10 безценни съвета за писането от писателя Евгени Черепов
Тихо е, чува се единствено вентилаторът на преносимия компютър. Елиминирани са всички разсейващи шумове, с изключение на оня скучен отекващ глас, който те изяжда от вътрешната страна като дървояд – хрус-хрус. Казва ти, че не можеш да напишеш този разказ, не си добър, не си талантлив, откажи се, единствено ще се изложиш! А в теб има толкоз сила в думи. Просто оня лицемерен гласец ги разпилява по този начин безредно, че и с фенер да ги търсиш, няма да ги откриеш.
Но не можеш да се откажеш, тъй като знаеш, чувстваш по какъв начин се раждат, там са някъде вътре в теб. Как да обърнеш тил на всичко това, което още от дете се е загнездвало в главата ти, пускало е корени и е основало собствен живот? То не може без теб, нито ти без него. Трябва да направиш нещо. Не може просто да чакаш да те осени някоя умопомрачителна концепция и мислите сами да излязат на повърхността.
Трябва да разровиш кошера, да ги ядосаш, да ги предизвикаш да ти разкрият всичко това, до което не можеш към момента да достигнеш самичък. Но по какъв начин да го направиш? Трябват ти упътвания от някой доста по-добър от теб.
Той се споделя Евгени Черепов. Млад български публицист, основател на романа „ Добавено лято “, номиниран за националната литературна премия „ Елиас Канети “ и за дебют „ Южна пролет “. Помолих за неговото ноу-хау, за 10 съвета за писането на разказ, които ще са от употребява на всички, които носят дарбата да рисуват светове с думи и които биват унизени от оня въпросен дървояд. Вижте какво показа с мен той.
1. Четене, четене, четене.
Няма по какъв начин да пишем, без да сме чели доста. Е, има, само че вероятността написаното от нас да е плоско и наивно е огромна. А поради дребното прочетени книги няма да имаме добре развито чувство що е качествена литература и рискуваме да се изложим пред по-опитните читатели, които към момента са налични в задоволително количество, популярност богу! Четенето развива и личния жанр. Опитвайки разнообразни четива, издържани в разнообразни стилове, виждаме разнообразни способи, по които може да бъде изказано едно и също нещо. Някои от тях ще импонират на вътрешния ни глас и ще го „ донаместят “, други ще са ни далечни, само че отново ще зададат репери какво можем и какво не. В главата ни ще останат изразни средства, без целево да сме се стремили да ги запомним. Това са невидими, интуитивни процеси, които обличат мисленето ни допълнително думи, намират по-подходящите такива, започваме да разбираме самите себе си по-добре, да се показваме по-добре, да пишем по-добре. Да бъдем по-пълнокръвни откъм слово, затова и като хора. Затова – четене, четене, четене.
2. Най-важният въпрос: Защо пишем?
Ако отговорът е някой от следните – да се покажем като по-умни и дълбоки, да сме по-интересни за другите, да станем известни, да спечелим пари, да спечелим интерес на любовния фронт, да влезем в позата на другия, който е над масите, поради суетата, която сплотява всички предишни отговори – то тогава най-вероятно няма да излезе нищо смислено от писането ни. Ако отговорът е тъй като имам неотложната потребност да пиша и усещам, че имам какво да кажа , това би дало късмет на писането ни да диша същински, в случай че сами не го задушим с някой от горните клопки или пък не сметнем, че щом вътрешният ни слух го диктува като наложително, то безусловно е положително писане. Необходимо изискване е, само че не е задоволително и доказателство за това са хилядите автотерапевтични слаби произведения.
3. Тема.
Да-да, тематика. На каква тематика желаеме да пишем? Сигурни ли сме, че сега имаме същински вълнуваща ни тематика или просто нямаме самообладание да стартираме с писането, че да се покажем на света какъв брой сме задобрели от доста четене и още повече курсове по креативно писане. Писането е и поминък и доста от тънкостите по какъв начин текстовете ни да стават по-умели към този момент се преподават в разнообразни курсове по креативно писане. Има и устойчиво количество книги по тематиката. Накрая се оказва, че има една сериозна численост хора, които имат нелоши стилови умения и считат, че каквото и да облекат в тази добре звучаща форма, която умеят, то безусловно е добра литература. Да, положителната литература изисква добър жанр, само че изисква и живец. Преживяване. Изисква същински вълнуваща ни тематика! Иначе текстът ни се трансформира просто в празно упражнение по жанр. Ако нямаме тематика, по-добре да замълчим.
4. Скритият ни четец.
Онзи, за който си представяме, че пишем. Може да е някой прочут, може да обич, може да е сборен облик от доста хора. Но е безусловно неотложно този наш прикрит четец, пред който доста държим да се потвърдим с текста си, да е по-интелигентен, по-зрял и по-опитен четец от нас. Да си представим по какъв начин той чете текста ни и дали не се срамим пред него какъв брой плоско звучим в някои пасажи от текста си. Защото, в случай че ще впечатляваме кварталната сервитьорка, съучениците си, сътрудниците от работата, приятелите от квартала – това е елементарно и е допустимо и със слаб текст. Просто те няма да имат критерия, да го оценят вярно. Доста създатели под 30 години попадат точно в този капан. И като прибавим неверния отговор на въпроса от т.2, получаваме обичайно достоверна картинка на огромна част от книгоиздаването в 21 век.
5. Конфликт.
Нямаме ли драма, нямаме книга. Е, доказателства за противното има доста, само че най-често са писани от гениални създатели, пък нашата талантливост още не е потвърдена.
