Бях видял толкова много смърт, че спрях да я възприемам. Агонията на Мариупол от първо лице
Това е разказът на Мстислав Чернов - кореспондент на " Асошиейтед прес " и на фотографа Евгений Малолетка, които дружно документират мъката на Мариупол.
Ето и публикацията:
Руснаците ни преследваха. Имаха лист с имена, в това число и нашите и идваха все по-близо. Бяхме единствените интернационалните публицисти, останали в Мариупол, с цел да документираме обсадата му от съветските войски. Прекарахме там повече от две седмици. Докладвахме в болничното заведение, когато въоръжени мъже започнаха да дебнат по коридорите. Хирурзите ни дадоха бели престилки, които да носим като камуфлаж.
Изведнъж призори нахлуха десетина бойци:
" Къде са публицистите, по дяволите? “, попитаха.
Погледнах лентите им, сини за Украйна, и се пробвах да изчисля възможностите това да са маскирани руснаци. Пристъпих напред, с цел да се разпознавам.
" Тук сме, с цел да те измъкнем “, споделиха те.
Стените на кабинета се разклатиха от артилерийски и картечен огън извън и изглеждаше по-безопасно да останеш вътре. Но украинските бойци получиха заповед да ни вземат със себе си.
Изтичахме на улицата, изоставяйки лекарите, които ни бяха приютили, бременните дами, които бяха обстрелвани, и хората, които спяха по коридорите, тъй като нямаха къде другаде да отидат. Чувствах се извънредно, че го върша.
Девет минути, може би 10 - цяла безкрайност минахме, през пътища и бомбардирани жилищни здания. Докато снаряди се разбиваха наоколо, ние паднахме на земята. Времето се измерваше от обстрел до обстрел. Телата ни бяха напрегнати, дъхът - притихнал. Ударна вълна след ударна вълна разтърсваха гърдите ми и ръцете ми изстиваха.
Стигнахме до вход и бронирани коли ни водиха до мрачно мазе. Едва тогава научихме от служител на реда за какво украинците са рискували живота на бойци, с цел да ни извадят от болничното заведение.
" Ако те заловен, ще те заловен пред камера и ще те накарат да кажеш, че всичко, което си снимал, е неистина. Всичките ви старания и всичко, което сте създали в Мариупол, ще бъдат напразни “, сподели той.
Офицерът, който в миналото ни беше помолил да покажем на света неговия обречен на смърт град, в този момент ни умоляваше да си тръгнем. Бутна ни към хилядите очукани коли, които се готвеха да изоставен Мариупол.
Беше 15 март. Нямахме визия дали ще се измъкнем живи.
Като младеж, израснал в Украйна в град Харков, единствено на 20 благи от съветската граница, се научих по какъв начин да служа си с револвер като част от учебната стратегия. Изглеждаше безсмислено - Украйна, мислих си, е заобиколена от другари. От тогава съм отразявал войните в Ирак, Афганистан и противоречивата територия на Нагорни Карабах, пробвайки се да покажа на света опустошението от първа ръка. Но когато американците, а по-късно и европейците изтеглиха личния състав на посолствата си от град Киев тази зима и когато преглеждах карти на натрупването на съветски войски тъкмо против родния ми град, единствената ми мисъл беше:
" Бедната ми татковина "
.
Знаех, че съветските сили ще гледат на източния пристанищен град Мариупол като стратегическа премия поради местоположението му на Азовско море. И по този начин на 23 февруари вечерта се насочих натам с моя дълготраен сътрудник Евгений Малолетка, украински фотограф за “Асошиейтед прес”, с белия му ван Фолксваген.
По пътя започнахме да се тревожим за аварийни гуми и намерихме онлайн човек наоколо, който желаеше да ни продаде такива измежду нощ. По пътя започнахме да се тревожим за аварийни гуми и намерихме онлайн човек наоколо, който желаеше да ни продаде такива. Обяснихме на него и на една касиерка в денонощния магазин, че се готвим за война.
Гледаха ни като обезумели.
Влязохме в Мариупол в 3:30 ч. Войната стартира час по-късно.
Около една четвърт от 430 000 поданици на Мариупол напуснаха през тези първи дни, до момента в който към момента можеха. Но малко хора имаха вяра, че идва война и до момента в който множеството осъзнаят грешката си, беше прекомерно късно. Бомба след бомба руснаците прекъснаха електричеството, водата, доставките на храна и най-после унищожиха кулите, от които идва мобилен, радио и ефирен сигнал. Малкото други публицисти в града излязоха, преди да изчезнат последните връзки и да се откри цялостна обсада.
Липсата на информация в обсада реализира две цели. Първата е безпорядък. Хората не знаят какво се случва и се паникьосват. В началото не можах да схвана за какво Мариупол се разпадна толкоз бързо. Сега знам, че е поради неналичието на връзка. Втората е безнаказаността. Без информация, излизаща от град, без фотоси на съборени здания и умиращи деца, съветските сили можеха да вършат каквото си желаят. Ако не бяхме ние, нямаше да има нищо.
Ето за какво поехме такива опасности, с цел да можем да изпратим на света това, което видяхме, и това разгневи Русия задоволително, че да ни преследва. Никога, в никакъв случай не съм чувствал, че нарушаването на мълчанието е толкоз значимо.
Смъртта пристигна бързо. На 27 февруари наблюдавахме по какъв начин доктор се пробва да избави малко момиченце, ударено от шрапнели. Без триумф. След това умря второ дете. Трето... Линейките стопираха да прибират ранените, тъй като хората не можеха да им се обадят без сигнал и не можеха да се движат по бомбардираните улици. Лекарите ни умоляваха да снимаме фамилии, които донасят своите мъртви и ранени. Умоляваха ни да използваме намаляващата им мощ на генератора за нашите камери. Защото никой не знаеше какво се случва в техния град.
Все още имаше едно място в града, където да има постоянна връзка - пред ограбен магазин за хранителни артикули на бул. " Будивелник ". Веднъж дневно карахме там и клечахме под стълбите, с цел да качим фотоси и видео. Стълбите не биха създали доста, с цел да ни защитят, само че се чувствахме в по-голяма сигурност, в сравнение с навън.
Сигналът изчезна до 3 март.
Опитахме се да изпратим нашето видео от прозорците на 7-ия етаж на болничното заведение. От там видяхме по какъв начин се разпадат последните късчета от Мариупол. Супермаркетът на Порт Сити беше ограбен. Отидохме до там, когато наряд избухна на покрива на магазина и ме хвърли на земята извън. Напрегнах се в очакване на втори удар и се проклех 100 пъти, тъй като камерата ми не беше включена, с цел да го запише.
Затичахме се назад към болничното заведение. В рамките на 20 минути влязоха ранените В продължение на няколко дни единствената връзка, която имахме с външния свят, беше посредством сателитен телефон. И единственото място, където този телефон работеше, беше навън, тъкмо до кратер, зейнал след ракетен обстрел. Свих се там и се пробвах да хвана връзката. Всички питаха за войната, желаеха да знаят по кое време ще свърши. Не знаех какво да им кажа.
Всеки ден се носеше слух, че украинската войска ще пристигна, с цел да пробие обсадата. Но никой не пристигна.
По това време към този момент бях станал очевидец на смъртни случаи в болничното заведение, на трупове по улиците, десетки тела в всеобщи гробове. Бях видял толкоз доста гибел, че я снимах без да я схващам.
На 9 март двойни въздушни удари накъсаха пластмасата, залепена върху прозорците на нашия ван. ВИдях огнено кълбо единствено секунда преди болката да пробие вътрешното ми ухо, кожата ми, лицето ми.
Гледахме по какъв начин се издига пушек от родилна болница.
Когато пристигнахме, чиновниците на Спешна помощ към момента изваждаха от руините окървавени бременни дами. Батериите ни бяха съвсем изтощени и нямахме връзка да изпратим изображенията. Обявеният полицейски час щеше да стартира след минути. Тогава един служител на реда ни чу да приказваме по какъв начин да изнесем вести за атентата в болничното заведение. Той ни заведе до източник на зареждане и интернет връзка.
Бяхме записали толкоз доста мъртви хора и мъртви деца. Не разбрах за какво смяташе, че още повече смъртни случаи могат да трансформират нещо. Грешах.
На мрачно изпратихме фотосите. Отне часове, надалеч оттатък полицейския час. Обстрелът продължи, само че офицерите, избрани да ни ескортират през града, чакаха търпеливо. Тогава връзката ни със света отвън Мариупол още веднъж беше прекратена.
Върнахме се в празното мазе на хотел. Имаше аквариум, цялостен с мъртви златни рибки. В нашия балон нямахме визия за възходящата съветска дезинформационна акция, която дискредитираше работата ни. Руското посолство в Лондон разгласява два туита, в които назова фотосите на АП подправени, че бременната жена е актриса. Руският дипломат подвигна копия от фотосите на съвещание на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации и повтори лъжите за офанзивата против родилния дом.
По това време в Мариупол не работеше нито един украински радио или ефирен сигнал. Единственото радио, което можете да хванете, излъчваше съветска агитация - че украинците държат хората в Мариупол за заложници, че стрелят по здания, създават химически оръжия. Пропагандата беше толкоз мощна, че някои хора имаха вяра на нея, а не на личните си очи. Посланието се повтаряше непрекъснато, в руски жанр: Мариупол е обкръжен. Предайте оръжията си.
На 11 март, в къс диалог без детайлности, нашият редактор попита дали можем да намерим дамите, оживели след въздушния удар на родилния дом, с цел да потвърдим тяхното битие. Разбрах, че фрагментите би трябвало да са били задоволително мощни, с цел да провокират отговор от съветското държавно управление.
Намерихме ги в болница на първа линия, някои с бебета, а други - преди раждане. Научихме също, че една жена е изгубила бебето си, а по-късно и личния си живот. Качихме се на 7-ия етаж, с цел да изпратим видеото през слабата интернет връзка. Оттам гледах по какъв начин танк след танк се обкръжават болничния комплекс. Всички с буквата Z - съветската емблема за войната. Бяхме заобиколени: десетки лекари, стотици пациенти и ние.
Украинските бойци, които защитаваха болничното заведение, бяха изчезнали. И пътят до нашия ван, с нашата храна, вода и съоръжение бешепод прицела на съветски снайперист, който към този момент беше прострелял доктор, излязъл на открито. Часовете минаваха в мрачевина, до момента в който слушахме детонациите на открито. Тогава бойците пристигнаха да ни вземат.
Не се усещаше като избавление. Имаше възприятието, че просто ни реалокират от една заплаха в друга. По това време на никое място в Мариупол не беше безвредно. Можеш да умреш във всеки миг. Чувствах се необикновено признателен на бойците, само че и скован. Срам ме беше, че си потеглям.
Натъпкахме се в една кола с тричленно семейство и влязохме в 5-километрово запушване отвън града. Около 30 000 души излязоха от Мариупол този ден - толкоз доста, че съветските бойци нямаха време да прегледат от близко коли с прозорци, покрити с части пластмаса.
Хората бяха изнервени. Крещяха си. Всяка минута минаваше аероплан или имаше въздушен удар. Земята се тресеше. Прекосихме 15 съветски контролно-пропускателни пункта. На всеки от тях майката, която седеше в предната част на колата ни, се молеше гневно, задоволително мощно, с цел да чуем.
Докато минавахме през тях и всички екипирани бойци с тежки оръжия, очакванията ми, че Мариупол ще оцелее, избледняваха. Разбрах, че единствено с цел да стигне до града, украинската войска ще би трябвало да пробие толкоз доста земя. Нямаше да се случи.
По залез слънце стигнахме до мост, опустошен от украинците, с цел да спре настъплението на руснаците. Там към този момент беше затънал колона на Червения кръст от към 20 коли. Всички дружно отбихме от пътя през нивите. Пазачите на контролно-пропусквателен пункт № 15 говореха съветски с грубия кавказки акцент. Те подредиха на цялата колона да спре фаровете, с цел да скрие оръжията и оборудването. Едва съумях да различа бялото Z, нарисувано върху транспортните средства.
Докато спирахме до шестнадесети контролно-пропускателен пункт, чухме гласове. Украински гласове. Почувствах необикновено облекчение. Майката начело на колата се разплака. Бяхме на открито. Ние бяхме последните публицисти в Мариупол. Сега няма такива.
Все още сме залети от известия от хора, които желаят да научат ориста на околните, които сме снимали и снимали. Пишат ни с обезсърчение, с непосредственост. Все едно не сме непознати. Все едно можем да им помогнем. Когато съветски въздушен удар удари спектакъл, където стотици хора се бяха приютили в края на предходната седмица, можех да посоча тъкмо къде би трябвало да отидем, с цел да научим за оживелите, да чуя от първа ръка какво е да бъдеш в капан безкрайни часове под купчини отломки. Познавам тази постройка и разрушените домове към нея. Познавам хора, които са в капан под нея.
А в неделя украинските управляващи споделиха, че Русия е бомбардирала учебно заведение по изкуствата с към 400 души в Мариупол.
Но към този момент не можем да стигнем до там...
превод и редакция: Джесика Вълчева
Ето и публикацията:
Руснаците ни преследваха. Имаха лист с имена, в това число и нашите и идваха все по-близо. Бяхме единствените интернационалните публицисти, останали в Мариупол, с цел да документираме обсадата му от съветските войски. Прекарахме там повече от две седмици. Докладвахме в болничното заведение, когато въоръжени мъже започнаха да дебнат по коридорите. Хирурзите ни дадоха бели престилки, които да носим като камуфлаж.
Изведнъж призори нахлуха десетина бойци:
" Къде са публицистите, по дяволите? “, попитаха.
Погледнах лентите им, сини за Украйна, и се пробвах да изчисля възможностите това да са маскирани руснаци. Пристъпих напред, с цел да се разпознавам.
" Тук сме, с цел да те измъкнем “, споделиха те.
Стените на кабинета се разклатиха от артилерийски и картечен огън извън и изглеждаше по-безопасно да останеш вътре. Но украинските бойци получиха заповед да ни вземат със себе си.
Изтичахме на улицата, изоставяйки лекарите, които ни бяха приютили, бременните дами, които бяха обстрелвани, и хората, които спяха по коридорите, тъй като нямаха къде другаде да отидат. Чувствах се извънредно, че го върша.
Девет минути, може би 10 - цяла безкрайност минахме, през пътища и бомбардирани жилищни здания. Докато снаряди се разбиваха наоколо, ние паднахме на земята. Времето се измерваше от обстрел до обстрел. Телата ни бяха напрегнати, дъхът - притихнал. Ударна вълна след ударна вълна разтърсваха гърдите ми и ръцете ми изстиваха.
Стигнахме до вход и бронирани коли ни водиха до мрачно мазе. Едва тогава научихме от служител на реда за какво украинците са рискували живота на бойци, с цел да ни извадят от болничното заведение.
" Ако те заловен, ще те заловен пред камера и ще те накарат да кажеш, че всичко, което си снимал, е неистина. Всичките ви старания и всичко, което сте създали в Мариупол, ще бъдат напразни “, сподели той.
Офицерът, който в миналото ни беше помолил да покажем на света неговия обречен на смърт град, в този момент ни умоляваше да си тръгнем. Бутна ни към хилядите очукани коли, които се готвеха да изоставен Мариупол.
Беше 15 март. Нямахме визия дали ще се измъкнем живи.
Като младеж, израснал в Украйна в град Харков, единствено на 20 благи от съветската граница, се научих по какъв начин да служа си с револвер като част от учебната стратегия. Изглеждаше безсмислено - Украйна, мислих си, е заобиколена от другари. От тогава съм отразявал войните в Ирак, Афганистан и противоречивата територия на Нагорни Карабах, пробвайки се да покажа на света опустошението от първа ръка. Но когато американците, а по-късно и европейците изтеглиха личния състав на посолствата си от град Киев тази зима и когато преглеждах карти на натрупването на съветски войски тъкмо против родния ми град, единствената ми мисъл беше:
" Бедната ми татковина "
.
Знаех, че съветските сили ще гледат на източния пристанищен град Мариупол като стратегическа премия поради местоположението му на Азовско море. И по този начин на 23 февруари вечерта се насочих натам с моя дълготраен сътрудник Евгений Малолетка, украински фотограф за “Асошиейтед прес”, с белия му ван Фолксваген.
По пътя започнахме да се тревожим за аварийни гуми и намерихме онлайн човек наоколо, който желаеше да ни продаде такива измежду нощ. По пътя започнахме да се тревожим за аварийни гуми и намерихме онлайн човек наоколо, който желаеше да ни продаде такива. Обяснихме на него и на една касиерка в денонощния магазин, че се готвим за война.
Гледаха ни като обезумели.
Влязохме в Мариупол в 3:30 ч. Войната стартира час по-късно.
Около една четвърт от 430 000 поданици на Мариупол напуснаха през тези първи дни, до момента в който към момента можеха. Но малко хора имаха вяра, че идва война и до момента в който множеството осъзнаят грешката си, беше прекомерно късно. Бомба след бомба руснаците прекъснаха електричеството, водата, доставките на храна и най-после унищожиха кулите, от които идва мобилен, радио и ефирен сигнал. Малкото други публицисти в града излязоха, преди да изчезнат последните връзки и да се откри цялостна обсада.
Липсата на информация в обсада реализира две цели. Първата е безпорядък. Хората не знаят какво се случва и се паникьосват. В началото не можах да схвана за какво Мариупол се разпадна толкоз бързо. Сега знам, че е поради неналичието на връзка. Втората е безнаказаността. Без информация, излизаща от град, без фотоси на съборени здания и умиращи деца, съветските сили можеха да вършат каквото си желаят. Ако не бяхме ние, нямаше да има нищо.
Ето за какво поехме такива опасности, с цел да можем да изпратим на света това, което видяхме, и това разгневи Русия задоволително, че да ни преследва. Никога, в никакъв случай не съм чувствал, че нарушаването на мълчанието е толкоз значимо.
Смъртта пристигна бързо. На 27 февруари наблюдавахме по какъв начин доктор се пробва да избави малко момиченце, ударено от шрапнели. Без триумф. След това умря второ дете. Трето... Линейките стопираха да прибират ранените, тъй като хората не можеха да им се обадят без сигнал и не можеха да се движат по бомбардираните улици. Лекарите ни умоляваха да снимаме фамилии, които донасят своите мъртви и ранени. Умоляваха ни да използваме намаляващата им мощ на генератора за нашите камери. Защото никой не знаеше какво се случва в техния град.
Все още имаше едно място в града, където да има постоянна връзка - пред ограбен магазин за хранителни артикули на бул. " Будивелник ". Веднъж дневно карахме там и клечахме под стълбите, с цел да качим фотоси и видео. Стълбите не биха създали доста, с цел да ни защитят, само че се чувствахме в по-голяма сигурност, в сравнение с навън.
Сигналът изчезна до 3 март.
Опитахме се да изпратим нашето видео от прозорците на 7-ия етаж на болничното заведение. От там видяхме по какъв начин се разпадат последните късчета от Мариупол. Супермаркетът на Порт Сити беше ограбен. Отидохме до там, когато наряд избухна на покрива на магазина и ме хвърли на земята извън. Напрегнах се в очакване на втори удар и се проклех 100 пъти, тъй като камерата ми не беше включена, с цел да го запише.
Затичахме се назад към болничното заведение. В рамките на 20 минути влязоха ранените В продължение на няколко дни единствената връзка, която имахме с външния свят, беше посредством сателитен телефон. И единственото място, където този телефон работеше, беше навън, тъкмо до кратер, зейнал след ракетен обстрел. Свих се там и се пробвах да хвана връзката. Всички питаха за войната, желаеха да знаят по кое време ще свърши. Не знаех какво да им кажа.
Всеки ден се носеше слух, че украинската войска ще пристигна, с цел да пробие обсадата. Но никой не пристигна.
По това време към този момент бях станал очевидец на смъртни случаи в болничното заведение, на трупове по улиците, десетки тела в всеобщи гробове. Бях видял толкоз доста гибел, че я снимах без да я схващам.
На 9 март двойни въздушни удари накъсаха пластмасата, залепена върху прозорците на нашия ван. ВИдях огнено кълбо единствено секунда преди болката да пробие вътрешното ми ухо, кожата ми, лицето ми.
Гледахме по какъв начин се издига пушек от родилна болница.
Когато пристигнахме, чиновниците на Спешна помощ към момента изваждаха от руините окървавени бременни дами. Батериите ни бяха съвсем изтощени и нямахме връзка да изпратим изображенията. Обявеният полицейски час щеше да стартира след минути. Тогава един служител на реда ни чу да приказваме по какъв начин да изнесем вести за атентата в болничното заведение. Той ни заведе до източник на зареждане и интернет връзка.
Бяхме записали толкоз доста мъртви хора и мъртви деца. Не разбрах за какво смяташе, че още повече смъртни случаи могат да трансформират нещо. Грешах.
На мрачно изпратихме фотосите. Отне часове, надалеч оттатък полицейския час. Обстрелът продължи, само че офицерите, избрани да ни ескортират през града, чакаха търпеливо. Тогава връзката ни със света отвън Мариупол още веднъж беше прекратена.
Върнахме се в празното мазе на хотел. Имаше аквариум, цялостен с мъртви златни рибки. В нашия балон нямахме визия за възходящата съветска дезинформационна акция, която дискредитираше работата ни. Руското посолство в Лондон разгласява два туита, в които назова фотосите на АП подправени, че бременната жена е актриса. Руският дипломат подвигна копия от фотосите на съвещание на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации и повтори лъжите за офанзивата против родилния дом.
По това време в Мариупол не работеше нито един украински радио или ефирен сигнал. Единственото радио, което можете да хванете, излъчваше съветска агитация - че украинците държат хората в Мариупол за заложници, че стрелят по здания, създават химически оръжия. Пропагандата беше толкоз мощна, че някои хора имаха вяра на нея, а не на личните си очи. Посланието се повтаряше непрекъснато, в руски жанр: Мариупол е обкръжен. Предайте оръжията си.
На 11 март, в къс диалог без детайлности, нашият редактор попита дали можем да намерим дамите, оживели след въздушния удар на родилния дом, с цел да потвърдим тяхното битие. Разбрах, че фрагментите би трябвало да са били задоволително мощни, с цел да провокират отговор от съветското държавно управление.
Намерихме ги в болница на първа линия, някои с бебета, а други - преди раждане. Научихме също, че една жена е изгубила бебето си, а по-късно и личния си живот. Качихме се на 7-ия етаж, с цел да изпратим видеото през слабата интернет връзка. Оттам гледах по какъв начин танк след танк се обкръжават болничния комплекс. Всички с буквата Z - съветската емблема за войната. Бяхме заобиколени: десетки лекари, стотици пациенти и ние.
Украинските бойци, които защитаваха болничното заведение, бяха изчезнали. И пътят до нашия ван, с нашата храна, вода и съоръжение бешепод прицела на съветски снайперист, който към този момент беше прострелял доктор, излязъл на открито. Часовете минаваха в мрачевина, до момента в който слушахме детонациите на открито. Тогава бойците пристигнаха да ни вземат.
Не се усещаше като избавление. Имаше възприятието, че просто ни реалокират от една заплаха в друга. По това време на никое място в Мариупол не беше безвредно. Можеш да умреш във всеки миг. Чувствах се необикновено признателен на бойците, само че и скован. Срам ме беше, че си потеглям.
Натъпкахме се в една кола с тричленно семейство и влязохме в 5-километрово запушване отвън града. Около 30 000 души излязоха от Мариупол този ден - толкоз доста, че съветските бойци нямаха време да прегледат от близко коли с прозорци, покрити с части пластмаса.
Хората бяха изнервени. Крещяха си. Всяка минута минаваше аероплан или имаше въздушен удар. Земята се тресеше. Прекосихме 15 съветски контролно-пропускателни пункта. На всеки от тях майката, която седеше в предната част на колата ни, се молеше гневно, задоволително мощно, с цел да чуем.
Докато минавахме през тях и всички екипирани бойци с тежки оръжия, очакванията ми, че Мариупол ще оцелее, избледняваха. Разбрах, че единствено с цел да стигне до града, украинската войска ще би трябвало да пробие толкоз доста земя. Нямаше да се случи.
По залез слънце стигнахме до мост, опустошен от украинците, с цел да спре настъплението на руснаците. Там към този момент беше затънал колона на Червения кръст от към 20 коли. Всички дружно отбихме от пътя през нивите. Пазачите на контролно-пропусквателен пункт № 15 говореха съветски с грубия кавказки акцент. Те подредиха на цялата колона да спре фаровете, с цел да скрие оръжията и оборудването. Едва съумях да различа бялото Z, нарисувано върху транспортните средства.
Докато спирахме до шестнадесети контролно-пропускателен пункт, чухме гласове. Украински гласове. Почувствах необикновено облекчение. Майката начело на колата се разплака. Бяхме на открито. Ние бяхме последните публицисти в Мариупол. Сега няма такива.
Все още сме залети от известия от хора, които желаят да научат ориста на околните, които сме снимали и снимали. Пишат ни с обезсърчение, с непосредственост. Все едно не сме непознати. Все едно можем да им помогнем. Когато съветски въздушен удар удари спектакъл, където стотици хора се бяха приютили в края на предходната седмица, можех да посоча тъкмо къде би трябвало да отидем, с цел да научим за оживелите, да чуя от първа ръка какво е да бъдеш в капан безкрайни часове под купчини отломки. Познавам тази постройка и разрушените домове към нея. Познавам хора, които са в капан под нея.
А в неделя украинските управляващи споделиха, че Русия е бомбардирала учебно заведение по изкуствата с към 400 души в Мариупол.
Но към този момент не можем да стигнем до там...
превод и редакция: Джесика Вълчева
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ