Гласът-легенда Васил Върбанов: Когато не знаеш какво да кажеш, винаги казвай истината. Лесно е
Това е персона, с която можеш да си приказваш за това дали аналоговите или цифровите джаджи са по-ефективни, за международното състезание по ръгби, за политика, история, публични трендове, медии и нови медии, типове крафт бира... Е, когато стигнеш до ръгбито, несъмнено е, че диалогът ще се проточи. Сам състезател в младежките си години, през днешния ден продължава да е правилен почитател на " религията ръгби " и да го разяснява по малкия екран у нас. 53-годишният Върбанов е съвсем приключил един от най-важните си планове (по неговите думи) - кино лентата " В името на Бог ръгби ", разказващ цялата история на този спорт у нас, който ще ни срещне и с тези, която са я писали.
А нашият диалог с него също минава през доста тематики. Поводът е " 25 години Dir.bg " и той е един от най-точните вероятни събеседници.
- Как се правеше медия в България през 90-те години?
- В интерес на истината, аз не мога да приказвам за това като човек, който е правил медия тогава. А като някой, който е взел участие в правенето на медия. Първо, финансовите потоци в България бяха едни през 90-те, след 2001-ва внезапно се трансформираха, а след 2007-а - още повече. Това е обвързвано директно с това кой е бил на власт, какво се случи през 2001-ва и безспорно - с влизането на България в Европейския съюз през 2007-а. Всичко това съответства и с огромната генерална смяна в света на медиите, която никой не бе очаквал чак в такива размери и толкоз бързо да се случи. Говоря за навлизането на технологиите, което промени всичко. Така че това, което се правеше през 90-те в доста по-голяма степен, в сравнение с в този момент, се правеше от гладния и жадния да създава медийно наличие в една до неотдавна преди този момент затворена среда. Тоест - за огромна част от хората " аз продавам труда си за пари " не е било водещо в тези времена. Естествено, говорейки по тази тематика, ще стигнем и до неправилното решение на доста от задграничните играчи на българския пазар - и то публични медии като британската BBC и френското Радио " Франс Интернасионал ", които избраха да закрият своите клонове тук. Те взеха решение, че откакто България към този момент е в Европейския съюз, всичко към този момент е наред. Но се оказа, че не е по този начин. Враговете на демокрацията - дано ги определим най-просто по този начин, са били там, дебнещи като дънни риби.
Снимка: Личен списък
- Как се промени силата и мотивацията да вършиме или да работите за медия?
- Тогава доста от хората в медиите бяха движени от глада и жаждата да вършат медии. Аз мога да приказвам главно за радиото, тъй като познавам радиото най-добре. Въпреки че работих и в първата година на bTV, а и съм писал материали за списания. В първите години, с изключение на в радио " Тангра " с Кирил Маричков и Косьо Марков, където започнах от 8 септември 1992 година, имах опция да работя и в българските секции на BBC и Радио " Франс Интернасионал ", за които загатнах. Но постоянно с ангажимента, че това е " Васил от " Тангра ". Чувството ми за принадлежност към тази първа и единствена тогава самостоятелна радиостанция в България, си остава същото и 30 години по-късно.
Мотивацията доста се промени. Когато от работещ в медия се променяш към притежател, това е на първо място отговорност, а не някаква купа. И тази отговорност е нещо с друг градус. Ако в един миг ти си гастролиращ актьор в своя часови пояс, по-късно ставаш виновен за опцията на другите хора да го вършат. И доста други неща се трансформираха. Философията на медиите, светът се промени. И чисто биологически, като метаболизъм, и самият аз се трансформирах.
- А аудиторията ви по какъв начин се промени? Тази на радиото, а и като цяло.
- Аудиторията се промени към доста по-добро. Говоря главно за музикалното наличие и послания, които както за някого не са вести, постоянно имат мното мощно политическо и духовно влияние. Говорил съм с другари и сътрудници, в прочут смисъл и съперници, че е доста по-добре през днешния ден, в сравнение с бе преди. Тогава ние бяхме еднооките в царството на слепите.
- А отвън музикалните радиостанции?
- Някои неща не се трансформират - да вземем за пример, текстът си е текст. Дали е в уебсайт или на хартия... Но огромната смяна е отсъствието на доста печатни издания. Въпреки че " Ролинг стоунс " да вземем за пример, което е освен музикално, само че и светско списание, продължава да излиза в над 600 000 бройки. А от 2-3 години към този момент се издава и на китайски език. А това значи, че читателите му са станали дори повече. Голямата разлика сред писаните медии и електронните - радио и телевизия, е че тези писани или печатни медии, човек не ги " гълташе " преди време на секундата. Тази очарователна краткотрайност към този момент я няма. И още е прекомерно рано да оценим дали това е позитивна смяна.
Мисълта на хората е построена въз основата на Света Троица - минало, настояще и бъдеще. Те са определили метода ни на мислене. Спомени, очаквания и това, което преживявяш. Днес знаеш, че ще дават някой страховит филм, само че също по този начин знаеш, че в него ще има 30-минутен блок реклами. И си го връщаш да го гледаш след това без тях в стрийма на малкия екран. Дори има и такива хора, които не държат да гледат мача или спортното събитие онлайн и в действително време. Правят си блокаут, не знаят резултата и детайлите, с цел да го гледат в комфортно време. Тази дарба да контролираш времето обаче е лъжлива. И на моите студенти давам този образец, тъй като те не помнят времето, в които бе допустимо, както се споделя " улиците да опустеят, когато стартира " Робинята Изаура ".
Времето те притиска през днешния ден. Спортните надпревари не престават да поддържат тази непоклатимост, тъй като въпреки всичко се случват в този момент и онлайн. И те изкушават да ги гледаш. Филмът е сниман към този момент - преди 2 или 100 години. Гледай го, когато искаш. И това е въпросът за мен - дали човешкият мозък ще продължи да прави разликата сред минало, настояще и бъдеще по този метод, по който ние сме го правили. Но прекомерно малко време е минало от огромната смяна, с цел да отговорим.
- Това ли е " бързотактовият живот "? С 3-секундните видеа, които като че ли са задоволителни на най-младите през днешния ден? Всичко идва в този момент и незабавно...
- Точно. В началото на епохата на тази смяна изглеждаше по този начин, че хората се задоволяват да прочетат единствено заглавието на една публикация. Сега май и заглавието не четат до край. Поне не постоянно. И това значи, че отговорността на редакторите в измислянето на заглавията е още по-голяма. Но това пък ни бута в света на криейтивите. Ние сме израснали в ера, в която бяхме си основали устойчивост към това какво ни се споделя. Имахме и някаква изчерпателност в търсене на истината.
Веднага прецизирам - не е било чак по този начин, че когато някой от държавното управление на комунистическа България ти каже черно, ти незабавно да си представиш бяло. Не, само че не сме били толкоз тъпи, че да одобряваме лъжата за истина и назад. По-трудни сме за манипулирани ние, хората от моето потомство. Но това, което ме изуми в последните години, е какъв брой елементарно в действителност се манипулира всеобщото, публично схващане. Това ме изумява. Оказва се, че не всички българи сме били толкоз " светнати ", че да знаем какви нелепости са ни говорили за ярко бъдеще. Мислехме, че даже тогава, с всички принадлежности и затворен достъп до информация, с изключение на техния извор, не са съумели да завладеят всеобщото схващане. Но се оказва, че в действителност може и да са го завладели.
Цялата скица на операция се реализира посредством медиите. И това е обвързвано с политическите промени по света, освен тук. Затова евентуално и 90-те са толкоз готини. Въпреки че улиците на София бяха цялостни с кръв и бедност, с галопираща инфлация. И златното футболно лято на България през 1994-а, да вземем за пример, е разгарът на застрахователните компании, на ужасяващите банкрути, банковите пирамиди и рекет. Но бяхме щастливи. Защото никой в медиите не си позволяваше да приказва, че това е готино.
Така се случи, че ние успяхме да заловим и от 20-и, и от 21-ви век в нашия живот. Като дете, когато четях учебниците по история, ми беше необичайно за какво светът е разграничен на епохи. И имаше теорията, че след края на 20-и век светът ще се промени фрапантно. Нещо като в разказ на Жул Верн, научна фантастика. И се оказа, че тъкмо това се случи. Тази потресаваща софтуерна гражданска война промени всичко. Промени хората, техните желания, както и метода, по който си вадят хляба. Светът стана световен. Голяма част от всички тези промени бяха осъществени с и посредством медиите. Затова си мисля, че медиите към този момент май не са четвъртата власт. Май са първата.
- И отново да се върнем у нас - медиите до каква степен са авторитетни и до каква степен са свободни?
- Тук мога да приказвам за музикалните медии най-много. След като се отдръпнаха българските редакции на огромните публични интернационалните медии, пристигна огромната интервенция, при която бяха конфискувани от ръцете на едни наивни, само че чисти притежатели. Например радио " Тангра ". То бе конфискувано с хитра операция от ръцете на самостоятелни музиканти като Косьо Марков и Кирил Маричков. Същото се е случило и с телевизия ММ. Ще си кажете - и какво толкоз, някаква рок радиостанция и музикална телевизия. Но - не, не, не. Те са естествена среда, в която работеха и живееха млади и свободни хора. Те бяха захлупени, затворени и задушени.
Доколко са авторитетни през днешния ден медиите? Доста. До такава степен, че в случай че погледнем някои от значимите играчи на родния политически хоризонт, доста от тях потеглиха като фигури от света на малкия екран. България има нежна медийна просвета, както и социална, и историческа памет. През малкия екран бяха изстреляни фигурите на Валери Симеонов, Волен Сидеров, Слави Трифонов, Светльо Витков... Това е най-масовата медия, чиито консуматори са доста постоянно безкритични и елементарно се влиза в главите им. Този модел работи. Продължавам с това, че най-смешното в политическия живот е следното: Тези, които ни вършат на луди, знаят, че ние разбираме, че ни вършат на луди. Но не им пука. И това също работи.
Снимка: Личен списък
- В този ред на мисли - липсват ли медийни институции, а и най-много - водачи на мнение?
- Ние нямаме медийни институции, които да са се запазили изцяло. С изключение на Българската национална телевизия, при всичките нейни дефекти. Като да вземем за пример това, че тя бе главен съизвършител в покриването на детайлностите от потресаващата повреда в Чернобил. Тогава доста хора маршируваха 5-6 дни след случилото се под радиоактивния дъжд на първомайската манифестация. Вместо да ни кажат - скрийте се, яжте кисело мляко, не яжте череши и лапад, примерно. Защото там е станало нещо ужасно. А нали малкия екран е за това?!
- По-лесно ли се манипулира разединена общественост? И къде са опорните точки за нейното обединяване - спорт, музика, религия?
Да, те са измежду стълбовете на обществото и общността. Тук би трябвало да се сетим, че през 1944-а, когато взимат властта, тези, които идват, не изгарят църквите, само че сменят свещенниците вътре. Подменят същността и събарят тези опори. Спортът е едно от най-големите закононарушения на оня режим. Че съумя да откъсне спорта от интелигенцията. Когато аз учех във Френската гимназия, спортът у нас към този момент се свързваше с това, че се практикува от простаци. А в действителност спортът в България е рожба на българската интелигенция в този обществен негов смисъл. Но превръщането на спортистите от оня древен блян " здрав дух в крепко тяло ", в роботи и бойци на партията и режима... От това продължаваме и ще продъжаваме да берем горчивите плодове. Спортът е едно от местата, където ние би трябвало да се срещаме дружно като общество. Съвместното прекарване на огромното неспокойствие към едно спортно съревнование - това е публичен дирек.
- Медиите нямат ли призванието също да са подобен?
- Абсолютно. Аз споделих - те не са четвъртата, те са първата власт.
- Загубата на доверието в тях факт ли е? И е ли това част от цялостния развой в обществото? Къде сме сега - елементарно манипулируеми или невярващи на нищо? И къде са обществените медии?
- Специално у нас, то доверие в цялостния смисъл в никакъв случай не е имало. И ние преди нямахме доверие на тези хора, които споделяха за светлото бъдеще, за гнилия Запад и така нататък Но недоверието не е нещо неприятно. Това е прелестно нещо. Ако си мнителен и търсиш истината, ще си по-малко податлив да бъдеш манипулиран. Проблемът е не да се довериш, а на кого се доверяваш. И на изборите се вижда, че постоянно тези, на които се доверяват хората, не са доброжелателни. Точно тук е ролята на медиите, а те точно за това не са в огромната си част самостоятелни.
Колкото до обществените медии, нещата, както доста бързо ескалираха, по този начин и бързо ще тръгнат в друга посока. Но не съм сигурен в каква. Аз не намирам нищо неоправдателно в това, че всеки гражданин на планетата желае да изкрещи своето мнение, а обществените медии са платформа за това. Друг е въпросът какъв брой хора те чуват. Ясно, че не са доста и това е една самозаблуда, че си доста значим.
- Тоест, това не могат да бъдат действителни водачи на мнение?
- То е малко като това по какъв начин готвачите станаха суперзвезди доста повече, в сравнение с да вземем за пример музикантите. И даже по време на пандемията - една световна обстановка, обединила целия свят, лекарите не съумяха да станат суперзвезди. Нито тези, които измислиха имунизациите. Защото някой незабавно сподели - вашите ваксини не стават за нищо. А в действителност те май избавят животи. Може би би трябвало да мине време. Но понятието " време " е неодобрено. Ние не знаем неговата стойност сега. Социалните медии са американско откритие и развиване, само че отвориха път на недоброжелателни хора към главите на всеки.
- Проблем ли е цялата тази забързана смяна и какво е решението?
- Знам, че е ужасно факсимиле, само че те клишетата в действителност по тази причина са клишета, тъй като доста постоянно са правилни. Образование е отговорът. Образование и просвета. Културата да можеш да разпознаваш пътя, по който се случват процесите и натрупванията. Да знаеш, че този, който идва и ти дава обещание ярко бъдеще, не е първият. И че шансът да те лъже е доста огромен. И тогава ще имаш разнообразни способи да разпознаеш в неговото държание белезите за това. По метода, по който приказва. По думите, които употребява. Ето това е познание, само че кой има време сега за него, когато се интересува от цената на хляба, сиренето и колбаса...?
- При всичко казано дотук, толкоз ли е черна картинката в днешния свят, в който живеем?
- Изобщо не съм уверен. Така ни се показва светът от медиите. Ако следиш единствено тях, започваш да мислиш, че в близост всички са идиоти, деградирали и имат ниски стойности и полезности. Но отиваш на рожден ден на детето на твой другар и там се запознаваш с хора, които до този миг не си познавал. И виждаш, че те са като теб. Мислят по същия метод като теб и са недоволни от същите неща. Тоест, огледалото на живота, което са медиите, може и да е погрешно.
- Да, само че това не е ли нашият си балон от сходно мислещи, в който всеки живее?
- Всеки, на всички места по света и постоянно е живял в подобен балон. Въпросът е, когато излезеш от него, дали срещаш повече хора, които не мислят като теб или противоположното. Аз прелестно съм се изненадвал в последните години, че има много хора, с които сме склонни да мислим еднообразно. Каквото и да приказваме, безспорен факт е, че сега - в 2023-а година, огромна част от българите като персонално богатство живеят по-добре от преди 15 години, да кажем. Разбира се, има доста хора, които са в супер неравностойно състояние финансово. И да, несъмнено, стандартът на живот и опциите на един немец или французин са разнообразни от нашите. Но покупателната дарба на българина в никакъв случай не е била толкоз огромна. Днес ние имаме освен имаме свободата да избираме и да пътуваме, а и явно можем да си го позволим.
Снимка: Личен списък
- Време е да излезем от тематиките за медии, общество и политика. Да си поговорим за кино лентата ви " В името на Бог ръгби ", който чакаме напълно скоро.
- Той в действителност е обвързван с тези тематики. Но да стартира по-отдалеч. Ръгби спортът в България в никакъв случай не е бил професионален. В този спорт общественият опит работи. Твоят татко е доктор, моят е стругар, да речем. Можеш да си полицай, незает, чертожник... не се усеща разлика. Това е феномен. А очарователната и сантиментална сила на тази игра постоянно е била и е доста забавна и у нас. Тези момчета в никакъв случай не са се криели, не са правили нещо нелегално, когато са играели ръгби и преди 1990-а. Но в случай че спреш на улицата 10 индивида, 9 ще ни кажат, че не са чували за това. В последните две години се заприказва повече и в българската медийна среда, само че в действителност и през 70-те, и 80-те години вестниците също пишат. Резултатите постоянно излизат още измежду кръга, има ги. И тук не приказваме за един-двама запалянковци, които скрито отиват да изкачват някакъв връх и в никакъв случай не се връщат. Това е нещо, което се случва регулярно, десетилетия наред в България. И то в доста градове и със са забъркани хиляди хора. Но по едно и също време с това, те не съществуват. Основната медия - малкия екран, е обръщала незаконно малко внимание на тази игра. Ръгби е одобряван постоянно за " западен спорт " - и този щемпел остава. Не е погубен, само че е оставен да вегетира.
Срещал съм се с доста специалисти в необятния ръгби свят и те настояват, че българите са основани за тази игра - и физически, и ментално. Тя е най-големият тийм билдинг детайл в местата, където това има значение - университетите и военните академии. Ръгби те учи, че не можеш да направиш нищо самичък. Има моменти, в които поемаш цялата отговорност, а от твоето решение зависи ориста на още 14 души. и постоянно това е съпроводено с огромна физическа болежка. В най-престижните университети ръгби е на най-високото равнище, със сините лентички, които се дават.
Снимка: Личен списък
-...Говорихме за опорите в обществото, май отново отиваме към тази тематика и тук...?
- Именно. Ръгби е метод да имаме нещо, което ние българите сме изгубили. Имали сме го преди 100 години. А точно опцията да вършим нещо дружно. Да седнем и да се разберем, когато има проблем. Някак сме изгубили способността да поддържаме връзка. И това е главен проблем и фактор за тези огромни разграничителни линии, в които постоянно разделяме нещо. Това се трансформира в народен синдром.
Пример - бащата на актуалното българско ръгби се споделя Христо Вълков, само че действително никой у нас не знае кой е. За кино лентата бе извънредно комплицирано откриването на детайлите от неговата биография. За тези четири години работа върху кино лентата, пред очите ми, през ръцете ми, през сърцето ми, минаха десетки хилади страници с документи. Такива от Народната библиотека, в персонални архиви... в комисията по досиетата. Включително в немски и задгранични архиви. Снимах над 100 души с техните разкази и мемоари. Сглобяването на тази картина в една мозайка от стотици хиляди части, с цел да е ясна и бистра за всеки, беше най-голямото предизвикателство. Този документален филм няма упоритост да е произведение на филмовото изкуство, само че има упоритостта да е в действителност документален. В него всички обстоятелства са тествани, а и се изричат тези, които са свързани освен с развиването на българския спорт, само че и на българската общественост.
- Защото в случай че нямаме памет, какво бъдеще да имаме - с други думи...
- Ние не знаем какво се е случвало с българската известна музика до 1944-а, както и с доста от спортните ни герои. И стигаме до това, че не можем да имаме доверие в самите себе си, тъй като не познаваме себе си, своята история и корените си. Позволили сме на някои да ни изяснява, че те не съществуват. И да ни изяснява, че ние сме дребни и нещастни. И тук отново - ето ви образец от ръгби. Ирландия неотдавна завоюва шампионата на Шестте народи и е номер едно в международната класация в един безпределно конкурентен спорт. Ирландия е номер едно сега в тази игра. Никога обаче аз не съм чувал ирландец да споделя " дребна Ирландия ". И мисля, че в никакъв случай няма да го чуя.
- И по какъв начин можем да приключим оптимистично?
- Склонен съм да мисля, че наклонността да се има вяра на бързата и погрешна или полувярна информация, ще се промени скоро. Не можехме да повярваме, че всичко ще се промени по този начин, както се промени, само че е реалност. Не се тормозя за бъдещето. Не единствено, тъй като по-голямата част от моя живот към този момент е предходна. И видях доста приятни неща. Не се тормозя и за своите деца, те са напълно различен биологически тип. Те не схващат аналоговата ера и не са живяли в нея. Но четат книги, гледат и остарели филми, в които светът наподобява по-различен. И мисля, че светът има потенциал да издържи, а и те да устоят на тази подадена им преносима пътека, която някой в един миг може да издърпа отдолу под краката им. Тя е лъжлива със своята непоклатимост платформа.
Казват - да, но цифровото е доста бързо от аналоговото и няма връщане. Да, но един ден спря токът в София. Идва след половин час и вижте какъв брой време би трябвало да се възстановят цифровите, цифровите устройства - в това число кабелната телевизия. А аналоговата лампа - цък, няма ток. Цък, има. Иначе казано - някои механични неща се оказват по-ефикасни от цифровите.
Да се сетим, че продължителността на живота в никакъв случай не е била толкоз огромна като в този момент. Поне в цивилизования свят. Дядо ми Васил е бил едно от родените 17 деца, с цел да оцелеят единствено 4. Защото не е имало антибиотици. А приказваме за българи, които са живеели без замърсване от " Кремиковци ", без изкуствени торове. Да стигнеш до 60-70 години си е било много, а детската смъртност е била потресаваща. Ето образец за напредък. Аз имам вяра в напредъка. Така сме устроени, че погледът на всеки има свойството да идеализира неговото потомство и да подценява това след него. " Ние бяхме доста готини, тези какви са смотани ". Но не трябва да не виждаме напредъка.
- Нещо положително и за медиите?
- Отговорността на медиите е да осведомят и да забавляват. Не единствено да осведомят и освен да забавляват. И както споделя майка ми - когато не знаеш какво да кажеш, постоянно казвай истината. Лесно е.
Снимка: Личен списък
А нашият диалог с него също минава през доста тематики. Поводът е " 25 години Dir.bg " и той е един от най-точните вероятни събеседници.
- Как се правеше медия в България през 90-те години?
- В интерес на истината, аз не мога да приказвам за това като човек, който е правил медия тогава. А като някой, който е взел участие в правенето на медия. Първо, финансовите потоци в България бяха едни през 90-те, след 2001-ва внезапно се трансформираха, а след 2007-а - още повече. Това е обвързвано директно с това кой е бил на власт, какво се случи през 2001-ва и безспорно - с влизането на България в Европейския съюз през 2007-а. Всичко това съответства и с огромната генерална смяна в света на медиите, която никой не бе очаквал чак в такива размери и толкоз бързо да се случи. Говоря за навлизането на технологиите, което промени всичко. Така че това, което се правеше през 90-те в доста по-голяма степен, в сравнение с в този момент, се правеше от гладния и жадния да създава медийно наличие в една до неотдавна преди този момент затворена среда. Тоест - за огромна част от хората " аз продавам труда си за пари " не е било водещо в тези времена. Естествено, говорейки по тази тематика, ще стигнем и до неправилното решение на доста от задграничните играчи на българския пазар - и то публични медии като британската BBC и френското Радио " Франс Интернасионал ", които избраха да закрият своите клонове тук. Те взеха решение, че откакто България към този момент е в Европейския съюз, всичко към този момент е наред. Но се оказа, че не е по този начин. Враговете на демокрацията - дано ги определим най-просто по този начин, са били там, дебнещи като дънни риби.
Снимка: Личен списък
- Как се промени силата и мотивацията да вършиме или да работите за медия?
- Тогава доста от хората в медиите бяха движени от глада и жаждата да вършат медии. Аз мога да приказвам главно за радиото, тъй като познавам радиото най-добре. Въпреки че работих и в първата година на bTV, а и съм писал материали за списания. В първите години, с изключение на в радио " Тангра " с Кирил Маричков и Косьо Марков, където започнах от 8 септември 1992 година, имах опция да работя и в българските секции на BBC и Радио " Франс Интернасионал ", за които загатнах. Но постоянно с ангажимента, че това е " Васил от " Тангра ". Чувството ми за принадлежност към тази първа и единствена тогава самостоятелна радиостанция в България, си остава същото и 30 години по-късно.
Мотивацията доста се промени. Когато от работещ в медия се променяш към притежател, това е на първо място отговорност, а не някаква купа. И тази отговорност е нещо с друг градус. Ако в един миг ти си гастролиращ актьор в своя часови пояс, по-късно ставаш виновен за опцията на другите хора да го вършат. И доста други неща се трансформираха. Философията на медиите, светът се промени. И чисто биологически, като метаболизъм, и самият аз се трансформирах.
- А аудиторията ви по какъв начин се промени? Тази на радиото, а и като цяло.
- Аудиторията се промени към доста по-добро. Говоря главно за музикалното наличие и послания, които както за някого не са вести, постоянно имат мното мощно политическо и духовно влияние. Говорил съм с другари и сътрудници, в прочут смисъл и съперници, че е доста по-добре през днешния ден, в сравнение с бе преди. Тогава ние бяхме еднооките в царството на слепите.
- А отвън музикалните радиостанции?
- Някои неща не се трансформират - да вземем за пример, текстът си е текст. Дали е в уебсайт или на хартия... Но огромната смяна е отсъствието на доста печатни издания. Въпреки че " Ролинг стоунс " да вземем за пример, което е освен музикално, само че и светско списание, продължава да излиза в над 600 000 бройки. А от 2-3 години към този момент се издава и на китайски език. А това значи, че читателите му са станали дори повече. Голямата разлика сред писаните медии и електронните - радио и телевизия, е че тези писани или печатни медии, човек не ги " гълташе " преди време на секундата. Тази очарователна краткотрайност към този момент я няма. И още е прекомерно рано да оценим дали това е позитивна смяна.
Мисълта на хората е построена въз основата на Света Троица - минало, настояще и бъдеще. Те са определили метода ни на мислене. Спомени, очаквания и това, което преживявяш. Днес знаеш, че ще дават някой страховит филм, само че също по този начин знаеш, че в него ще има 30-минутен блок реклами. И си го връщаш да го гледаш след това без тях в стрийма на малкия екран. Дори има и такива хора, които не държат да гледат мача или спортното събитие онлайн и в действително време. Правят си блокаут, не знаят резултата и детайлите, с цел да го гледат в комфортно време. Тази дарба да контролираш времето обаче е лъжлива. И на моите студенти давам този образец, тъй като те не помнят времето, в които бе допустимо, както се споделя " улиците да опустеят, когато стартира " Робинята Изаура ".
Времето те притиска през днешния ден. Спортните надпревари не престават да поддържат тази непоклатимост, тъй като въпреки всичко се случват в този момент и онлайн. И те изкушават да ги гледаш. Филмът е сниман към този момент - преди 2 или 100 години. Гледай го, когато искаш. И това е въпросът за мен - дали човешкият мозък ще продължи да прави разликата сред минало, настояще и бъдеще по този метод, по който ние сме го правили. Но прекомерно малко време е минало от огромната смяна, с цел да отговорим.
- Това ли е " бързотактовият живот "? С 3-секундните видеа, които като че ли са задоволителни на най-младите през днешния ден? Всичко идва в този момент и незабавно...
- Точно. В началото на епохата на тази смяна изглеждаше по този начин, че хората се задоволяват да прочетат единствено заглавието на една публикация. Сега май и заглавието не четат до край. Поне не постоянно. И това значи, че отговорността на редакторите в измислянето на заглавията е още по-голяма. Но това пък ни бута в света на криейтивите. Ние сме израснали в ера, в която бяхме си основали устойчивост към това какво ни се споделя. Имахме и някаква изчерпателност в търсене на истината.
Веднага прецизирам - не е било чак по този начин, че когато някой от държавното управление на комунистическа България ти каже черно, ти незабавно да си представиш бяло. Не, само че не сме били толкоз тъпи, че да одобряваме лъжата за истина и назад. По-трудни сме за манипулирани ние, хората от моето потомство. Но това, което ме изуми в последните години, е какъв брой елементарно в действителност се манипулира всеобщото, публично схващане. Това ме изумява. Оказва се, че не всички българи сме били толкоз " светнати ", че да знаем какви нелепости са ни говорили за ярко бъдеще. Мислехме, че даже тогава, с всички принадлежности и затворен достъп до информация, с изключение на техния извор, не са съумели да завладеят всеобщото схващане. Но се оказва, че в действителност може и да са го завладели.
Цялата скица на операция се реализира посредством медиите. И това е обвързвано с политическите промени по света, освен тук. Затова евентуално и 90-те са толкоз готини. Въпреки че улиците на София бяха цялостни с кръв и бедност, с галопираща инфлация. И златното футболно лято на България през 1994-а, да вземем за пример, е разгарът на застрахователните компании, на ужасяващите банкрути, банковите пирамиди и рекет. Но бяхме щастливи. Защото никой в медиите не си позволяваше да приказва, че това е готино.
Така се случи, че ние успяхме да заловим и от 20-и, и от 21-ви век в нашия живот. Като дете, когато четях учебниците по история, ми беше необичайно за какво светът е разграничен на епохи. И имаше теорията, че след края на 20-и век светът ще се промени фрапантно. Нещо като в разказ на Жул Верн, научна фантастика. И се оказа, че тъкмо това се случи. Тази потресаваща софтуерна гражданска война промени всичко. Промени хората, техните желания, както и метода, по който си вадят хляба. Светът стана световен. Голяма част от всички тези промени бяха осъществени с и посредством медиите. Затова си мисля, че медиите към този момент май не са четвъртата власт. Май са първата.
- И отново да се върнем у нас - медиите до каква степен са авторитетни и до каква степен са свободни?
- Тук мога да приказвам за музикалните медии най-много. След като се отдръпнаха българските редакции на огромните публични интернационалните медии, пристигна огромната интервенция, при която бяха конфискувани от ръцете на едни наивни, само че чисти притежатели. Например радио " Тангра ". То бе конфискувано с хитра операция от ръцете на самостоятелни музиканти като Косьо Марков и Кирил Маричков. Същото се е случило и с телевизия ММ. Ще си кажете - и какво толкоз, някаква рок радиостанция и музикална телевизия. Но - не, не, не. Те са естествена среда, в която работеха и живееха млади и свободни хора. Те бяха захлупени, затворени и задушени.
Доколко са авторитетни през днешния ден медиите? Доста. До такава степен, че в случай че погледнем някои от значимите играчи на родния политически хоризонт, доста от тях потеглиха като фигури от света на малкия екран. България има нежна медийна просвета, както и социална, и историческа памет. През малкия екран бяха изстреляни фигурите на Валери Симеонов, Волен Сидеров, Слави Трифонов, Светльо Витков... Това е най-масовата медия, чиито консуматори са доста постоянно безкритични и елементарно се влиза в главите им. Този модел работи. Продължавам с това, че най-смешното в политическия живот е следното: Тези, които ни вършат на луди, знаят, че ние разбираме, че ни вършат на луди. Но не им пука. И това също работи.
Снимка: Личен списък
- В този ред на мисли - липсват ли медийни институции, а и най-много - водачи на мнение?
- Ние нямаме медийни институции, които да са се запазили изцяло. С изключение на Българската национална телевизия, при всичките нейни дефекти. Като да вземем за пример това, че тя бе главен съизвършител в покриването на детайлностите от потресаващата повреда в Чернобил. Тогава доста хора маршируваха 5-6 дни след случилото се под радиоактивния дъжд на първомайската манифестация. Вместо да ни кажат - скрийте се, яжте кисело мляко, не яжте череши и лапад, примерно. Защото там е станало нещо ужасно. А нали малкия екран е за това?!
- По-лесно ли се манипулира разединена общественост? И къде са опорните точки за нейното обединяване - спорт, музика, религия?
Да, те са измежду стълбовете на обществото и общността. Тук би трябвало да се сетим, че през 1944-а, когато взимат властта, тези, които идват, не изгарят църквите, само че сменят свещенниците вътре. Подменят същността и събарят тези опори. Спортът е едно от най-големите закононарушения на оня режим. Че съумя да откъсне спорта от интелигенцията. Когато аз учех във Френската гимназия, спортът у нас към този момент се свързваше с това, че се практикува от простаци. А в действителност спортът в България е рожба на българската интелигенция в този обществен негов смисъл. Но превръщането на спортистите от оня древен блян " здрав дух в крепко тяло ", в роботи и бойци на партията и режима... От това продължаваме и ще продъжаваме да берем горчивите плодове. Спортът е едно от местата, където ние би трябвало да се срещаме дружно като общество. Съвместното прекарване на огромното неспокойствие към едно спортно съревнование - това е публичен дирек.
- Медиите нямат ли призванието също да са подобен?
- Абсолютно. Аз споделих - те не са четвъртата, те са първата власт.
- Загубата на доверието в тях факт ли е? И е ли това част от цялостния развой в обществото? Къде сме сега - елементарно манипулируеми или невярващи на нищо? И къде са обществените медии?
- Специално у нас, то доверие в цялостния смисъл в никакъв случай не е имало. И ние преди нямахме доверие на тези хора, които споделяха за светлото бъдеще, за гнилия Запад и така нататък Но недоверието не е нещо неприятно. Това е прелестно нещо. Ако си мнителен и търсиш истината, ще си по-малко податлив да бъдеш манипулиран. Проблемът е не да се довериш, а на кого се доверяваш. И на изборите се вижда, че постоянно тези, на които се доверяват хората, не са доброжелателни. Точно тук е ролята на медиите, а те точно за това не са в огромната си част самостоятелни.
Колкото до обществените медии, нещата, както доста бързо ескалираха, по този начин и бързо ще тръгнат в друга посока. Но не съм сигурен в каква. Аз не намирам нищо неоправдателно в това, че всеки гражданин на планетата желае да изкрещи своето мнение, а обществените медии са платформа за това. Друг е въпросът какъв брой хора те чуват. Ясно, че не са доста и това е една самозаблуда, че си доста значим.
- Тоест, това не могат да бъдат действителни водачи на мнение?
- То е малко като това по какъв начин готвачите станаха суперзвезди доста повече, в сравнение с да вземем за пример музикантите. И даже по време на пандемията - една световна обстановка, обединила целия свят, лекарите не съумяха да станат суперзвезди. Нито тези, които измислиха имунизациите. Защото някой незабавно сподели - вашите ваксини не стават за нищо. А в действителност те май избавят животи. Може би би трябвало да мине време. Но понятието " време " е неодобрено. Ние не знаем неговата стойност сега. Социалните медии са американско откритие и развиване, само че отвориха път на недоброжелателни хора към главите на всеки.
- Проблем ли е цялата тази забързана смяна и какво е решението?
- Знам, че е ужасно факсимиле, само че те клишетата в действителност по тази причина са клишета, тъй като доста постоянно са правилни. Образование е отговорът. Образование и просвета. Културата да можеш да разпознаваш пътя, по който се случват процесите и натрупванията. Да знаеш, че този, който идва и ти дава обещание ярко бъдеще, не е първият. И че шансът да те лъже е доста огромен. И тогава ще имаш разнообразни способи да разпознаеш в неговото държание белезите за това. По метода, по който приказва. По думите, които употребява. Ето това е познание, само че кой има време сега за него, когато се интересува от цената на хляба, сиренето и колбаса...?
- При всичко казано дотук, толкоз ли е черна картинката в днешния свят, в който живеем?
- Изобщо не съм уверен. Така ни се показва светът от медиите. Ако следиш единствено тях, започваш да мислиш, че в близост всички са идиоти, деградирали и имат ниски стойности и полезности. Но отиваш на рожден ден на детето на твой другар и там се запознаваш с хора, които до този миг не си познавал. И виждаш, че те са като теб. Мислят по същия метод като теб и са недоволни от същите неща. Тоест, огледалото на живота, което са медиите, може и да е погрешно.
- Да, само че това не е ли нашият си балон от сходно мислещи, в който всеки живее?
- Всеки, на всички места по света и постоянно е живял в подобен балон. Въпросът е, когато излезеш от него, дали срещаш повече хора, които не мислят като теб или противоположното. Аз прелестно съм се изненадвал в последните години, че има много хора, с които сме склонни да мислим еднообразно. Каквото и да приказваме, безспорен факт е, че сега - в 2023-а година, огромна част от българите като персонално богатство живеят по-добре от преди 15 години, да кажем. Разбира се, има доста хора, които са в супер неравностойно състояние финансово. И да, несъмнено, стандартът на живот и опциите на един немец или французин са разнообразни от нашите. Но покупателната дарба на българина в никакъв случай не е била толкоз огромна. Днес ние имаме освен имаме свободата да избираме и да пътуваме, а и явно можем да си го позволим.
Снимка: Личен списък
- Време е да излезем от тематиките за медии, общество и политика. Да си поговорим за кино лентата ви " В името на Бог ръгби ", който чакаме напълно скоро.
- Той в действителност е обвързван с тези тематики. Но да стартира по-отдалеч. Ръгби спортът в България в никакъв случай не е бил професионален. В този спорт общественият опит работи. Твоят татко е доктор, моят е стругар, да речем. Можеш да си полицай, незает, чертожник... не се усеща разлика. Това е феномен. А очарователната и сантиментална сила на тази игра постоянно е била и е доста забавна и у нас. Тези момчета в никакъв случай не са се криели, не са правили нещо нелегално, когато са играели ръгби и преди 1990-а. Но в случай че спреш на улицата 10 индивида, 9 ще ни кажат, че не са чували за това. В последните две години се заприказва повече и в българската медийна среда, само че в действителност и през 70-те, и 80-те години вестниците също пишат. Резултатите постоянно излизат още измежду кръга, има ги. И тук не приказваме за един-двама запалянковци, които скрито отиват да изкачват някакъв връх и в никакъв случай не се връщат. Това е нещо, което се случва регулярно, десетилетия наред в България. И то в доста градове и със са забъркани хиляди хора. Но по едно и също време с това, те не съществуват. Основната медия - малкия екран, е обръщала незаконно малко внимание на тази игра. Ръгби е одобряван постоянно за " западен спорт " - и този щемпел остава. Не е погубен, само че е оставен да вегетира.
Срещал съм се с доста специалисти в необятния ръгби свят и те настояват, че българите са основани за тази игра - и физически, и ментално. Тя е най-големият тийм билдинг детайл в местата, където това има значение - университетите и военните академии. Ръгби те учи, че не можеш да направиш нищо самичък. Има моменти, в които поемаш цялата отговорност, а от твоето решение зависи ориста на още 14 души. и постоянно това е съпроводено с огромна физическа болежка. В най-престижните университети ръгби е на най-високото равнище, със сините лентички, които се дават.
Снимка: Личен списък
-...Говорихме за опорите в обществото, май отново отиваме към тази тематика и тук...?
- Именно. Ръгби е метод да имаме нещо, което ние българите сме изгубили. Имали сме го преди 100 години. А точно опцията да вършим нещо дружно. Да седнем и да се разберем, когато има проблем. Някак сме изгубили способността да поддържаме връзка. И това е главен проблем и фактор за тези огромни разграничителни линии, в които постоянно разделяме нещо. Това се трансформира в народен синдром.
Пример - бащата на актуалното българско ръгби се споделя Христо Вълков, само че действително никой у нас не знае кой е. За кино лентата бе извънредно комплицирано откриването на детайлите от неговата биография. За тези четири години работа върху кино лентата, пред очите ми, през ръцете ми, през сърцето ми, минаха десетки хилади страници с документи. Такива от Народната библиотека, в персонални архиви... в комисията по досиетата. Включително в немски и задгранични архиви. Снимах над 100 души с техните разкази и мемоари. Сглобяването на тази картина в една мозайка от стотици хиляди части, с цел да е ясна и бистра за всеки, беше най-голямото предизвикателство. Този документален филм няма упоритост да е произведение на филмовото изкуство, само че има упоритостта да е в действителност документален. В него всички обстоятелства са тествани, а и се изричат тези, които са свързани освен с развиването на българския спорт, само че и на българската общественост.
- Защото в случай че нямаме памет, какво бъдеще да имаме - с други думи...
- Ние не знаем какво се е случвало с българската известна музика до 1944-а, както и с доста от спортните ни герои. И стигаме до това, че не можем да имаме доверие в самите себе си, тъй като не познаваме себе си, своята история и корените си. Позволили сме на някои да ни изяснява, че те не съществуват. И да ни изяснява, че ние сме дребни и нещастни. И тук отново - ето ви образец от ръгби. Ирландия неотдавна завоюва шампионата на Шестте народи и е номер едно в международната класация в един безпределно конкурентен спорт. Ирландия е номер едно сега в тази игра. Никога обаче аз не съм чувал ирландец да споделя " дребна Ирландия ". И мисля, че в никакъв случай няма да го чуя.
- И по какъв начин можем да приключим оптимистично?
- Склонен съм да мисля, че наклонността да се има вяра на бързата и погрешна или полувярна информация, ще се промени скоро. Не можехме да повярваме, че всичко ще се промени по този начин, както се промени, само че е реалност. Не се тормозя за бъдещето. Не единствено, тъй като по-голямата част от моя живот към този момент е предходна. И видях доста приятни неща. Не се тормозя и за своите деца, те са напълно различен биологически тип. Те не схващат аналоговата ера и не са живяли в нея. Но четат книги, гледат и остарели филми, в които светът наподобява по-различен. И мисля, че светът има потенциал да издържи, а и те да устоят на тази подадена им преносима пътека, която някой в един миг може да издърпа отдолу под краката им. Тя е лъжлива със своята непоклатимост платформа.
Казват - да, но цифровото е доста бързо от аналоговото и няма връщане. Да, но един ден спря токът в София. Идва след половин час и вижте какъв брой време би трябвало да се възстановят цифровите, цифровите устройства - в това число кабелната телевизия. А аналоговата лампа - цък, няма ток. Цък, има. Иначе казано - някои механични неща се оказват по-ефикасни от цифровите.
Да се сетим, че продължителността на живота в никакъв случай не е била толкоз огромна като в този момент. Поне в цивилизования свят. Дядо ми Васил е бил едно от родените 17 деца, с цел да оцелеят единствено 4. Защото не е имало антибиотици. А приказваме за българи, които са живеели без замърсване от " Кремиковци ", без изкуствени торове. Да стигнеш до 60-70 години си е било много, а детската смъртност е била потресаваща. Ето образец за напредък. Аз имам вяра в напредъка. Така сме устроени, че погледът на всеки има свойството да идеализира неговото потомство и да подценява това след него. " Ние бяхме доста готини, тези какви са смотани ". Но не трябва да не виждаме напредъка.
- Нещо положително и за медиите?
- Отговорността на медиите е да осведомят и да забавляват. Не единствено да осведомят и освен да забавляват. И както споделя майка ми - когато не знаеш какво да кажеш, постоянно казвай истината. Лесно е.
Снимка: Личен списък
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ