус за това по какъв начин действа правовата страна.
В пик на разделяне ли сме?
Предстоят избори, тематиката за еврото също раздели обществото. В пик ли сме на публично разделяне?
Не бих споделил, че сме в някакъв пик, тъй като след пика следва утешение, а ние не виждаме признаци за такова. По-скоро сме на идващ стадий от един развой, който върви от години. Кампаниите естествено ускоряват напрежението. Случайности или нелепи събития в допълнение го изострят. И в идващите седмици ще виждаме по какъв начин разнообразни политически сили си трансферират отговорност.
Проблемът е, че по този начин още веднъж се измества диалогът от главните въпроси, а те са свързани с чувството за липса на държавност и за отслабено господство на закона. Не е обикновено години наред да има сигнали, бездейност, официално отчитане на активност и в последна сметка да няма действителна предварителна защита.
Това не е въпрос единствено на един съответен проблем. Това демонстрира по-широк проблем. Държавата наподобява като че ли върви на самотек. Бюджетът закъснява. Основните политики на всяко държавно управление минават през бюджета, а когато той не е явен, мъчно можем да приказваме за промени. В момента не виждаме действителни структурни промени в основни системи.
Парламентът заседава, само че постоянно се занимава с партийни въпроси, с промени в изборни правила в последния миг, с взаимни обвинявания. Доминират черният пиар и прехвърлянето на топката. Това неизбежно усилва общественото неодобрение.
Да, влизането в еврозоната е триумф. Но този триумф можеше да бъде реализиран по-рано. А в други сфери – опазване на здравето, инфраструктура, правосъдие – проблемите остават.
Какъв е урокът?
Можем ли да извлечем исторически урок, с цел да избегнем задълбочаване на разделянето?
Историята демонстрира, че самите спорове не са нещо извънредно. Въпросът е дали има базов консенсус по стратегическите цели. В интервала преди Втората международна война, като се изключи късите години след Първата, политическият хайлайф има единодушие, че България би трябвало да се модернизира и да върви в европейска посока.
Днес подобен стратегически консенсус мъчно се вижда. Липсва ясна визия за посоката на развиване. Липсва единодушие по главните цели. А без такова единодушие промените са съвсем невъзможни.
Разбира се, гласоподавателите вземат решение. Но те избират всред другите възможности, които политическата система им предлага. Ако липсват безапелационни визии и виновни водачи, раздялите няма да намалеят.
Историческият урок по-скоро е, че без доверие в институциите и без стратегическа посока обществото се фрагментира. А когато има най-малко най-малък консенсус за задачите, даже тежките рецесии могат да бъдат преодолени.
Илияна Маринкова
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ