Току-що навърших 44 години. Това е възраст, при мисълта за

Току-що навърших 44 години. Това е възраст, при мисълта за която бих се ужасила когато бях на 25 или 30 години. Възраст е, която доста от моите надалеч по-млади сътрудници не могат да си показват. Архитектура на непоклатимата отговорност, по-малко въодушевен и по-малко разнороден живот, видимо безкрайни задължения с децата. 

Но не е ужасно. " Страшно " в този момент е известието, че някой, който обичаш, може да има рак; ( " Страшно " е) имейлът, който удостоверява, че би трябвало да се преместиш надалеч от фамилията и приятелите; дълбоката горест на семейство, надмогнато от тъга. А натрупването на толкоз доста, прелестни години? То е успокояващо, не е плашещо. 

Прекарах 20-те и 30-те си години в безпределно придвижване. Търсих обич, работих до 20 ч., бягах в маратони, танцувах в бар в спрял да действа шпионски център от Студената война на 50-та улица, в метростанция. Наред цялата тази полуда, имах удивително малко религия, че ще открия нещата, от които се нуждаех. Но ги открих.  

Не беше постоянно красиво и към момента не е. Всеки, който познавам, е ангажиран и изтощен. Не изтощен от ставането в 5 сутринта, с нагорещена ютия за гладене. Уморен от безкрайното калибриране да се ръководи всичко: какъв брой минути можеш да изстискаш на открито от офиса, преди огромния спринт към у дома? Колко на брой спора, преди да се запазят полети за пътешестване до у дома за Коледа, преди да приемеш, че съпругът/съпругата ти в никакъв случай няма да показа твоето безграйно обмисляне? Колко подред вечери можеш да излизаш на открито, преди децата ти да се разпалват? По какъв внимателен и удивителен метод те ти споделят, че имат потребност от теб? (Отговор: по доста.)

Тези (редица) разочарования на " първия свят " са смекчени от едно надълбоко удовлетворение. Аз открих от какво имах потребност и го сътворих. 

Всичко е по-трудно в този момент. Изглежда, безпределно ревизирам неща: моите родители, моите деца (не, не знам къде тъкмо е всеки техен чорап или книга от библиотеката), календарите на всички. Простото излизане от вратата от време на време постанова известно равнище на разсъдливост и самоконтрол, които аз просто не владея. Но мога да го понеса. Защото животът не ме затрупва по метода, по който го правеше. 

Иска ми се единствено да не бях се тревожила толкоз накъде ще ме води линията на бъдещето ми. Така щях да имам повече убеденост, която щях да мога да наклоня в интерес на живота, който желаех. 

Ако можех да се върна в предишното, ето какво бих споделила на 30-годишното си аз (и на всеки на тази възраст).