Бонус от 70 години? По-малко стрес, ще бъдем по-добри
Това е третият текст от поредицата „ Какво ще стане, в случай че живеем до 140 години “. В предходни материали ви представихме мнението на Обри де Грей - за това по какъв начин се развива медицината в посока удължение на човешкия живот - и на Калоян Колев - по какъв начин ще посрещне стопанската система това предизвикателство. Ето и размислите на психолога Маргарита Бакрачева на тематика какво ще се случи с човешката душeвност.
Има ли значение какъв брой години живее човек? Дали възнамерява 70 или 140 – колкото учените към този момент считат за допустимо в не безпределно далечно бъдеще?
Хората през хилядолетната история на развиването си са се вълнували от едни и същи въпроси – че животът има край. И какъв е смисълът, в случай че сме крайни същества в материалния свят, които живеят несъмнено време?
През целия витален цикъл човек има някакви претекстове, цели и желания. Осмисля съществуването си с проекти и
образуване на времето, на фантазиите си. В търсене и преследване на удоволствия и ползи. В гонене на потребността от основаване на семейство, възприятие за принадлежност, кариерно израстване. В идеалните случаи - без да подценява ползите, заниманията, развлеченията, пътуванията, събирането на нова информация.
Когато няма цел, няма посока и остава горчивото чувство от рутинни делници. Безцветно и беземоционално, изсъхнало, сиво. По идентичен метод и на 20, и на 60 може да се случи човек
да не помни усетите, ароматите, да се радва на пясъка и на снега. Естествено, че има възрастова крива, някои универсални особености, които маркират развиването.
До 30 години условно чувството е, че животът е пред теб, че всичко красиво и възнаграждаващо занапред следва. Следва платовиден застой, в който животът по самобитен метод се балансира с помощта на трупаното досега. След прекачване на 50-те от ден на ден мислите се насочват към равносметка, преосмисляне, препланиране и преорганизиране на живота. Основните безредици са какво съм постигнал и надлежно какво съм пропуснал. Какво мога да наваксам за оставащото ми време.
Разбира се, броят години е обвързван и с чувството за
повече персонално време . Това може да бъде потребно и ползотворно само за нас, тези, които сме привикнали с нормалната дълготрайност на живот. И внезапно, пускайки вечерните вести, чуваме приятната новина, че ще живеем 140 години. Без да се постанова да плащаме за това. И в действителност без нищо в подмяна.
Разликата е голяма, тъй като в този случай се трансформира вероятността и се получава един непредвиден и магически подарък.
Изведнъж се отваря опция да помислим за всички тези неща, които желаеме да свършим, само че не сме имали време досега. За всички места, на които желаеме да отидем. Надеждата и обещанието за благоприятни условия биха били толкоз мощни, че най-малко в първичната еуфория никой не би се замислил за уговорките, които ще останат да ни съпътстват от самото начало. Като нужда от повече години на работа или сходни тривиални въпроси.
Ако знаем, че разполагаме с бонус 70 години, няма да се тормозим, че още не сме основали семейство. Или че е късно за още едно дете. Или че няма да успеем да се качим на Еверест. Проблемите, които основават стрес, са свързани с нуждата от обмисляне и чувството, че времето е малко и няма да се оправим. А има хиляди задания.
Първото, което вършат нормално хората , е да се откажат от персоналните си желания и стремежи. Например от това да научат испански. Или бимбалистански. Това изисква време и старания, каквито не са налични. С още по-голяма лекост се отхвърлят дребните всекидневни стремежи. Поради липса на време. Поради липса на финанси. А най-много заради това, че в един миг те престават да носят смисъл.
Но ето, предстоят ни 140 години! Моделът ще е същият, няма по какъв начин да го променим - порастване, съзряване, остаряване. Единствено времевото измерение ще е по-дълго. Промяната би могла да настъпи в резултат на множеството години, които изживяваме в някой от тези стадии. От друга страна,
всяко свободно време още веднъж би било изпълнено със същите задания . Освен в случай че нямаме база за съпоставяне: какво би било, в случай че нямахме толкоз време. Такава база обаче имаме и сега - в случай че се замислим за виталния цикъл на еднодневките.
При по-дълъг живот и надлежно повече позволени и оценени неточности хората ще разполагат с повече време да премислят своето държание, както и реакциите на околните си. И надлежно да се приспособяват и трансформират по този начин, че да създадат връзките си по-добри. Да станат по-толерантни и може би по-настроени да дават, а не основно да получават. Времето оказва помощ за пренасяне на фокуса от устрема всичко да бъде получено тук и в този момент.
А какъв брой мемоари бихме натрупали! Бихме ли издържали да живеем с тях? Паметта е изборна. И има доста по-големи благоприятни условия от това, което използваме сега. Принципът е, че няма забравени неща, всичко оставя своя отпечатък някъде. Въпреки това хората демонстрират податливост изборно да си спомнят и да изваждат това, от което има потребност. По този метод сами се съхраняваме. Този модел работи в първокласен аспект, без значение от количеството.
Чака ли ни тежко психическо задължение при толкоз доста години живот? Всъщност
хората с душевен проблеми би трябвало да намалеят. Усещането за повече години намалява равнището на стрес. А аргументите за пораждане на душевен разстройства, които не са свързани с това, са същите както и в света, който познаваме.
Продължителността на живота или методът, по който го живеем, в действителност има значение? Може да разполагаме и с 200 години, които да пропилеем и обръщайки се обратно, да няма доста неща, на които да се усмихваме. Или с които да се гордеем. Обратният вид – малко, само че интензивни години - пък е печален.
Отговорът е само в това да се любуваме на всеки момент и да извлечем максимума от него. Да успеем във всеки миг да се радваме и на дребните неща, които ни заобикалят, и да мислим за целите и задачите, които сме си сложили. Да балансираме сред разсъдък и страсти, без да оставяме едното от тях да господства, с цел да не се наруши хармонията. Да не забравяме огромните цели и проекти, само че и нежността и хубостта на всекидневието. За да се усещаме живи тук и в този момент и да можем да бъдем себе си.
И дано си помечтаем за идеалния вид, в който живеем 140 години и оставаме млади и в разцвета на капацитета си. Би било прелестно.
Маргарита Бакрачева
