Толкова драми съм преживявал, че се чудя какво още е

„ Толкова драми съм преживявал, че се чудя какво още е писано да ми се случи... Животът е прелестен и желая просто да си пребивавам без да се постанова да оставам жив... ” | Боян Петров, 16 април в 18:16 
(Източник ФБ)

„ Родителите ми нямат нищо общо с планината и не знаят какво претърпявам като рискове. Така е най-добре. Синът ми Явор към този момент от ден на ден осъзнава какво се случва с мен и като че ли стартира повече да ме обича. Съпругата ми е претръпнала от всички проблеми около експедициите, злополуката... Тя е по-тиха, само че на летището се просълзява. Единственият човек, който ме стопира постоянно, е дядо ми Боян от Перущица. Той постоянно споделя: Не ти ли стигат тези върхове? “
(Думи на Боян Петров в предаването „ Преди обед “, bTV)

За мнозина върхът е точка, от която само се слиза надолу. За мен обаче той е това високо място, от  което ясно зървам идната си цел. Тя е още по-трудна, още по-далечна и с времето става все по-желана. Спускам се единствено, с цел да се приготвя още по-добре и отново да поема нагоре.
Един планинар би трябвало да има добре развито възприятие за боязън, с цел да оцелее.
От книгата на Боян ПЕТРОВ „ Първите седем ” (Изд. „ Вакон ”)

На 12 май 2014 година се качих в лагер 3 (7350 м), времето беше положително и взех решение на другия ден да нападам. В 6 ч. сутринта потеглих убеден нагоре. Бързо набирах височина. Около обяд върхът стартира да се обгръща в мъгла и пътят ми нагоре се виждаше все по-лошо. Склонът ставаше все по-труден и все по-стръмен. Катерех самичък и неосигурен. Постепенно наклонът стана над 45 градуса, появиха се скали, пасажите бяха все по-технични и ми беше мъчно да допускам, че отсам минава естественият маршрут. На екрана на фотоапарата разгледах фотосите, които през вчерашния ден бях направил на маршрута, само че не можах да се ориентирам къде се намирам. След като минах два пасажа по четири-пет метра от трета категория, реших, че е по-разумно да се откажа.

Връщането до щурмовата палатка се оказа мъчно – пропадах в ледникови цепнатини, а два пъти даже се хлъзнах няколко метра по ската и колкото да се задържах с пикела. На другия ден слязох в базовия лагер и разглеждайки детайлни фотоси на върха, видях, че съм сбъркал коридора, който води към него. В мъглата бях завил надясно прекомерно рано и се бях забил в сектор, който не можеше да се премине без въже и сътрудник. По-късно разбрах, че и доста други опитни хималаисти са се забивали на същото място и безславно са се прибирали. Въпреки огромната отмалялост от тази безплодна офанзива и стигането до 8000 м, единствено след три дни отмора в БЛ още веднъж поех нагоре.

Междувременно, при започване на втория прозорец с положително време, групата на Карлос Сория и италианците Романо Бенет и Нивес Мерой бяха стигнали сполучливо върха. Докато се изкачвах, ги срещах и поздравявах за триумфа. За множеството това беше втори или трети опит. На 19 май още веднъж бях в лагер 3 на 7350 м. Времето беше слънчево и безшумно. Този път потеглих в 1 ч. през нощта. Най-тежкият миг от изкачването беше утринният мраз. Температурата падна до към -25°С, без да регистрирам поривите напразно. Катерех бързо, само че колкото по-нависоко отивах, толкоз по-често почивах. На два пъти през нощта спирах за по 20 минути, издълбавах дребна площадка в стръмния скат, събувах се и масажирах измръзналите си крайници. Подминах мястото, на което по-рано бях завил надясно, и към този момент знаех, че правилният път е единствено нагоре. На разсъмване стопирах под една канара, с цел да закуся и глътна малко чай. Загледах ската нагоре и видях, че върховият купол е много комплициран за разчитане. Лабиринт от скали и лед, като само части от остарели въжета, подаващи се на места, те водят в вярната посока.

Над 8400 м започнах да халюцинирам. Мозъкът ми страдаше от кислороден апетит и чувах мъжки глас някъде пред мен: „ Не си надалеч! Давай напред! Сега! “. Спрях да умря за десетина минути. На земята пред мен имаше цветни камъчета и доста от тях блестяха мощно като изумруди. След към двайсетина минути мозъкът ми се зареди с О2 и гласът изчезна. Сякаш изтрезнях внезапно, хвърлих камъчетата, които държах в ръцете си, и продължих нагоре. Усещах, че приближавам върха, тъй като всичко издигащо се в близост към този момент беше под мен. След към 200 крачки кислородът отново отиде към мускулите на краката ми и гласът се появи още веднъж. Водех разговор, само че не тъкмо. Потънал в мисли дали съм самичък, или сме двама, внезапно излязох на билото и съзрях върха – беше едвам на 50 м вляво от мен. Крачка по крачка, постепенно извървях последните метри. Видях молитвените флагчета и останах на два метра под тях. Уважих традицията и не се качих на най-високата точка на този заветен за локалните хора връх. Направих 360-градусова гледка с фотоапарата си. Облаци, слънце, стотици върхове… и българският байрак, величествено забит на бамбукова пръчка 8586 м над морето!

Откъс от главата „ Канчендзьонга - Петте съкровищници на огромния сняг “, („ Първите седем ”, изд. „ Вакон ”)
Снимка: