Това е представление, което не просто трябва да се гледа

Това е зрелище, което не просто би трябвало да се гледа от близко. А под лупа. Или даже под микроскоп. Защото с всяка една от тези 75 минути нюансите на дъното, към което върви човек, стават все по-зловещо различими и сложни за прекарване отдалеко...

Трябва да си в рискова непосредственост с него – с придвижванията на очите, устните, ръцете, вибрациите на тялото. За да преживееш тази освен житейска равносметка на умиращия в самотност дъртак. Това е приказка за дъното, по Бекет, разказана от долината на неизбежното черно. Става още по-интересно, когато разказвачът е Малин Кръстев, а долината, в която е подложен, е изваяна от Иван Добчев.

Не а мъчно да поставиш артист в кутия, само че е удивително, когато един от най-хубавите български артисти взе участие в пободен опит. И съвсем от самото начало е лишен от опцията да приказва, че и да се движи. И, все пак, размазва с наличието си...

„ Кутия трета, ролка пета. Кутия пета, четвърта. Втора. Девета... Най-после мама е спокойна. Черната топка. Кестенявото слугинче. Леко усъвършенстване на домашното положение... Забележително равноденствие... “. Крап на 39 против личната си версия на 69 е тъжна ария за човешката накърнимост, пренебрежение и боязън.

В този театър Иван Добчев прави компилация от едноактната пиеса „ Последната лента на Крап “ (Krapp's Last Tape), от 1958 година, и трагичния монолог „ Не аз “ (Not I), писан през 1972 година Общото сред двете заглавия е черното и лъчът светлина, който в действителност никой не вижда. Мъжът е Крап, дамата е Не Аз. И двамата са осъдени от Бог, по своему. И двамата носят у себе си извратеното наслаждение от страданието и болката. И двамата са глас в тишината на (не)съществуващи призраци, родени от нищото.

„ Последната лента. Не аз “ е театрална комбинация, в която се основава чувството, че режисьорът се опълчва на самия себе си. Това се случва отвън концепцията да сплоти два текста, двама герои, мъж и жена, минало и настояще... Малин Кръстев с Крап, сходно на магнетофонната лента в ръцете му, превърта от положение в положение – от припряност и вдъхновение към беззащитност и сенилно мърморене. Неда Спасова като Устата, която съгласно Бекет е „ орган на лъчение, без разсъдък “ звучи от сцената с напевния диалект, запазена марка на режисьора от „ Сфумато “.

Малин Кръстев е артист, с чиято поява на сцената нерядко стартира същинската част на представлението – поради умеенето да основава актьорски връх от всяка роля. В „ Последната лента. Не аз “ основава своята Малинова котловина, на която би завидял и Бекет. И, сигурно, би съжалил, че не е имал опцията да написа особено за него.

„ Искам да посветя това мое посегателство към Бекет на паметта на двама мои обичани другари – Крикор Азарян и Наум Шопов, които в залеза на по този начин наречения зрял соцреализъм се бяха одързостили да слагат „ Последната лента “. Незабравим театър. Нямам думи да опиша резултата от него върху цялото ни тогавашно театрално мислене. Много ми се желае нашият театър да създаде този резултат и върху настоящето ни театрално положение “, казва Иван Добчев.

В „ Последната лента. Не аз “ вземат участие, с изключение на Малин Кръстев, Станислав Ганчев – с гласа си, и Неда Спасова – с кукла. Преводът е на Антония Парчева. Музиката е на Асен Аврамов. Сценографията е на Никола Тороманов и Иван Добчев, костюмите са на Сузи Радичкова.