Юлска Жега. Слънцето Сипе Огън. Огън Пламти И Отдолу, Където Къщите Горят. В Учебниците Не Пише За Клането В Любенова Махала
Тихо е. В двора на красивата черква „ Свети Великомъченик Георгий ”, издигната от локалните поданици през 1837 година, се стелят трупове – обезобразени, разчленени, разхвърляни във всички направления.
В храма, опустошен, почернен и опозорен, човешките тела са едно върху друго, на камари. Зловещата тишина мирише на гибел. Така наподобява селото, което години по-късно ще бъде несъмнено с думите „ размирен площад ” и „ вековна тъга ”. Азмакът се влачи тежко, несъмнено тъй като в него има повече кръв, в сравнение с вода. 2400 българи са свиреп избити на този 14 юли.
Кървавата покруса се разиграва по време на Руско-турската война, когато селяни от девет села, измежду които Радево, Любенец, Богданово, Сокол, Млекарево, Пет могили, Гледачево, Радне махле, се втурват по пътеките, понесли най-ценното, с цел да дирят избавление зад каменните зидове на храма в Любенова махала. Той не съумява да ги опази, нито молитвите им, нито пендарите, златото, среброто и иконите. Съсичат ги. Варварски. С цялата гняв на губещите и озлобените.
За 1013 от тях – дами, деца, пеленачета, старци и мъже в разцвета на силите си, гибелта настава в сакралното пространство на църквата, пред погледите на Исус и Богородица. Другите 1387 я намират в църковния двор и по прашните улици, които почервеняват от кръвта им.
Историците дефинират трагичните събития от лятото на 1877-а с думите „ втори Батак ”. За страдание, този факт не влиза в учебниците по история, за него рядко се приказва отвън региона на Новозагорско и Радневско, където паметта за случилото се е жива и се предава от потомство на потомство.
Може би повода е, че нямаме своя Вазов, тъй като надали без неговото блестящо слово Батак щеше да е това, което е през днешния ден. Именно патриархът на българската литература трансформира драмата му в вечен български знак. И макар неудовлетвореността на мнозина от този край, обвързвана с подценяването и непознаването на тази трагична част от историята ни, по-значимото е, че хората тук знаят и помнят.
Трагедията в Гюнели махле е изследвана от локалните краеведи и историци и възпята от поетите. Всяка година на този ден жителите на селото и на общината поставят цветя и се прекланят пред паметта на тези 2400 българи, които не доживяха свободата и които преосветиха храма, носещ името на свети великомъченик Георги с кръвта си. На всеки 14 юли Любенова махала притихва в минута безмълвие. За да се помни и предава от потомство на потомство историята му.
Кървавата кланица се разиграва в разгара на Освободителната война. Докато съветските войски водят яростни боеве с турската войска, водена от Сюлейман паша в региона на старозагорското поле, черкези и башибозуци грабят и опустошават селата. Вакханлията и грабежите провокират смут измежду локалните, привикнали и видели какво ли не в усилните години на робството.
И в тази история, както постоянно се случва, съществена роля е отредена на измяната, на низките пристрастености човешки, само че и на случайността. Паметта на поколенията е съхранила описа за пъдаря Садък – арнаутин и доверено лице на турците.
В тези дни и той като мнозина турци се разбеснял и тръгнал да се гаври с моми и булки. Гюнелимахленци бранели фамилната чест доколкото могат. Хитрият пазач изискал 1000 гроша, с цел да пази селото. Най-богатият човек тогава дядо Тончо му отказал, а озлобеният Садък заплашил, че скъпо ще му платят за това. Отмъщението му е да отиде в Нова Загора и да каже на Реуф паша, че в обитаемото място са събрани комити. Факт е, че мъже, дами и деца от близките селища са се събрали в църквата, с цел да търсят избавление от набезите.
Пашата изпратил свои хора да схванат какво става. Привикали доста поданици, разпитали ги, похапнали и тръгнали.
И тук на сцената излиза сляпата случайност, довела до съдбовни последствия. Таню Тодоров, злобен от идването на турците и без да е наясно, че идват да ревизират доноса, стреля против тях и ранява единия от конете. Пратениците осведомят и за наученото, и за случая. Рауф паша се заканил да отмъсти.
Огънят на мъстта му се разпалил и от донесението, което направил началникът на гарата в Радне махле. Той, апропо бил грък, съобщил, че в Гюнели махле се струпва доста народ и даже изискал армия, която да го разпръсне. 14 юли 1877 година.
Горещо. Селяните са се събрали в храма и в учебното заведение. В тези години двете здания разделят общ двор, който е заварден с каменна ограда, висока 2,5 метра. Като се има поради, че едната от вратите на църквата е желязна, мястото е било в същинския смисъл на думата цитадела, в която популацията да се усеща предпазено при нахлуване.
По пладне се появява поделение турски бойци, съпроводени от черкези и башибозуци. Заповедта на Реуф паша, която би трябвало да изпълнят, е да атакуван селото. Започват стрелбата. Мъжете от Гюнели махле заели позиции за защита. Няколко часа по-късно идва многочислена турска армия, снабдена с няколко оръдия, под предводителството на Шевкет паша. Така нападателите станали близо 2000.
„ Атаката стартира. Огън и гибел се извиха над селото. Големи пушеци от пушек и огнени кълба, които осветляваха цялата местност, се издигнаха до небето. Общ писък от кучешки лай и плач на добитък. Тоя писък се усилваше от страшните писъци на дамите и децата. С превалянето на деня и настъпването на нощта ужасите се усилваха и картината ставаше по-страшна ” - това изложение е на някои от останалите живи очевидци. То е включено в книжката, издадена през 1937 година и отдадена на 100-годишнината от съграждането на храма в селото.
Емоционален е и разказът на Таню Пенчев, който дружно с група бранители съумява да се измъкне от злокобната обсада. Войската е в селото, разрушава къщите, плячкосва и съсича всичко пред себе си. Нахлува и в двора на църквата. Между турците и бранителите на „ крепостта ” стартира гневна битка. Предимството, за жалост, е на страната на поробителя. Веднъж влезнали в двора, те още веднъж развъртат ятаганите и подлагат всички на всеобща сеч. Писъците не спирали. Трупове и локви кръв останали на двора.
Дошъл ред и на людете в храма. Там останали най-вече дами и деца. Тъй като първоначално не съумели да разбият вратата, турците почнали да стрелят през прозорците. Подът се покрил с трупове. За малко настъпило мъртвило, а по-късно изтощената армия била сменена от черкези. Те увещавали селяните, че ще пощадят живота им, в случай че им дадат парите и полезностите си.
Повече от два часа хората подавали през прозорците това, което било в тях. Отишли си едните, само че пристигнали нови, на които нямало какво да се даде. Разярени, те съумели да разбият едната врата и да влязат във вътрешността. И още веднъж сеч и вакханлия.
Тъжна и страшна е картината в края на този безразсъден ден. Всичко е изпепелено и опожарено, на места стърчали полусрутени домове, из дворища, улици и ограда лежали безчет обезобразени човешки трупове – окървавени, разрязани, надупчени, съсечени.
Единственият глух очевидец на безумието останал храмът. Разграбен, опожарен, само че оживял с помощта на яките си основи. Там е и до през днешния ден, извисява се и припомня за ужасите преди 135 години, само че и за силата на духа и якостта на вярата, съхранила българина.
Няколко дни след този апокалипсис в селото идват консулите на Англия, Франция и Австрия. С тях е Реуф паша. Проверката демонстрира, че сред мъртвите няма нито комити, нито руснаци. Има единствено елементарни селяни, беззащитни мъже, дами и деца.
Разпореждат се мъртвите да бъдат заровени. Всички били нахвърляни в огромни трапища, изкопани в църковния двор. Години по-късно тленните остатъци на жертвите ще бъдат положени в два мраморни саркофага, ситуирани навътре в църквата. Там на всеки 14 юли любеновомахленци и посетители слагат цветя, палят свещи, а свещеници правят заупокойна молитва.
През 1885 година издигат непретенциозен монумент в църковния двор. За да се помни. Ето по този начин наподобява истинският текст: " Проидохомъ сквозе огънь и воду низвелъ ни если въ покой въ четиринадесетий день вечерьта на месецъ юлий, въ хилядо осемстотинъ седемдесеть и седма година, въ време руско-турската война, нападнаха селото ни черкези, башибозуци и мнобройна турска армия и придадоха селото ни на огънь, популацията като се видя окръжено отъ толкозъ кръвипийци, принуди се да побегне въ оградата на църквата, само че и тукъ не откри избавление, тъй като кръвопийците окръжиха оградата на църквата и гневно се впустнаха на сечь върху почтеното население и избиха единствено въ църковната ограда мъже, дами и деца хиляда и тринадесеть души, на които костите почиватъ тукъ при този памятникъ. Вечна имъ памятъ. ”
През 1937 година църковното настоятелство на храма „ Свети Великомъченик Георги ”, издигнат през 1837 година, взема решение да се означи уместно вековния празник. Издават и книга, в която с изключение на на градежа на храма, е отделено място и на нещастието, случила се в него.
По този мотив старозагорският митрополит Павел написа: „ Гюнели-махле със скромната си църквица стана в страшния ден 14 юли 1877 година център и на страшни, изкупителни за националната независимост, премеждия. Обикновено се мисли, че проливането на човешка кръв в храма осквернява храма. За село Любенова махала може да се каже противното: неговият храм е преосветен с жертвоприношението на няколко стотици български християнски души, почтени жертви на озверени турци и черкези в оня незабравим по ужаса си ден. От него ден този храм е станал реликва за българите, сходна на Голгота, от която посредством жертвата на Спасителя Христа възсия живот за света. От жертвите, дадени в Любенова махала, също възсия животът ”. Книгата е преиздадена, като е допълнена и за 160-годишнината на храма.
На този необикновен по своята драматичност и чужд за множеството българи епизод от историята е отдадена и поемата „ Гласът на каменната памет ”. Неин създател е роденият в Любенова махала стихотворец Константин Шарков. Дългогодишната преподавателка по български език и литература Елена Ненова написва две стихотворения, а учителят Господин Кирчев основава „ Кървава поема ”.
Времето не е в положение да заличи от паметта на поколенията случилото се. И в това е силата на българската памет. Константин Шарков споделя в поемата си, че свободата се ражда от рев и пламък и че ще бъде разпозната не по знамето, а по това, че ще кърви и ще боли в гръдта на бъдещите наследници и на онемялата земя. Поетът е прав и за това, че времето постоянно ще стопира в Любенова махала, където зрее жито и дъхти на рози. И на зазоряване или пък по здрач камбаната ще връща загатна за почтените мъртви, които спят…
Източник: в. „ Раднево през днешния ден ”
В храма, опустошен, почернен и опозорен, човешките тела са едно върху друго, на камари. Зловещата тишина мирише на гибел. Така наподобява селото, което години по-късно ще бъде несъмнено с думите „ размирен площад ” и „ вековна тъга ”. Азмакът се влачи тежко, несъмнено тъй като в него има повече кръв, в сравнение с вода. 2400 българи са свиреп избити на този 14 юли.
Кървавата покруса се разиграва по време на Руско-турската война, когато селяни от девет села, измежду които Радево, Любенец, Богданово, Сокол, Млекарево, Пет могили, Гледачево, Радне махле, се втурват по пътеките, понесли най-ценното, с цел да дирят избавление зад каменните зидове на храма в Любенова махала. Той не съумява да ги опази, нито молитвите им, нито пендарите, златото, среброто и иконите. Съсичат ги. Варварски. С цялата гняв на губещите и озлобените.
За 1013 от тях – дами, деца, пеленачета, старци и мъже в разцвета на силите си, гибелта настава в сакралното пространство на църквата, пред погледите на Исус и Богородица. Другите 1387 я намират в църковния двор и по прашните улици, които почервеняват от кръвта им.
Историците дефинират трагичните събития от лятото на 1877-а с думите „ втори Батак ”. За страдание, този факт не влиза в учебниците по история, за него рядко се приказва отвън региона на Новозагорско и Радневско, където паметта за случилото се е жива и се предава от потомство на потомство.
Може би повода е, че нямаме своя Вазов, тъй като надали без неговото блестящо слово Батак щеше да е това, което е през днешния ден. Именно патриархът на българската литература трансформира драмата му в вечен български знак. И макар неудовлетвореността на мнозина от този край, обвързвана с подценяването и непознаването на тази трагична част от историята ни, по-значимото е, че хората тук знаят и помнят.
Трагедията в Гюнели махле е изследвана от локалните краеведи и историци и възпята от поетите. Всяка година на този ден жителите на селото и на общината поставят цветя и се прекланят пред паметта на тези 2400 българи, които не доживяха свободата и които преосветиха храма, носещ името на свети великомъченик Георги с кръвта си. На всеки 14 юли Любенова махала притихва в минута безмълвие. За да се помни и предава от потомство на потомство историята му.
Кървавата кланица се разиграва в разгара на Освободителната война. Докато съветските войски водят яростни боеве с турската войска, водена от Сюлейман паша в региона на старозагорското поле, черкези и башибозуци грабят и опустошават селата. Вакханлията и грабежите провокират смут измежду локалните, привикнали и видели какво ли не в усилните години на робството.
И в тази история, както постоянно се случва, съществена роля е отредена на измяната, на низките пристрастености човешки, само че и на случайността. Паметта на поколенията е съхранила описа за пъдаря Садък – арнаутин и доверено лице на турците.
В тези дни и той като мнозина турци се разбеснял и тръгнал да се гаври с моми и булки. Гюнелимахленци бранели фамилната чест доколкото могат. Хитрият пазач изискал 1000 гроша, с цел да пази селото. Най-богатият човек тогава дядо Тончо му отказал, а озлобеният Садък заплашил, че скъпо ще му платят за това. Отмъщението му е да отиде в Нова Загора и да каже на Реуф паша, че в обитаемото място са събрани комити. Факт е, че мъже, дами и деца от близките селища са се събрали в църквата, с цел да търсят избавление от набезите.
Пашата изпратил свои хора да схванат какво става. Привикали доста поданици, разпитали ги, похапнали и тръгнали.
И тук на сцената излиза сляпата случайност, довела до съдбовни последствия. Таню Тодоров, злобен от идването на турците и без да е наясно, че идват да ревизират доноса, стреля против тях и ранява единия от конете. Пратениците осведомят и за наученото, и за случая. Рауф паша се заканил да отмъсти.
Огънят на мъстта му се разпалил и от донесението, което направил началникът на гарата в Радне махле. Той, апропо бил грък, съобщил, че в Гюнели махле се струпва доста народ и даже изискал армия, която да го разпръсне. 14 юли 1877 година.
Горещо. Селяните са се събрали в храма и в учебното заведение. В тези години двете здания разделят общ двор, който е заварден с каменна ограда, висока 2,5 метра. Като се има поради, че едната от вратите на църквата е желязна, мястото е било в същинския смисъл на думата цитадела, в която популацията да се усеща предпазено при нахлуване.
По пладне се появява поделение турски бойци, съпроводени от черкези и башибозуци. Заповедта на Реуф паша, която би трябвало да изпълнят, е да атакуван селото. Започват стрелбата. Мъжете от Гюнели махле заели позиции за защита. Няколко часа по-късно идва многочислена турска армия, снабдена с няколко оръдия, под предводителството на Шевкет паша. Така нападателите станали близо 2000.
„ Атаката стартира. Огън и гибел се извиха над селото. Големи пушеци от пушек и огнени кълба, които осветляваха цялата местност, се издигнаха до небето. Общ писък от кучешки лай и плач на добитък. Тоя писък се усилваше от страшните писъци на дамите и децата. С превалянето на деня и настъпването на нощта ужасите се усилваха и картината ставаше по-страшна ” - това изложение е на някои от останалите живи очевидци. То е включено в книжката, издадена през 1937 година и отдадена на 100-годишнината от съграждането на храма в селото.
Емоционален е и разказът на Таню Пенчев, който дружно с група бранители съумява да се измъкне от злокобната обсада. Войската е в селото, разрушава къщите, плячкосва и съсича всичко пред себе си. Нахлува и в двора на църквата. Между турците и бранителите на „ крепостта ” стартира гневна битка. Предимството, за жалост, е на страната на поробителя. Веднъж влезнали в двора, те още веднъж развъртат ятаганите и подлагат всички на всеобща сеч. Писъците не спирали. Трупове и локви кръв останали на двора.
Дошъл ред и на людете в храма. Там останали най-вече дами и деца. Тъй като първоначално не съумели да разбият вратата, турците почнали да стрелят през прозорците. Подът се покрил с трупове. За малко настъпило мъртвило, а по-късно изтощената армия била сменена от черкези. Те увещавали селяните, че ще пощадят живота им, в случай че им дадат парите и полезностите си.
Повече от два часа хората подавали през прозорците това, което било в тях. Отишли си едните, само че пристигнали нови, на които нямало какво да се даде. Разярени, те съумели да разбият едната врата и да влязат във вътрешността. И още веднъж сеч и вакханлия.
Тъжна и страшна е картината в края на този безразсъден ден. Всичко е изпепелено и опожарено, на места стърчали полусрутени домове, из дворища, улици и ограда лежали безчет обезобразени човешки трупове – окървавени, разрязани, надупчени, съсечени.
Единственият глух очевидец на безумието останал храмът. Разграбен, опожарен, само че оживял с помощта на яките си основи. Там е и до през днешния ден, извисява се и припомня за ужасите преди 135 години, само че и за силата на духа и якостта на вярата, съхранила българина.
Няколко дни след този апокалипсис в селото идват консулите на Англия, Франция и Австрия. С тях е Реуф паша. Проверката демонстрира, че сред мъртвите няма нито комити, нито руснаци. Има единствено елементарни селяни, беззащитни мъже, дами и деца.
Разпореждат се мъртвите да бъдат заровени. Всички били нахвърляни в огромни трапища, изкопани в църковния двор. Години по-късно тленните остатъци на жертвите ще бъдат положени в два мраморни саркофага, ситуирани навътре в църквата. Там на всеки 14 юли любеновомахленци и посетители слагат цветя, палят свещи, а свещеници правят заупокойна молитва.
През 1885 година издигат непретенциозен монумент в църковния двор. За да се помни. Ето по този начин наподобява истинският текст: " Проидохомъ сквозе огънь и воду низвелъ ни если въ покой въ четиринадесетий день вечерьта на месецъ юлий, въ хилядо осемстотинъ седемдесеть и седма година, въ време руско-турската война, нападнаха селото ни черкези, башибозуци и мнобройна турска армия и придадоха селото ни на огънь, популацията като се видя окръжено отъ толкозъ кръвипийци, принуди се да побегне въ оградата на църквата, само че и тукъ не откри избавление, тъй като кръвопийците окръжиха оградата на църквата и гневно се впустнаха на сечь върху почтеното население и избиха единствено въ църковната ограда мъже, дами и деца хиляда и тринадесеть души, на които костите почиватъ тукъ при този памятникъ. Вечна имъ памятъ. ”
През 1937 година църковното настоятелство на храма „ Свети Великомъченик Георги ”, издигнат през 1837 година, взема решение да се означи уместно вековния празник. Издават и книга, в която с изключение на на градежа на храма, е отделено място и на нещастието, случила се в него.
По този мотив старозагорският митрополит Павел написа: „ Гюнели-махле със скромната си църквица стана в страшния ден 14 юли 1877 година център и на страшни, изкупителни за националната независимост, премеждия. Обикновено се мисли, че проливането на човешка кръв в храма осквернява храма. За село Любенова махала може да се каже противното: неговият храм е преосветен с жертвоприношението на няколко стотици български християнски души, почтени жертви на озверени турци и черкези в оня незабравим по ужаса си ден. От него ден този храм е станал реликва за българите, сходна на Голгота, от която посредством жертвата на Спасителя Христа възсия живот за света. От жертвите, дадени в Любенова махала, също възсия животът ”. Книгата е преиздадена, като е допълнена и за 160-годишнината на храма.
На този необикновен по своята драматичност и чужд за множеството българи епизод от историята е отдадена и поемата „ Гласът на каменната памет ”. Неин създател е роденият в Любенова махала стихотворец Константин Шарков. Дългогодишната преподавателка по български език и литература Елена Ненова написва две стихотворения, а учителят Господин Кирчев основава „ Кървава поема ”.
Времето не е в положение да заличи от паметта на поколенията случилото се. И в това е силата на българската памет. Константин Шарков споделя в поемата си, че свободата се ражда от рев и пламък и че ще бъде разпозната не по знамето, а по това, че ще кърви и ще боли в гръдта на бъдещите наследници и на онемялата земя. Поетът е прав и за това, че времето постоянно ще стопира в Любенова махала, където зрее жито и дъхти на рози. И на зазоряване или пък по здрач камбаната ще връща загатна за почтените мъртви, които спят…
Източник: в. „ Раднево през днешния ден ”
Източник: bradva.bg
КОМЕНТАРИ