Всички обичаме да мислим за себе си като за зрели

Всички обичаме да мислим за себе си като за зрели и осъзнати персони, които схващат, че прошката е белег на мощ. На доктрина сме великодушни, само че на процедура паметта ни е безпощадна. Помним кой ни е наранил, по какъв начин го е направил и най-много – чувството за неправда. Именно този механизъм прави прошката толкоз сложна, даже когато разсъдъкът ни споделя, че тя би ни освободила.

Парадоксът е, че желанието да прощаваме постоянно е откровено, а неспособността – също толкоз същинска. Според специалистите това не е честен неуспех, а комплициран човешки механизъм. Еволюционно видяно, мозъкът ни е програмиран да помни обиди по-дълбоко, с цел да ни защищава от повторни закани. Да забравиш обидата значи да се изложиш на риск още веднъж, по тази причина паметта за несправедливостта се записва по-устойчиво от тази за положителните жестове.

Мозъкът не е надъхан за милосърдие. Не тъй като сме неприятни, а тъй като сме оживели с помощта на това.

Когато някой ни нарани, се задейства същият невробиологичен отговор, който се задейства при физическа болежка. Мозъкът не прави разлика сред удар и оскърбление. А болката, без значение от формата ѝ, изисква отбрана, а не милосърдие. Ето за какво първият ни подтик не е схващане, а самозапазване. Често това е обвързвано и с вътрешния ни блян към идеализация, който се сблъсква с действителността, сходно на натиска да сме идеални в други сфери на живота.

Една от главните неточности е, че бъркаме прошката със изтриване на случилото се. Вътрешно се съпротивляваме, тъй като тя ни наподобява като анулация на болката или самопризнание, че тя не е била значима. Истината е друга: прошката не значи „ нямаше значение “, а „ няма да ръководи живота ми повече “. Без тази фина разлика актът на амнистия наподобява като изменничество по отношение на самите нас.

Често зад отхвърли да извиним стои потребността от правдивост. Егото ни влиза в ролята на арбитър и главорез, очаквайки самопризнание, опрощение или разкайване. Проблемът е, че животът рядко предлага тези детайли в пакет. Когато няма опрощение, прошката наподобява като капитулация, а ние не желаеме да се предаваме, желаеме да бъдем чути. В такива моменти е значимо да осъзнаем, че можем да прекъснем цикъла на злото, като изберем личния си мир пред непознатото наказване.

Психолозите означават, че великодушието не е линия на характера, а психически запас. То е разкош на психологичното благоденствие. Когато сме изтощени, несигурни или засегнати, прошката става съвсем невъзможна. Хората, които съумяват да простят, нормално са по-стабилни и имат вътрешна сигурност, която им разрешава да не претърпяват всяка засегнатост като опасност за идентичността си.

Интересен аспект е, че непрощаването носи свои „ изгоди “ – то ни дава чувство за надзор, морална изясненост и граници. Гневът може да бъде енергизиращ, а ролята на жертва носи характерно морално предимство. Прошката изисква да се откажем от тази роля и да поемем цялостна отговорност за бъдещето си. Изследванията демонстрират, че прошката е развой на последователно отдръпване на прочувствената инвестиция в раната, а не миг на ненадейно прояснение.

В последна сметка великодушието стартира от нас за нас самите. То е персонален избор, а не честен дълг. Да простиш значи да върнеш силата си при себе си. Понякога това лишава време, а от време на време не се случва в никакъв случай – и това не ни прави неприятни хора. Честността пред себе си, че болката ни има значение, е първата същинска крачка към освобождението от тежестта на предишното.