Томас Карлайл е казал, че Историята на света не е

Томас Карлайл е споделил, че „ Историята на света не е нищо друго с изключение на биография на великите персони “. В средата на XIX в. шотландският мъдрец е провокирал съвременниците си със своята доктрина, че заобикалящият ни свят е плод на концепциите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали въздействие в обществото. Това не са единствено политиците и владетелите, само че също по този начин хората на перото, религиозните водачи и бизнесмените.

Някои персони са оказали световно въздействие върху стопанската система и бизнес връзките, до момента в който други са оставили дълготраен отпечатък върху националната си история. В поредност от текстове ще ви срещнем с предприемчивите хора, които с помощта на своите хрумвания и дейности са изиграли водеща роля в стопанската система и историята на своята страна.

В рамките на една година, в интервала 1998-1999 година влиятелното списание Тайм прави ранглиста на стоте най-влиятелни персони на ХХ в. Хората, оформили столетието, бяха разграничени на следните категории: водачи и революционери, художници и реализатори, строители и титани, учени и мислители и герои и икони. Челно място зае Албърт Айнщайн, чийто принос към века се счита за най-значим. Според съставителите на листата ХХ в. ще бъде запомнен точно с взрива на науката и технологиите.

Макар и формирана от видни публицисти и историци, като всяка друга ранглиста и тази буди несъгласия. В редиците й липсват имена като Елвис Пресли, Пабло Пикасо и Индира Ганди. Въпреки рецензията са включени персони като Хитлер и Ленин, които в действителност оказват огромно въздействие върху света, само че липсват други диктатори като Сталин, да вземем за пример. Сред всички 100 авторитетни имена има единствено 10 дами и единствено един дизайнер. Честта да съставлява модата на ХХ в. има неповторимата Коко Шанел. Първата международна война (1914-1918) съкратява полите на дамите, а мадмоазел Шанел ги трансформира в стилна и сексапилна част от дамското облекло.

Първите фешън дизайнери се появяват още през XVIII в., само че тяхната популярност е лимитирана в границите на двореца и измежду средите на аристокрацията. Едни от пионерите са тези, които обслужват френския двор като Франсоа Леклер и Мари Мадлен Дюшат. Първият фешън дизайнер, който се радва на по-голямо интернационално самопризнание и търсене е Роуз Бертин, която облича кралица Мария Антоанета. Въпреки това едвам в средата на XIX в. се появяват дизайнерите, в актуалния смисъл на думата, които утвърждават свои марки, имат по-широк набор клиенти и основават ясно отличими фешън творения.

Първи е англичанинът Чарлз Фредерик Уорт. Той се счита за „ бащата “ на висшата мода. Сред известните му клиенти са принцеса Сиси, актрисата Сара Бернар и императрицата на Франция Евгения де Монтихо. ХХ в. приветства разрастването на стилния бранш с имена като Валентино, Диор, Прада, Оскар де ла Рента, Пиер Карден, Ив Сен Лоран, Вера Уанг. В средата на века даже се основават критерии, които освен дефинират дизайнерите, които се смятат за представители на „ висшата мода “, само че и основават чувство за класа, неповторимост и разкош.

Един от дизайнерите, който поема по стъпките на Уорт, е Коко Шанел. Нейната история е като приказка. Започва в беднотия и бедност и доближава до лукс и живот в петзвездния хотел Риц. В продължение на близо шест десетилетия Шанел господства над парижката висша мода. До нейната поява дамите са сдържали дъха си под натиска на корсетите и са се губили измежду пластове фусти. Шанел трансформира това и вкарва своя мекушав жанр, в който господства дребната черна рокля, костюма, дамските панталони и чантите с ръкохватка. Както по-късно се изрича Диор: „ С черен пуловер и 10 реда перли, тя направи гражданска война в модата “.

Габриел Боньор Шанел е родена на 19 август 1883 година в градчето Сомюр, ситуирано на левия бряг на р. Лоара. Баща й – Албер е амбулантен търговец и свободолюбива душа. Майка й – Жан Дювал работи като перачка. Габриел е второто от пет деца и все още на раждането й родителите й още нямат подписан брак. Самите документи към появяването й на бял свят са спорни и съдържат механически неточности, защото никой не отива да запише появяването на дребното момиченце. След раждането на второто им дете, Албер и Жан най-сетне подписват брак. По време на взаимният им живот те се радват на три момиченца – Антоанет, Габриел и Юлия и на две момчета – Алфонс и Лусиен.

За ранният живот на Габриел не се знае съвсем нищо. Самата тя отблъсква всевъзможни опити на публицисти и биографи да изкопчат повече детайлности. Обикновено махва с ръка и споделя, че не е имало нищо забавно. Когато споделя даже дребното нищожна информация, нормално я разкрасява и смесва реалност и небивалица. Живеели са доста оскъдно, а Габриел е била извънредно нещастна. Когато си спомня за майка си, Шанел нормално го прави със страдание, отбелязвайки, че е провалила живота си за мъжа, който обича. Когато е на 12 години, Жан умира от туберкулоза.

В този тежък за фамилията миг татко й, Албер, ги изоставя. Двете момчета са изпратени да работят за едно семейство. Трите девойки са отпратени в сиропиталище в Обазин. От време на време те са приютявани и при лелите си, които са се отнасяли извънредно студено към тях. В разкрасените си мемоари от време на време Габриел разказва по какъв начин татко й не ги е изоставил, а просто а отпътувал да търси шанса си в Америка. При други случаи тя се разпознава с него и с желанието му за независимост, оправдавайки постъпката му с прекомерно нежната му възраст и убеждението, че тя би постъпила по безусловно същия метод. Като цяло първите 18 години от живота й минават без уюта на фамилната среда и без особена обич и топлина.

От нещастието на младостта си, Габриел печели едно нещо и това е, че до момента в който е в манастира тя усвоява първите си уроци по ръкоделие и шиене. Впоследствие точно те довеждат до коренна смяна на живота й и до превръщането й в фешън икона. Когато навършва 18 години, Габриел напуща манастира и отпътува за Париж. Първоначално работи като продавачка в магазин, а по-късно и като кабаретна певица в кафене „ Ротондата “, където постоянно се отбиват кавалерийски офицери. По време на късата си музикална кариера тя приема театралното име – „ Коко “, взето от една от песните, които обичала да извършва – “Qui Qu’a Vu Coco? ” („ Кой видя, Коко? “).

По това време стартират и аферите й с разнообразни богати мъже. Сред тях се отличават имената на милионерите-плейбои Етиен Балсан и Артър „ Бой “ Капел. Скоро Коко заживява дружно с Балсан в неговото шато и той я глези с бижута, рокли, приеми и първокласен метод на живот. Любовта на живота й обаче е неговият добър другар – англичанинът Артър Капел. Той я среща с теологията и литературата. Двамата стават любовници и заживяват дружно в Париж. За него тя споделя, че значи всичко за нея: „ той беше моят татко, моят брат, моето семейство “.

Връзката им е сантиментална, само че бурна, защото той се радва на доста внимание от дамите. Докато са дружно Капел й изневерява неведнъж, само че тя твърди, че това не я безпокои. Връзката им продължава 9 години, даже по времето, когато той се дами. Всичко завършва със гибелта му в автомобилна злополука през 1919 година Загубата на обичания е един от най-тежките моменти в живота на Коко. Години по-късно тя отбелязва, че „ Със загубата на Капел, изгубих всичко “. Макар по-късно тя да има голям брой връзки, в това число и с дами, тя в никакъв случай не се омъжва и пред никой различен не признава, че изпитва толкоз мощни усеща.

Макар да е се радва на мъжкото внимание и на богати любовници, Коко постоянно избира да е независима и сама да изкарва прехраната си. Нейната пристрастеност към модата, стартира с изработването на шапки. Първоначално тя ги създава в парижкия апартамент на Балсан и първите й клиенти са другите му любовници. През 1910 година тя придобива лиценз за занаятчия на шапки и с финансовата поддръжка както на Балсан, по този начин и на Капел отваря първия си бутик на улица Камбон, в Париж. Поради високите наеми, три години по-късно й се постанова да реалокира бизнеса си в град Довил. По това време тя няма правото да шие облекла, защото не има сходен лиценз. Находчивата Коко намира решение като стартира да създава облекла от жарсе, плат, който до тогава се употребява главно за изработката на мъжко долни дрехи и облекла за бедните.

От самото начало на кариерата на Шанел до нея е по-малката й сестра Антоанет, чието име попада в листата на първите й чиновници. Двете са доста сплотени до края на Първата международна война, когато Антоанет се дами за канадски авиатор и отпътува с него. Няколко месеца след сватбата младата младоженка бяга от брачна половинка си и заживява в Буенос Айрес Двете сестри не се виждат в никакъв случай повече.. Коко надживява и двете си сестри. Антоанет умира от испански грип, а по-голямата – Юлия се самоубива, откакто научава, че брачният партньор й си има държанка. Макар Коко да не е близка с по-голямата си сестра, след гибелта й, тя приютява 6-годишният й наследник – Андре и го отглежда като свое дете. Негов кръстник става Капел. Коко по този начин и няма лични деца.

Макар в персонален проект животът на Коко да е изпълнен със сълзи, бизнесът й жъне триумф след триумф. Това, което стартира като бутик с шапки и няколко пуловера от жарсе, прераства в мини фешън империя. В края на 20-те години тя към този момент има фешън къща, лаборатория за парфюми, шивашко ателие и магазин за бижута. За нея работят над 2000 чиновници. Методът й на работа е неповторим. Тя не рисува скици, а хвърля съответното парче плат върху даден манекен, след което крои дрехата, съгласно модела. Стилът, който вкарва е по едно и също време удобен и грациозен. Тя основава дамски спортни костюми, ризи-туники и прилепнали бански костюми.

Въпреки че измисля дамския панталон, Коко има вяра, че дамата наподобява по-добре в пола или рокля. Желанието й да има по-практична дамска чанта води до нововъведението – презрамки. Вдъхновение за тях, Коко черпи от военните чанти. Така стартира носенето на чанта на рамо, а логото й е анаграма от първите букви на името на дизайнерката. Дори гибелта на огромната й обич – Капел, има отражение върху творчеството й. Тя стартира да опитва с черния цвят и го трансформира в съвременен. От него идва и концепцията за „ дребна черна рокля “. Кройката й е права, до коляното, с тесни ръкави, до китките и е направена от креп. Популярността на тази дреха с годините се трансформира в самобитен фешън фетиш. Както споделя Коко: „ Една жена би трябвало да е две неща: стилна и приказна. “

Един от любовниците й – Великият херцог Димитрий Павлович, с изключение на, че обогатява стилния й подбор с претекстове от съветския фолклор, я среща с известния занаятчия на парфюми – Ърнест Бокс. Съвместната им работа ражда известния и до през днешния ден мирис – Шанел №5. Дотогава парфюмите са извличани от моно мирис, само че Шанел прави нова гражданска война представяйки благоухание, което е примес от няколко съставки, едната от които е жасмин. Коко е вярвала, че цифрата 5 й носи шанс и по тази причина дава това име на новия мирис. По принцип тя показва своите сбирки на петия ден от петия месец на годината. И до през днешния ден се счита, че това е един от най-хубавите парфюми в света.

Отново през 20-те години Коко стартира дългата си спекулация с херцога на Уестминстър – Хю Гросвенър. Именно той я среща с британската аристокрация и със самият Чърчил. Известният министър-председател е мощно впечатлен от нея и я смята за една от най-силните и интелигентни дами, които е срещал. Втората международна война (1939-1945) заварва Коко на върха на славата й. Въпреки че затваря бутиците си, тя не напуща френската столица.

Периодът на войната е черното леке в биографията на Шанел. През целия интервал тя живее в хотел Риц и има взаимоотношения с високопоставени военни от „ Секретен сътрудник “. Смята се, че даже има спекулация с началника на външно-политическото разузнаване – Валтер Шеленберг. В края на войната, Коко е задържана от Комитета по публичен морал и е упрекната в колаборационизъм. Няколко часа по-късно е пусната след персоналната интервенция на Уинстън Чърчил. Смята се, че Коко е работила като сътрудник и е била една от връзките сред британското и немското разузнаване. Франция обаче не прости на Шанел и тя е отхвърлена от обществото.

След войната стартират да се появяват все нови и нови дизайнери. На някои от тях Коко гледа с подигравка. По мотив на дамите, облечени в модели на Диор, тя споделя: „ Вижте какъв брой нелепи са тези дами, които носят облекла, основани от мъж, който не познава дамите, в никакъв случай не е имал една, а мечтае да бъде такава. “ През 50-те години, Шанел се завръща от „ изгнанието “ си в Швейцария и след 20 години мъртвило, през 1954 година тя показва нова фешън сбирка.

Журналистите и стилните специалисти са шокирани и възмутени. Скоро обаче се оказва, че надълбоко бъркат. Уникалността на Шанел се крие точно в простотата на моделите й и безконечната им грациозност. Макар Париж да я отхвърля, Новият свят я приветства с аплодисменти. Шанел бележи големи триумфи в Съединени американски щати. Именно Коко основава известният розов костюм, който Жаклин Кенеди носи по време на покушението над брачна половинка й – президента Джон Кенеди.

Шанел твори неуморно до гибелта си на 10 януари 1971 година Тя си отива умерено в съня си на 87 години, в първокласния си апартамент в хотел Риц. След това марката й претърпява известни компликации. От сенките е изкарана през 1983 година, когато основен дизайнер на къщата става небезизвестният Карл Лагерфелд. Смята се, че точно той връща блясъка на Шанел. През 2014 година марката е оценена на повече от 7 милиарда $. Животът на Шанел въодушевява биографии, постановки и филми. Сред известните творби е Бродуейския мюзикъл – „ Коко “, където ролята на дизайнерката се извършва от Катрин Хепбърн и филмът от 2009 година – „ Коко преди Шанел “, където Одри Тоту се превъплъщава в Габриел. Самата Коко обобщава живота и творчеството си с думите: „ За да си незаместим, би трябвало постоянно да си друг. “