Това е третата художествена книга на Иво Беров, след Бетонната

Това е третата художествена книга на Иво Беров, след " Бетонната самодива " и " Израстък ". За този разказ, публикуван от издателство " РИВА ", поетът Ани Илков написа: " Сякаш това е последния ден, вековечно последния ден на България, изобразен в романа на Иво Беров; тази България, на която с нищо не можахме да помогнем, уви. /.../ Романът се чете леко, само че е тъжно, доста тъжно четиво, от него подухва нещо, което бих нарекъл саркастическа горест. И въпреки всичко, ние имаме вяра - не в последния ден, а в най-последния. "
А писателят Деян Енев, който е и редактор на книгата, споделя: " Попитах Иво Беров кой е литературният му преподавател. И той без съмнение отвърна – Андрей Платонов. И в действителност, създателят е оставил конете на словотворчеството да препускат на воля. И от копитата им да изскачат искри... "
...........................

Времето обаче си течеше, а визията за това, което беше допустимо да се направи, си
оставаше все по този начин мъглива и смътна. Промяна, гражданска война, да. Но каква? Знаех единствено, че тази
гражданска война не трябваше да бъде като другите; като ония, които се бяха провалили. Моята не
трябваше да се проваля. Трескаво започнах да премислям каква би трябвало да бъде тя, моята
гражданска война. Препрочетох писанията на всякакви изтъкнати революционери, водили необятните
простонародни маси по всички страни и на всички места. Речите на Сталин, да вземем за пример от " Въпросите на
ленинизма ". Отново се възхитих от стоманения му, пореден разсъдък, който освен
изкарваше злото положително, само че и доказваше, че то е неизбежно. " Моята битка " на Хитлер също.
Възхитих се от неговата човешка елементарност, безрезервност и поредност (ама кой е рекъл,
че " човешка " е нещо положително). И посланията на Мао също си припомних. Възхитих се от
неговата дарба да ги съобщи на наличен език, в сбити и съвсем художествени изрази,
тъй че да ги схванат и запомнят всички, изключително младите. Прехвърлих също разните му там
Ницше-Мицше, Троцки-Моцки, Енгелс-Менгелс, Ленин-Менин, и Маркс-Маркс, както и другите
сходни на тях. Всички те още веднъж ме възхитиха с нещо тяхно си и самобитно, изключително Троцки
с визията му за непрекъснатата гражданска война. Жалко, че Пол Пот не беше оставил документално
завещание. Подхванах и речите на Фидел Кастро, но ми доскуча. Френските революционери
не ги препрочетох, като прекомерно френски, само че въпреки всичко попрехвърлих един Русо и един Дидро,
едвам не е без никак. Отново прочетох Библията и Корана – революционни книги,
трансформирали съдбините на света. Възхитих се от дълбочината, иносказателността и благосъстоянието
на Библията, а също от удивителната елементарност, целенасоченост и целокупност на Корана.

И отново се замислих.

Всичко това беше задънена улица. Всички тези учения бяха приключили с неуспех. Моята
гражданска война трябваше да бъде друга, напълно друга. Трябваше да схвана каква да бъде тя и да я
трансформира в живо дело, в моя орис и орис, в цел и смисъл на моето съществувание, в слънце и
въздух за цялото ми живо създание.

И по някое време се досетих. Не каква да бъде революцията, само че по какъв начин да се споделя най-малко. И
почувствах, че след името, т.е. след външното, ще пристигна и същността.

Моята гражданска война трябваше да се споделя Революция Пеларгониум Зонале. А книгата, която щях
да напиша за моята гражданска война, трябваше да се споделя, познайте по какъв начин – " Моята гражданска война "
трябваше да се споделя книгата, несъмнено. Бъдещите революционери харесаха името
" Пеларгониум Зонале ". Звучеше им някак революционно и интернационално дори. Обещаха да
прочетат " Моята гражданска война ", когато я напиша. Знаех, че нямаше да го създадат, само че най-малко имаха
предпочитание и това ме позатрогна.

Измислих също знаме, герб, химн и революционен привет на революцията Пеларгониум
Зонале. Щом щяхме да ставаме озеленители, знамето ни трябваше да е зелено с експлицитната
спогодба, че нашата, т.е. моята гражданска война, добре де, нашата гражданска война няма да има нищо
общо със зелената гражданска война, която не е никаква гражданска война, ами си е елементарна тъпотия.
Зеленият цвят на знамето ни щеше да значи, че революцията ми, добре де, нашата
гражданска война, е вечнозелена, т.е. евъргрийнска, непрекъсната и непресъхваща, както
предлагаше Троцки, най-малко до момента в който не пристигна неизбежният и надвит край.

Що се отнася до химна, изначало си помислих дали да не взема една заемка от Ролингстонс,
които пеят в " пейнт ит блек ": " Виждам алена врата и ми се дощява да я боядисам в черно " и
това в нашия химн да се обърне на " Видя ли к’ва да е врата и ми се дощява да я боядисам в
зелено ", но се отхвърлих, тъй като ми хрумна нещо по-добро, мое си. Ето го:

Като стана озеленител,
ще боядисам света в зелено
и ще направя зеленото
наложително
в зелената ни галактика.
.
Гербът ни пък щеше бъде зелен лист във тип на къдраво сърце с ръкохватка, извита като бич.
Къдравото сърце ще значи, че енергично обичаме своето велико дело и сме подготвени да му се
отдадем до последна капка кръв, а камшикът ще значи подготвеност да наказваме неуморно
разнообразните недъзи на обществото. Революционният привет пък щеше да съставлява
ръка, с разперени пръсти, която се протяга напред, подготвена да сграбчи всички международни несгоди и
неправди, след което пръстите се свиват по този начин, като че ли в действителност са хванали всички международни
несгоди и неправди, след това ръката се свива, с цел да ги изскубе като бурени, прави едно придвижване,
като че ли ги запокитва някъде далеко, и най-после се прибира до сърцето в символ на безконечна любов и
безконечна истина по света. Наглед нищо изключително, осанка единствено някаква, какво влияние
обаче

Какво влияние обаче
.
При другите революции едни хора мразеха други хора или пък, както би трябвало да е при
християните, всички хора обичаха всички останали, дори и враговете си, което си беше цялостна
безсмислица; при другите революции имаше разделения и конфликти – класа против класа, раса
против раса, небогати против богати, неприятни против положителни. В моята гражданска война не биваше да има
такива противодействия, това трябваше да бъде гражданска война във всичко от всички за всички и
по всевъзможен метод. И щом пък безусловно някой би трябвало да ненавижда някого, то по-добре всички
да ненавиждат всички, без разлика на пол, възраст, обучение, образование и изповедание и в
този смисъл не беше по никакъв начин инцидентно, че революцията беше на път да се зароди в България –
нали всред простите люде Христос избра апостолското начало – биваше значи от някоя
мижава държавица, където всички ненавиждат всичко и всички, в това число себе си, да стартира
международното преображение. Омразата щеше да докара до кръвопролития обаче. А
кръвопролития е имало постоянно, на всички места и при всички революции, до момента в който моята гражданска война
трябваше да бъде напълно и изцяло небивала.

Мислех си.

Изведнъж се сетих по какъв начин можеше да се позволи това несъгласие. Революция Пеларгониум
Зонале трябваше да бъде гражданска война на непотърсеното кърваво благополучие. Революция на
непотърсеното кърваво благополучие – това трябваше да бъде. Харесваше ми това определение. Ех, да знаех и какво значи.