Тице Рей Норгет, Юно Феликс и Лили Романова - зад

Тице Рей Норгет, Юно Феликс и Лили Романова - зад всички тези загадъчни псевдоними се крие Петя Хайнрих, която е цялостна с толкоз доста сила, хрумвания и креативна пристрастеност, че умерено може да води три живота по едно и също време. А и почти по този начин се случва - сменя лицата си съгласно обстановката: познаваме я като поетеса, само че и като журналистка и прецизна преводачка от немски език. Изборът на език не е инцидентен, тя живее в Германия от доста години, само че способства от разстояние за списанието за литература " Текстил ", издавано от Нов български университет. Нейните поетични книги притеглят със заглавията - " Разправа с поезията ", " Каза Мари ", " Литни, дръж ни " и " Лимне ". Въпреки че живее на 1567 километра от София, каквото е дистанцията до Дюселдорф, във всичките си работни планове е обвързвана с родината си. На уеб страницата й, с тематика литература и персонални истории, могат да се открият стихотворения и мнения за настоящи заглавия прозаичност и лирика на български създатели.
Като какъв човек се определяте?
Някой, който върви от светлата страна. Също: спокоен, замислен, отхвърлен и нетърпящ закъснения. По-скоро смеещ се. Просветено печален. Благодарен.
Нещото, в което вярвате безусловно?
Вярва се само в Бог, във всичко друго е добре човек да има доверие и да изпитва подозрение по едно и също време с това. Но в случай че си разреша театрално да се дефинира за нихилист, то безусловно имам вяра в положителното. И в повторенията. Значи - в претекстове, които изникват още веднъж и се надграждат. Така може би се обрисува смисълът на нещо, което не знам какво е. Някои май го назовават живот.
Любимият ви миг от деня?
Когато всички отговорности са завършили и мога да бъда сама с мислите си. Може би с чаша бургундско вино. Това е късната част на деня, която не изисква от мен нищо. Това е времето, което се преструва на отишло си, тъй като самото то се любува, че никой не го търси, че няма с какво да се запълва, че е оставено в медитативна празнина. Обичам с него да се преструваме, че не се виждаме. Понякога в такива мигове му подмятам портокал, а то ми го връща в предишното.
Реклама Най-голямото предизвикателство във вашата работа?
Ако да си стихотворец е работа, то най-голямото предизвикателство е да не вземеш, да си повярваш. Да не станеш сериозен или още по-ужасното - сантиментален. Лошата лирика се е вкопчила крепко за рокличката на положителната лирика. Приличат си като близначки. Лошата е по-яката. Само че неприятната лирика не може да се смее, нито на себе си, нито с другите. Добрата лирика се отърсва от хватката на сълзливата си лъжеблизначка и подминава. Подминава, слага себе си под подозрение, благодари за похвалите и ги не помни незабавно. Обръща внимание на рецензията, доколкото всяка рецензия е стимулирана от нещо, от време на време извънлитературно, само че общо взето същинската лирика гледа да не дава отговор на непознати стремежи и показа, а да е вярна на посоката си.
Кое е най-голямото ви достижение?
Това е прекомерно. Нямам достижения. Имам опити да бъда честна. Да свързвам хората. Да нося наслада, да бъда кооперативна. А най-голямото достижение, като всичко най-голямо, постоянно следва. Ако човек спре да се стреми да се надмогва и да реализира, то е време за нещо друго.
Как си почивате?
Сама. Най-често на терасата. А в случай че има и мотив да се разтвори слънчевият чадър А мотивът е слънце и безветрие.
Какво ви зарежда?
Идеята за нова книга. Идеята за ново литературно списание. Идеята за странствуване. Норвежкият. Хубаво написан имейл от безценен другар. Смехът.
Реклама Какво ви разсмива?
Повечето неща, елементарно се развеселявам. Даниел Келман по отношение на възприятието за комизъм споделя в едно изявление, че смехът е чисто човешка линия - Бог към този момент няма възприятие за комизъм, а животните още нямат. Това е много антропоцентрично и заради това - смешно. Всъщност кой ли не е виждал смеещо се куче, че даже и смееща се риба. Виждала съм и смееща се върба. А тръстиките непрестанно се смеят, за това изобретение дори не е нужно хайку.
Какво ви натъжава?
Казано на едро и по тази причина претенциозно - натъжават ме човешкото изгниване в невъзможност, мизерията, безперспективността на толкоз животи. Боклукът, отровените реки и водоеми, нечистите пейзажи. И по какъв начин е допустима, по дяволите, тази война в Европа през днешния ден, примитивното ликвидиране, национализмите. Натъжава ме, че се приказва още веднъж за подвиг. Когато има потребност от герои, значи нещо непоправимо се е счупило, тогава животът е в неточност, зее рана.

В тези огромни пейзажи на тъгата ми е мъчно да се трогна от медийните истории на бойци, майки на убити, бежанци от климатичната рецесия и войни. Не тъй като не ме боли за всеки човек, а тъй като огромната картина на разрушението, основана в главата ми със силата на мисълта и фантазията, авансово ми посочила неизбежните бъдещи жертви. Страдала съм за индивида преди злополуката. Снимките не ме трогват, знам ги преди да се появят.
Какво ви вбесява?
Ако някой се опита да ограничи свободата ми, това ме вбесява. Свободата при мен е доста необятно разбиране. Тя включва както независимостта на решенията и дейностите ми, по този начин и любовта. Дори поставям знак на тъждество сред независимост и обич.