Дебатът за печатните медии - дебат за катафалката на мъртвец
Това, че съгласно " Репортери без граници " сме на едно от последните места по независимост на словото в печата е предвидимо. Но и няма потребност от непотребни жаления. Защото на никой не му пука за печатните медии.
Дебатът за тях е просто спор за катафалката на труп. Печатните медии умират една по една. Тече едно доизживяване, едно последно ухажване на пенсионерите, последно подшушване на неистини, последна консумация на третата възраст. Някакви последни опити да се монетизират тъпи публикации, едни и същи кръстословици и хартиена стратегия за малкия екран. Застарящата демография даде шанса за обирането на последната шепа трохи на една дълга и разгулна маса, която стартира през 90-те, сътвори цяла порода хора, наричаща себе си " вестникари " и закономерно ще ги изпрати в историята. Те са, несъмнено, големи виновници, може би на едно равнище с политиците, за всички неразбории на прехода. Българският щемпел, с доста дребни изключения, бе изцяло подкупен, несъвършен и некадърен. Правеше се от хора, чиято визия за силата на езика се показваше със задоволството да открият два синонима на всяка дума и високата предвидливост да заменят в публикация думата " бира " с " пенливата течност ". Правеше се от хора, чието отношение към властта може да се изчерпа с една графа, вярно наречена от известната й авторка " По пантофи " - някаква домакинска, кухненска публицистика, която прави баници и с към момента блажни пръсти минава към свирки. В печатните медии имаше както основни редактори, които натрупаха неуместни благосъстояния с десетилетия ласкателство, по този начин и публицисти, които изживяваха близостта с властта като някаква дълбинна еротика, в която събитието, че си задал въпрос на Бойко Борисов и си поял-поял кюфтета в Народното събрание те прави човек, интегриран в естаблишмънта.
Любимият табиет на печатните медии бе на две страници да опишат за заниманието на народен представител, а след това да го цоцат за пари като пристигна време за избори. Милиони, милиони мозъчни кафези са умрели вечно от сходни публикации. Това, че нямаха независимост на словото бе последният им проблем: те нямаха изобщо слово. Имаха инвентар от бързо изчерпаеми клишета, едно по през целия ден въртяно кубче на Рубик, което най-после застиваше в еднообразни публикации, които като да не бяха писани от човек, а от зле програмирана машина. Каква независимост на словото? На тях изобщо словото им беше зложелател. Никой от тях в действителност не обичаше да написа. Кариера на публицист в печатните медии се измерваше с диапазона на повратливост и влажността на езика при лизането на задници. Не е нужно човек да е еколог, с цел да прозре ужаса, че са изсечени толкоз доста гори, с цел да се създаде хартия за толкоз доста нелепости.
Само след 10 години няма да е останала нито една печатна медия. Това би трябвало да е мотив за празник. Хвърляйте самоуверено буците пръст върху падащия в трапа ковчег. Някои неща би трябвало да умрат. Няма нищо по-закономерно.
Автор: Райко Байчев
Дебатът за тях е просто спор за катафалката на труп. Печатните медии умират една по една. Тече едно доизживяване, едно последно ухажване на пенсионерите, последно подшушване на неистини, последна консумация на третата възраст. Някакви последни опити да се монетизират тъпи публикации, едни и същи кръстословици и хартиена стратегия за малкия екран. Застарящата демография даде шанса за обирането на последната шепа трохи на една дълга и разгулна маса, която стартира през 90-те, сътвори цяла порода хора, наричаща себе си " вестникари " и закономерно ще ги изпрати в историята. Те са, несъмнено, големи виновници, може би на едно равнище с политиците, за всички неразбории на прехода. Българският щемпел, с доста дребни изключения, бе изцяло подкупен, несъвършен и некадърен. Правеше се от хора, чиято визия за силата на езика се показваше със задоволството да открият два синонима на всяка дума и високата предвидливост да заменят в публикация думата " бира " с " пенливата течност ". Правеше се от хора, чието отношение към властта може да се изчерпа с една графа, вярно наречена от известната й авторка " По пантофи " - някаква домакинска, кухненска публицистика, която прави баници и с към момента блажни пръсти минава към свирки. В печатните медии имаше както основни редактори, които натрупаха неуместни благосъстояния с десетилетия ласкателство, по този начин и публицисти, които изживяваха близостта с властта като някаква дълбинна еротика, в която събитието, че си задал въпрос на Бойко Борисов и си поял-поял кюфтета в Народното събрание те прави човек, интегриран в естаблишмънта.
Любимият табиет на печатните медии бе на две страници да опишат за заниманието на народен представител, а след това да го цоцат за пари като пристигна време за избори. Милиони, милиони мозъчни кафези са умрели вечно от сходни публикации. Това, че нямаха независимост на словото бе последният им проблем: те нямаха изобщо слово. Имаха инвентар от бързо изчерпаеми клишета, едно по през целия ден въртяно кубче на Рубик, което най-после застиваше в еднообразни публикации, които като да не бяха писани от човек, а от зле програмирана машина. Каква независимост на словото? На тях изобщо словото им беше зложелател. Никой от тях в действителност не обичаше да написа. Кариера на публицист в печатните медии се измерваше с диапазона на повратливост и влажността на езика при лизането на задници. Не е нужно човек да е еколог, с цел да прозре ужаса, че са изсечени толкоз доста гори, с цел да се създаде хартия за толкоз доста нелепости.
Само след 10 години няма да е останала нито една печатна медия. Това би трябвало да е мотив за празник. Хвърляйте самоуверено буците пръст върху падащия в трапа ковчег. Някои неща би трябвало да умрат. Няма нищо по-закономерно.
Автор: Райко Байчев
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ