Родината, спокойна топлота и грижа
Това е последната от сериите изявления в " Дневник ", представящи отчетите, четени на третия конгрес на придвижването " Реформи в културата " на тематика " Прекрасно, на що е родно място? Култура, полезности, актуален национализъм и шовинизъм ", Търново, 2 март 2019. Досега представихме мненията на Стефан Дечев, Димитър Атанасов, Антоний Гълъбов и Петя Кабакчиева – през днешния ден предлагаме на читателите текста на Александър Кьосев:
На форума в Търново сред участниците имаше единодушие в два съществени пункта.
Първо – патриотизмът е толкоз значим, че не трябва, не е редно да бъде оставен на патрЕотите. Второ – във своята визия за национализъм всички участници избраха модела на гражданската нация, основана на споделена воля да се живее дружно, гражданска ангажираност и взаимност, почитание към върховенството на закона и институциите. Тя ни беше по-симпатична пред концепцията за етнокултурна нация, съдбовно обвързваща индивида с полуизмислени " безконечни " обичаи.
Опитах се да покажа, че в нашия избор има проблем. Патриотизмът е възприятие – освен това мощно, интензивно, ангажиращо възприятие. Той може да бъде толкоз мощен и натоварен, че поради него индивидът може да се жертва: патриотът – приказваме за същинския родолюбец – е пределно прочувствено зает. Моделът на гражданската нация не обезпечава подобен мощен прочувствен ангажимент: хората рядко се жертват поради " почитание към институциите ".
Горното не е единствено мое, нито единствено българско мнение, ето какво сподели Тимъти Гартън Аш на своята лекция в София,, по-късно той го повтори и в изявление за " Капитал ": " Либералният план, и изключително европейският план, се усеща освен като първокласен, налаган от горната страна, само че и като леден, технократски. Той не приказва на страстите и по тази причина в този момент претърпяваме отмъщението на пристрастеностите. Идват популистите и споделят " Да създадем Америка още веднъж велика " или " Да си върнем контрола " - всички тези опростенчески, лъжливи, само че прочувствено привлекателни лозунги, които дават на хората чувството за взаимност, за принадлежност към огромна, шумна група. Не бива да оставяме целия магнетизъм на патриотизма на националистите. "
* * *
Можем ли да превърнем гражданската нация в прочувствена общественост? Това постанова да поразсъждаваме малко за прочувствената природа на патриотизма.
Да стартираме от очевидното: патриотизмът е обич към родното, към родната страна. А под " родно " нормално се схваща нещо познато, скъпо, близко, с което съм мощно обвързван: то ме приютява и топли сърцето ми. Като всяка мощно възприятие патриотизмът е нещо доста интимно.
Тогава за какво толкоз доста се приказва за него? Дори освен се приказва, напряко се дрънка, непрестанно се леят патетични речи, насочат се гръмогласни апели, вършат се заявления, формулират се завещания и патриотични отговорности, гърмят даже злокобни патриотични закани към врагове и " отродители ". Патриотизмът непрестанно бива обществено обсъждан – за какво? Ако той е интимно възприятие, обич и обвързаност, не е ли по-добре към него да се пази безмълвие (представете си неуместната обстановка на двама влюбени и единият ненадейно споделя – " хайде да обсъдим нашата обич " )?
Следователно патриотизмът е освен това от интимно любовно възприятие към родното. Усещането за съгласуваност с други хора закономерно изисква и други неща. Да обичаш родното, значи да си освен разчувствуван, само че и да си виновен за него – за фамилията си, за околните, за хората, които познаваш и обичаш, за техния метод на живот, за място, където си се родил и живял, за родната страна. Те се нуждаят освен от обич, а от време на време и от поддръжка, различен път - от отбрана. Ето по какъв начин възприятието се трансформира в нещо, което не е възприятие, а е обвързване, дълг. За тях към този момент може и би трябвало да се приказва.
Но околните, които са живи и скъпи през днешния ден, които желаеме да поддържаме и пазиме могат да си отидат от тоя свят на следващия ден или пък след месец: това прави ли ги по-малко близки и скъпи? Всички имаме мъртви дядовци, те са имали свои баби и дядовци, предци, прародители, вериги от генерации преди тях. Родното има историческа дълбочина. Настоящето се открива към предишното също както дребното отечество, което познаваме, се открива към огромната Родина, която познаваме по-слабо (не е инцидентен апелът на класика " Опознай родината, с цел да я обикнеш " ).
Възможна ли е патриотична обич и отговорност към всички мъртви, вероятен ли е дълг към дедите и далечните географски лимити, към националната територия? Всички знаят: да, вероятни са – и обич, и дълг. И както е известно, те имат формата наизуст, която възпроизвежда полезностите и фантазиите, пази и уважава залозите, заветите и жертвите, вкарва в поезията и в учебниците героите, подвизите и достиженията.
Следователно патриотизмът, в своята идеална форма, е мощно, само че и спорно възприятие. То необикновен хибрид сред страст и норма, който съединява мъчно съединими неща: желае да сплоти пределната фамилиарност на любовта с пределната гласност, която изискват дългът и гордостта. Тръгва от близкото и познатото, само че със същия триумф се отнася към Голямата Родина, до непознатото и далечното - те също могат да бъдат скъпи.
И от време на време всичко това е толкоз мощно, че за Родината някои хора, несъмнено не всички, се жертват. В този смисъл патриотизмът е обвързван с екзистенциални лимити, с живота и гибелта.
Силните и спорни усеща обаче имат три значими дефекта
Първият е обикновена психическа истина: те постоянно са двойствени. Любовта елементарно и ненадейно може да се трансформира в ненавист, гордостта - в позор. Особено в случай че има несгоди и контузии, в случай че има закани, изключително в случай че контузиите - или националните произшествия, провали, разпади - се повтарят. Омразата може да бъде ориентирана към " враговете ", действителни или мислени. Но има и нещо парадоксално – те могат да бъдат обърнати към самите нас.
Знаем доста добре, само че рядко си признаваме: редом с любовта и гордостта, у нас тътне подводно един огледален, мрачен " национализъм " за който нормално не се приказва – той е отрицателен, някаква самохипнотизираща се, самоопиваща се, по своему патетична отврата и ненавист към всичко българско; тя даже върви дружно с мазохистично наслаждение. Това, че за това не се приказва публично, не я прави по несъществуваща. Дори бих споделил, че всеки от нас от време на време е бил създател на патетични, незаслужено обобщаващи и злобни словоизлияния за " снишения българин ", или за фундаменталните, като че ли естествени и неизкореними недостатъци на " този Народ ".
Ето единствено два образеца, взети случайно от интернет (просто напишете в Гугъл " ненавиждам България " и ще попаднете на стотици подобни): " Аз ненавиждам родината си. Мразя България. Писнало ми е от приказки от рода, че сме популярен народ и с какво сме велики с 5 века турско иго, би трябвало да влезем в книгата на Гинес по този мотив. Hяма на никое място сентенция от вида " преклонена глава сабя не е сече " това е СРАМНО. Българите са ужасни нагли, арогантни, лицемерни, природата я унищожихме. Народ, неподобаващ за почитание. " Или: " Направихте по този начин, че да ненавиждам България, да ненавиждам историята си, да ненавиждам обичаите си, да ненавиждам кръвта си българска и да се срамя да се назовавам българка.Аз ненавиждам България, господин Борисов, и не желая в никакъв случай повече да се връщам в родината си, няма и цент да вложа в нея по никакъв мотив. Но ще ви издам още една дребна загадка: Един ден и моят наследник няма да желае да се върне в България и ще има хиляди други фамилии с деца, които няма да желаят да се върнат в България... "
Такова суб-публично, импровизирано, само че дано признаем – доста публикувано - отношение към българското не е изключение, то по-скоро е предписание: срамът и омерзението са в действителност противоположната страна на несъразмерната, непрестанно търсеща самопризнание, полемична горделивост. Твърде мощните усеща са двойствени и нестабилни, високият им градус се люшка сред крайности.
Вторият недостатък е, че мощните усеща водят до жертви – само че постоянно се жертва не техния притежател (дрънкащият родолюбец, който " душа дава " ), а истината. Особено постоянно - историческата истина. А това води до гръмки, само че кухи национални митологии, патетични разкази за съществуващи или несъществуващи герои и мъченици, за робства и подвизи, не всеки път имащи отношение към обстоятелствата, които някои са подготвени да пазят даже до гибел (но нормално имат поради не своята, а гибелта на скептиците и историците специалисти, които ги слагат под съмнение).
Третият недостатък е, че при прехода от фамилиарност към гласност мощните усеща са лесни за реплика. Не е по никакъв начин мъчно люшкането да бъдат разиграно като родолюбив спектакъл – проливен дъжд от хиперболи, мощно любене и мощно мразене, гръмък възторг, кухо патриотарство, кресливи възхвали на българщината, парадиране пред чужденците от вида на Алековото " Даскале, малко ли ги имаме ний, за Аспаруха им кажи или вземи, че надуй кавала " – и прочие, и прочие
Самохвалствата за някои са самоцелни, а за други се вършат за да се манипулират избрани публики, да се реализиран избрани резултати. И освен това мощните усеща наложително се показват като свръхсилни, единствени, свещени – какво по-добре би потвърдило тяхната достоверност? В този несъразмерен прочувствен ключ ритуално се приканват се духове (на царе, патриарси, герои, мъченици, на страдална Майка България, на чутовни върхове, на геройства и слава), развяват се байраци, бълнува са България на три морета и прочие, пее се именитата патриотична ария " Върнете ни Дания, върнете ни Белгия, върнете ни родний Люксембургский край ". Накрая си слагаме пояси и навуща, маскираме си децата като благи селянчета от XIX век, газим в студената вода, тричаме кучета, заканваме се да проливаме кръв.
Всичко това споделя едно: прочувственият запас на патриотизма прекомерно елементарно може да бъде манипулиран. И тогава се трансформира в националпопулизъм : във подправен език на справедливия яд на хората. В последните десетина години стана ясно, че в света има големи маси, които се усещат излъгани от сегашния вид на демокрацията и глобализацията, предадени от финансови и политически елити. В гнева и тъгата си те се обръщат към единствения си запас и ориентационна система – към своите национални полезности. Но последните елементарно се търкалят в медените уста на демагози, политически играчи и телевизионни мекерета. А те ги карат да ненавиждат, да ненавиждат, да се заканват, натрапчиво ги връщат към вековните болки, карат ги да живеят в митичните си контузии, да мислят, че проблемите им са във Врага - в чужденците, в Европа, в ромите и по този начин и недошлите, единствено миналите през България бежанци. По този метод обаче не случва нищо ново - просто гневните биват просто излъгани повторно.
* * *
Остава въпросът: може ли идеалът за гражданска нация да предложи собствен прочувствен свят на оня, който се усеща обвързван с родното? Вместо отговор във финала ще опиша история.
Бях поканен с мой сътрудник историк на среща с клуба по родолюбие в Английската гимназия в София, с цел да приказваме с юношите за 3 март. Беше мъчно, от нас се чакаха патриотични клишета, а ние им говорихме за възникването на модерните народи. Посъветвах младежите да не се втренчват в предишното, а да извърнат своя национализъм към сегашното и да го трансфорат в действие, която урежда България по добър и обективен метод, национализъм, който противостои на корупцията и клиентелизма, а не преследва безусловно чужденци и роми: грижата за сегашното е по-важна от " гордеенето " с минало, им споделих.
Поставянето на " гордостта " под въпрос ги възмути. Стана един юноша и отвърна уверено: " Вижте, разбрах че имате дребен наследник. Да си представим, че той извърши нещо неприятно. Но той е ваш наследник, вие все пак ще се гордеете с него. " " Там е работата – отвърнах – няма да се гордея с него. Ако той извърши нещо неприятно, аз ще се срамя, само че ще не преставам да го обичам. Така би трябвало да бъде и с Родината – любовта и грижата за нейното настояще са по-важни от гордостта. От втренчването в исторически контузии и геройства. С това и Левски би се съгласил. " А след това прибавих: " Даже " обич " е прекомерно мощна дума, тя елементарно се имитира, постоянно фалшивее, бързо избухва в омрази. Можем да я сменим с обвързаност, топлина, умерено и приемане на обстоятелството, че си българин, надълбоко познаване на спорната българска просвета. Трябва да се освободим от люшкането сред позор и горделивост. И най-важното – би трябвало да се грижим за днешна България. "
Избухна страхотна полемика, която продължи след формалното честване, при оградата на двора, където над 10 младежи и девойки, патриоти и космополити, същински енергично приказваха с нас, някои се съгласяваха, други – не.
Но аз не преставам да си мисля, че уважението към институциите и политическата воля за живот дружно – основите на гражданската нация, биха били споени в същинска взаимност единствено в случай че са свързани с прочувствено лепило от този вид – спокойна, топла, уверена и миролюбива обвързаност, любов към това, което усещаме като родно, близко и скъпо. Подобно възприятие мъчно се трансформира в позор и ненавист, мъчно се имитира, рядко кънти на кухо.
И може би по този метод ще изпитваме не просто " почитание към институциите ", тъй като, съгласете се, институциите, върховенството на закона, справедливостта, обществената истина, солидарността, са същинската поддръжка и отбрана на родното, те са самият организиран живот на нацията.
А при какви условия абстрактно-протоколното " почитание към институциите " се трансформира в обвързаност и топлота?
Представете си една новопостроена къща, добре издигната, комфортна и хубава. Обичаме ли я? Не, несъмнено, човек може да й се радва, да се възхищава на удобствата и на архитектурата й, да е я цени, даже да се гордее с това, че си я е купил, само че не да я обича. Тя се трансформира в дом, който заслужава любов, едвам откакто се " изпълни " с дълъг живот, който си коства да бъде помнен и обичан, когато по ъглите още звънни смехът на генерации от деца, които доста години по-късно, си спомнят детството.
Така е и с институциите – те могат да станат фокус освен на нереално социологически мерено " доверие ", само че и на топла обвързаност едвам когато са станали форма на живот. И то – на добър и обективен живот, който си коства да бъде помнен, обичан и защитаван, който към този момент излъчва лично достолепие. С който даже – само че единствено в избрани, редки обстановки, без самохвалства - можеш умерено да се " гордееш ". Когато това десетилетия наред не се случва, доверието в институциите се срутва, до момента в който гневният национализъм – да повторя, че гневът на хората без подозрение има своите учредения - избива в други, лесни и патетични емблеми. Хитри манипулатори го карат да заживее в някакво полуизмислено минало, да се люшка сред крайни страсти – рискови форми на гордостта или на срама.
Да повторим: формите на живот се трансформират в устойчиви, близки, навични и скъпи, единствено когато са обживени и обективни, когато хората освен живеят в тях, а се грижат и за тяхната резистентност, а когато те не са изцяло обективни – трансформират тази обичайната резистентност, това е част от грижата. Когато десетилетия наред се отнасят към " чистата и свята република " като към лично ежедневие, към което се отнасят не " поданически ", а " цивилен ". Така че гражданският национализъм може да стане страст не през Кръв и други мистично-исторически " вещества ", не през кресливи гордости и срамове, а през Обич и Грижа за Своето, без чувство за непрекъсната, тайна опасност.
Както знаете, в България тези условия не са спазени, мнозина считат, че са " почтени българи " по някакви естествени качества, без грижа, че други – прародители, герои и мъченици – са им подсигурили това достолепие и те самите няма потребност пръста си да мръднат, най-вече намразят следващия зложелател, да си сложат на празник носии, хоро да тропнат, знаме да развеят, да се татуират с някои родолюбив девиз.
Това поражда огромни компликации пред всеки план за " гражданска нация ". И въпреки всичко – таман това ми се вижда единственият път: да се устрои България, да стане дом, за който се грижим, да бъде обективен, заслужен и топъл, отворен и гостолюбив дом.
Иначе най-добре и ние да си татуираме Левски на гърба и да скандираме в празното " България на три морета ".
На форума в Търново сред участниците имаше единодушие в два съществени пункта.
Първо – патриотизмът е толкоз значим, че не трябва, не е редно да бъде оставен на патрЕотите. Второ – във своята визия за национализъм всички участници избраха модела на гражданската нация, основана на споделена воля да се живее дружно, гражданска ангажираност и взаимност, почитание към върховенството на закона и институциите. Тя ни беше по-симпатична пред концепцията за етнокултурна нация, съдбовно обвързваща индивида с полуизмислени " безконечни " обичаи.
Опитах се да покажа, че в нашия избор има проблем. Патриотизмът е възприятие – освен това мощно, интензивно, ангажиращо възприятие. Той може да бъде толкоз мощен и натоварен, че поради него индивидът може да се жертва: патриотът – приказваме за същинския родолюбец – е пределно прочувствено зает. Моделът на гражданската нация не обезпечава подобен мощен прочувствен ангажимент: хората рядко се жертват поради " почитание към институциите ".
Горното не е единствено мое, нито единствено българско мнение, ето какво сподели Тимъти Гартън Аш на своята лекция в София,, по-късно той го повтори и в изявление за " Капитал ": " Либералният план, и изключително европейският план, се усеща освен като първокласен, налаган от горната страна, само че и като леден, технократски. Той не приказва на страстите и по тази причина в този момент претърпяваме отмъщението на пристрастеностите. Идват популистите и споделят " Да създадем Америка още веднъж велика " или " Да си върнем контрола " - всички тези опростенчески, лъжливи, само че прочувствено привлекателни лозунги, които дават на хората чувството за взаимност, за принадлежност към огромна, шумна група. Не бива да оставяме целия магнетизъм на патриотизма на националистите. "
* * *
Можем ли да превърнем гражданската нация в прочувствена общественост? Това постанова да поразсъждаваме малко за прочувствената природа на патриотизма.
Да стартираме от очевидното: патриотизмът е обич към родното, към родната страна. А под " родно " нормално се схваща нещо познато, скъпо, близко, с което съм мощно обвързван: то ме приютява и топли сърцето ми. Като всяка мощно възприятие патриотизмът е нещо доста интимно.
Тогава за какво толкоз доста се приказва за него? Дори освен се приказва, напряко се дрънка, непрестанно се леят патетични речи, насочат се гръмогласни апели, вършат се заявления, формулират се завещания и патриотични отговорности, гърмят даже злокобни патриотични закани към врагове и " отродители ". Патриотизмът непрестанно бива обществено обсъждан – за какво? Ако той е интимно възприятие, обич и обвързаност, не е ли по-добре към него да се пази безмълвие (представете си неуместната обстановка на двама влюбени и единият ненадейно споделя – " хайде да обсъдим нашата обич " )?
Следователно патриотизмът е освен това от интимно любовно възприятие към родното. Усещането за съгласуваност с други хора закономерно изисква и други неща. Да обичаш родното, значи да си освен разчувствуван, само че и да си виновен за него – за фамилията си, за околните, за хората, които познаваш и обичаш, за техния метод на живот, за място, където си се родил и живял, за родната страна. Те се нуждаят освен от обич, а от време на време и от поддръжка, различен път - от отбрана. Ето по какъв начин възприятието се трансформира в нещо, което не е възприятие, а е обвързване, дълг. За тях към този момент може и би трябвало да се приказва.
Но околните, които са живи и скъпи през днешния ден, които желаеме да поддържаме и пазиме могат да си отидат от тоя свят на следващия ден или пък след месец: това прави ли ги по-малко близки и скъпи? Всички имаме мъртви дядовци, те са имали свои баби и дядовци, предци, прародители, вериги от генерации преди тях. Родното има историческа дълбочина. Настоящето се открива към предишното също както дребното отечество, което познаваме, се открива към огромната Родина, която познаваме по-слабо (не е инцидентен апелът на класика " Опознай родината, с цел да я обикнеш " ).
Възможна ли е патриотична обич и отговорност към всички мъртви, вероятен ли е дълг към дедите и далечните географски лимити, към националната територия? Всички знаят: да, вероятни са – и обич, и дълг. И както е известно, те имат формата наизуст, която възпроизвежда полезностите и фантазиите, пази и уважава залозите, заветите и жертвите, вкарва в поезията и в учебниците героите, подвизите и достиженията.
Следователно патриотизмът, в своята идеална форма, е мощно, само че и спорно възприятие. То необикновен хибрид сред страст и норма, който съединява мъчно съединими неща: желае да сплоти пределната фамилиарност на любовта с пределната гласност, която изискват дългът и гордостта. Тръгва от близкото и познатото, само че със същия триумф се отнася към Голямата Родина, до непознатото и далечното - те също могат да бъдат скъпи.
И от време на време всичко това е толкоз мощно, че за Родината някои хора, несъмнено не всички, се жертват. В този смисъл патриотизмът е обвързван с екзистенциални лимити, с живота и гибелта.
Силните и спорни усеща обаче имат три значими дефекта
Първият е обикновена психическа истина: те постоянно са двойствени. Любовта елементарно и ненадейно може да се трансформира в ненавист, гордостта - в позор. Особено в случай че има несгоди и контузии, в случай че има закани, изключително в случай че контузиите - или националните произшествия, провали, разпади - се повтарят. Омразата може да бъде ориентирана към " враговете ", действителни или мислени. Но има и нещо парадоксално – те могат да бъдат обърнати към самите нас.
Знаем доста добре, само че рядко си признаваме: редом с любовта и гордостта, у нас тътне подводно един огледален, мрачен " национализъм " за който нормално не се приказва – той е отрицателен, някаква самохипнотизираща се, самоопиваща се, по своему патетична отврата и ненавист към всичко българско; тя даже върви дружно с мазохистично наслаждение. Това, че за това не се приказва публично, не я прави по несъществуваща. Дори бих споделил, че всеки от нас от време на време е бил създател на патетични, незаслужено обобщаващи и злобни словоизлияния за " снишения българин ", или за фундаменталните, като че ли естествени и неизкореними недостатъци на " този Народ ".
Ето единствено два образеца, взети случайно от интернет (просто напишете в Гугъл " ненавиждам България " и ще попаднете на стотици подобни): " Аз ненавиждам родината си. Мразя България. Писнало ми е от приказки от рода, че сме популярен народ и с какво сме велики с 5 века турско иго, би трябвало да влезем в книгата на Гинес по този мотив. Hяма на никое място сентенция от вида " преклонена глава сабя не е сече " това е СРАМНО. Българите са ужасни нагли, арогантни, лицемерни, природата я унищожихме. Народ, неподобаващ за почитание. " Или: " Направихте по този начин, че да ненавиждам България, да ненавиждам историята си, да ненавиждам обичаите си, да ненавиждам кръвта си българска и да се срамя да се назовавам българка.Аз ненавиждам България, господин Борисов, и не желая в никакъв случай повече да се връщам в родината си, няма и цент да вложа в нея по никакъв мотив. Но ще ви издам още една дребна загадка: Един ден и моят наследник няма да желае да се върне в България и ще има хиляди други фамилии с деца, които няма да желаят да се върнат в България... "
Такова суб-публично, импровизирано, само че дано признаем – доста публикувано - отношение към българското не е изключение, то по-скоро е предписание: срамът и омерзението са в действителност противоположната страна на несъразмерната, непрестанно търсеща самопризнание, полемична горделивост. Твърде мощните усеща са двойствени и нестабилни, високият им градус се люшка сред крайности.
Вторият недостатък е, че мощните усеща водят до жертви – само че постоянно се жертва не техния притежател (дрънкащият родолюбец, който " душа дава " ), а истината. Особено постоянно - историческата истина. А това води до гръмки, само че кухи национални митологии, патетични разкази за съществуващи или несъществуващи герои и мъченици, за робства и подвизи, не всеки път имащи отношение към обстоятелствата, които някои са подготвени да пазят даже до гибел (но нормално имат поради не своята, а гибелта на скептиците и историците специалисти, които ги слагат под съмнение).
Третият недостатък е, че при прехода от фамилиарност към гласност мощните усеща са лесни за реплика. Не е по никакъв начин мъчно люшкането да бъдат разиграно като родолюбив спектакъл – проливен дъжд от хиперболи, мощно любене и мощно мразене, гръмък възторг, кухо патриотарство, кресливи възхвали на българщината, парадиране пред чужденците от вида на Алековото " Даскале, малко ли ги имаме ний, за Аспаруха им кажи или вземи, че надуй кавала " – и прочие, и прочие
Самохвалствата за някои са самоцелни, а за други се вършат за да се манипулират избрани публики, да се реализиран избрани резултати. И освен това мощните усеща наложително се показват като свръхсилни, единствени, свещени – какво по-добре би потвърдило тяхната достоверност? В този несъразмерен прочувствен ключ ритуално се приканват се духове (на царе, патриарси, герои, мъченици, на страдална Майка България, на чутовни върхове, на геройства и слава), развяват се байраци, бълнува са България на три морета и прочие, пее се именитата патриотична ария " Върнете ни Дания, върнете ни Белгия, върнете ни родний Люксембургский край ". Накрая си слагаме пояси и навуща, маскираме си децата като благи селянчета от XIX век, газим в студената вода, тричаме кучета, заканваме се да проливаме кръв.
Всичко това споделя едно: прочувственият запас на патриотизма прекомерно елементарно може да бъде манипулиран. И тогава се трансформира в националпопулизъм : във подправен език на справедливия яд на хората. В последните десетина години стана ясно, че в света има големи маси, които се усещат излъгани от сегашния вид на демокрацията и глобализацията, предадени от финансови и политически елити. В гнева и тъгата си те се обръщат към единствения си запас и ориентационна система – към своите национални полезности. Но последните елементарно се търкалят в медените уста на демагози, политически играчи и телевизионни мекерета. А те ги карат да ненавиждат, да ненавиждат, да се заканват, натрапчиво ги връщат към вековните болки, карат ги да живеят в митичните си контузии, да мислят, че проблемите им са във Врага - в чужденците, в Европа, в ромите и по този начин и недошлите, единствено миналите през България бежанци. По този метод обаче не случва нищо ново - просто гневните биват просто излъгани повторно.
* * *
Остава въпросът: може ли идеалът за гражданска нация да предложи собствен прочувствен свят на оня, който се усеща обвързван с родното? Вместо отговор във финала ще опиша история.
Бях поканен с мой сътрудник историк на среща с клуба по родолюбие в Английската гимназия в София, с цел да приказваме с юношите за 3 март. Беше мъчно, от нас се чакаха патриотични клишета, а ние им говорихме за възникването на модерните народи. Посъветвах младежите да не се втренчват в предишното, а да извърнат своя национализъм към сегашното и да го трансфорат в действие, която урежда България по добър и обективен метод, национализъм, който противостои на корупцията и клиентелизма, а не преследва безусловно чужденци и роми: грижата за сегашното е по-важна от " гордеенето " с минало, им споделих.
Поставянето на " гордостта " под въпрос ги възмути. Стана един юноша и отвърна уверено: " Вижте, разбрах че имате дребен наследник. Да си представим, че той извърши нещо неприятно. Но той е ваш наследник, вие все пак ще се гордеете с него. " " Там е работата – отвърнах – няма да се гордея с него. Ако той извърши нещо неприятно, аз ще се срамя, само че ще не преставам да го обичам. Така би трябвало да бъде и с Родината – любовта и грижата за нейното настояще са по-важни от гордостта. От втренчването в исторически контузии и геройства. С това и Левски би се съгласил. " А след това прибавих: " Даже " обич " е прекомерно мощна дума, тя елементарно се имитира, постоянно фалшивее, бързо избухва в омрази. Можем да я сменим с обвързаност, топлина, умерено и приемане на обстоятелството, че си българин, надълбоко познаване на спорната българска просвета. Трябва да се освободим от люшкането сред позор и горделивост. И най-важното – би трябвало да се грижим за днешна България. "
Избухна страхотна полемика, която продължи след формалното честване, при оградата на двора, където над 10 младежи и девойки, патриоти и космополити, същински енергично приказваха с нас, някои се съгласяваха, други – не.
Но аз не преставам да си мисля, че уважението към институциите и политическата воля за живот дружно – основите на гражданската нация, биха били споени в същинска взаимност единствено в случай че са свързани с прочувствено лепило от този вид – спокойна, топла, уверена и миролюбива обвързаност, любов към това, което усещаме като родно, близко и скъпо. Подобно възприятие мъчно се трансформира в позор и ненавист, мъчно се имитира, рядко кънти на кухо.
И може би по този метод ще изпитваме не просто " почитание към институциите ", тъй като, съгласете се, институциите, върховенството на закона, справедливостта, обществената истина, солидарността, са същинската поддръжка и отбрана на родното, те са самият организиран живот на нацията.
А при какви условия абстрактно-протоколното " почитание към институциите " се трансформира в обвързаност и топлота?
Представете си една новопостроена къща, добре издигната, комфортна и хубава. Обичаме ли я? Не, несъмнено, човек може да й се радва, да се възхищава на удобствата и на архитектурата й, да е я цени, даже да се гордее с това, че си я е купил, само че не да я обича. Тя се трансформира в дом, който заслужава любов, едвам откакто се " изпълни " с дълъг живот, който си коства да бъде помнен и обичан, когато по ъглите още звънни смехът на генерации от деца, които доста години по-късно, си спомнят детството.
Така е и с институциите – те могат да станат фокус освен на нереално социологически мерено " доверие ", само че и на топла обвързаност едвам когато са станали форма на живот. И то – на добър и обективен живот, който си коства да бъде помнен, обичан и защитаван, който към този момент излъчва лично достолепие. С който даже – само че единствено в избрани, редки обстановки, без самохвалства - можеш умерено да се " гордееш ". Когато това десетилетия наред не се случва, доверието в институциите се срутва, до момента в който гневният национализъм – да повторя, че гневът на хората без подозрение има своите учредения - избива в други, лесни и патетични емблеми. Хитри манипулатори го карат да заживее в някакво полуизмислено минало, да се люшка сред крайни страсти – рискови форми на гордостта или на срама.
Да повторим: формите на живот се трансформират в устойчиви, близки, навични и скъпи, единствено когато са обживени и обективни, когато хората освен живеят в тях, а се грижат и за тяхната резистентност, а когато те не са изцяло обективни – трансформират тази обичайната резистентност, това е част от грижата. Когато десетилетия наред се отнасят към " чистата и свята република " като към лично ежедневие, към което се отнасят не " поданически ", а " цивилен ". Така че гражданският национализъм може да стане страст не през Кръв и други мистично-исторически " вещества ", не през кресливи гордости и срамове, а през Обич и Грижа за Своето, без чувство за непрекъсната, тайна опасност.
Както знаете, в България тези условия не са спазени, мнозина считат, че са " почтени българи " по някакви естествени качества, без грижа, че други – прародители, герои и мъченици – са им подсигурили това достолепие и те самите няма потребност пръста си да мръднат, най-вече намразят следващия зложелател, да си сложат на празник носии, хоро да тропнат, знаме да развеят, да се татуират с някои родолюбив девиз.
Това поражда огромни компликации пред всеки план за " гражданска нация ". И въпреки всичко – таман това ми се вижда единственият път: да се устрои България, да стане дом, за който се грижим, да бъде обективен, заслужен и топъл, отворен и гостолюбив дом.
Иначе най-добре и ние да си татуираме Левски на гърба и да скандираме в празното " България на три морета ".
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ