Влизай в печката, дете, бомбата ще падне и у нас!
Тих варненски дом. На хладилника – магнитчета с лика на Путин, на Света Богородица, матрьошка. В дома живее 81-годишната Кира Леонидовна Герасимова. Дядо й е бил консултант на последния съветски цар, баба й - естонска баронеса, увлечена по социализма. Другият дядо, татарски помешчик, се дами за бедна християнка. Кира Леонидовна Герасимова е един от десетте живи хора в България, оживели в блокадата на Ленинград през Отечествената война.
Двамата дядовци умират при обсадата, едната баба също, както и двама вуйчовци и един чичо. Повечето – изтощени от апетит. Семейството на единия дядо яде лепило и се натравя, чичото умира като водач на камион на Ладога. Ладога е известният Път на живота, отворен през 1943 година върху замръзналото едноименно езеро. По пропадащия лед хора пробват да бягат, извозват се хранителни запаси и оръжие, а над тях врагът сипе снаряди – подобен е бил Пътят на живота.
Другият чичо на Кира умира като капитан в Балтийско море. Не е виждала с очите си по какъв начин се прострелва човек. Но пред нея са умирали хора. Много. “С мама тръгваме за вода към река Фонтанка. Вървим и виждам възрастен човек се свлича. Казвам: “Мамо, дядото падна. Дай да му помогнем! ”. “Нищо, нищо, ще стане ”, отвърна мама. Много хора умряха по този начин –
просто падаха и измръзваха
Специална работа извозваше труповете с шейни ”.
Блокадата на Ленинград стартира, когато Кира е на 2 години и 4 месеца, приключва малко преди да навърши 6. После учи в учебно заведение, университет, дами се за българин, от този момент е у нас. Поверието сочи, че войната стартира, откакто почине последният деец от предходната. Затова разказът на Кира би трябвало да живее.
“Мама беше основен счетоводител на огромен боен цех. Баща ми – основен интендант. Трябвало е да създадем евакуация по-рано, само че ни съобщили, че фашистите към този момент са обкръжили Ленинград. Слизаме от влака и ме пращат в детска градина. След това към този момент имам персонални мемоари. Всички деца сме пратени в ясли и градини, тъй като родителите работят ежечасно за защитата, спят на работните си места. Детските градини са по-ниски здания, не се виждат от самолетите. И са в центъра на града, а немците бомбардираха повече краищата, където са фабриките, основните обекти. ” Понякога
войната се настанява сред майка и щерка по този начин:
“Пред дома ни падна бомба - в отсрещния блок. Взриви го, настана смут. Хитлер бе решен да не остане камък, по тази причина падаха извънредно доста бомби, непрестанно. Имахме печка, от ония огромните, несъмнено сте гледали по филмите, в които възрастен човек може да се побере. Печката не работеше, нямаше с какво да топли, и мама ме буташе във фурната - да ме укрива. Буташе ме, аз плачех, дърпах се, а тя споделяше: “Отивай, другояче бомбата ще падне и у нас! ”. И аз отивах. ”
Книгите описват за над 1 млн. убити или изчезнали по време на блокадата, 400 000 починали в опит за евакуация, 600 000 мъртви от апетит. Три зими при минус 40 минават. “Нямаше вода, ток, нищо нямаше. На децата даваха по 125 грама самун дневно, толкоз и на студентите, а на работещите по 250 грама. Ние в градината ядяхме сняг. Чакахме пролетта, слънце да се покаже. Дойдеше ли слънцето, видехме ли дръвчета, хуквахме от благополучие. Един-два пъти ни изведоха до гората, в края на Ленинград, там беше като парадайс. Не ни даваха да влизаме във вътрешността, тъй като имаше невзривени бомби, само че пък бе цялостно с елхички, ядяхме тънките им клонки. И брезички ядохме, коренчета като мишлета изравяхме, глухарчетата бяха нещо незаменимо. Ягодки, малинки… Научих се всичко да хапвам. Мама от време на време идваше 15 км пеш от завода и ми носеше чашка. Оставаше гладна, само че ми даваше да хапна от чашката, каквото е намерила да постави в нея
през нощта, да не видят другите деца
Така живяхме – чакахме слънцето. ”
Телата на децата са били обезобразени от омаломощаване. Но е имало и други деца, по-големи. Те ще отидат на боевата линия. Повечето няма да се върнат, предизвестено е. Кира вади остарели отрязъци, търси фотоси, желае да опише юношите. Затруднява се. В подобен миг на помощ постоянно идва литературата:
Важно с девочками простились,
На ходу целовали мать,
Во все новое нарядились,
Как в солдатики шли играть.
Кира рецитира Ана Ахматова. Легендарната поетеса съумява да избяга в първите дни от блокадата, вечно се приютява в сърцата на ветерани и потомци.
Кира разказва хронологията на блокадния смут: вратите на домовете не се заключват, зад тях има само трупове; деца умират в градините; най-тежка е първата зима, по-късно последователно се възвръща градският транспорт; лечебните заведения работят, учебните заведения не затварят; прецизно се следи да не стопира публичният живот; появяват се мародери. “Помня, бях на пет години, мама потегля за работа и вижда нашия килим – една жена го тупа. Мама сподели: “Това е моят килим, не е твоят ”. Стана огромен скандал, намесиха се други дами ”. Би следвало измежду такава бедност и смут да са върлували заболявания като дизентерия? Отговорът на Кира е неочакван: “Не, нямаше от кое място да дойдат. При блокадата не останаха нито котки, нито кучета, плъхове, нито мишки. Каквото можаха, хората изядоха. Дори… Не имам вяра, само че по този начин се говори… ”.
Кира млъква
Намеква за канибализъм. Чакам я да каже отвратителната дума, само че промълвява: “Диян, това е апетит ”.
И още за плъховете: “Знаете ли кое е забавно. Мама разказваше, че преди да стартира блокадата, плъховете се изнасят. Да, хората в Ленинград са били в шок – виждат роти от плъхове и мишки. Вървят в строй – начело един ги води, в профил различен пази, в средата колона. Инстинкт ли е било, друго ли, не знам ”. И още за мръсотията: “Помня, пролет беше, излязохме децата на двора, накараха ни да си чешем главите. В началото не можех да схвана какво става – туп, туп… Нещо голямо падаше. Въшки, толкоз бяха охранени в косите ни! ”. И още за най-смразяващата тирада: “Говорит Ленинграда, предупреждаем всех поданици, начинается бомбежка ”. Накрая идва насладата: “Леличките от градината започнаха да викат: “Край на блокадата!
Деца, повече няма да има апетит, ще спим умерено,
ще се къпем! ”. Финалът идва с усмивка, все едно е бил логически: “И, Диян… оживях! ”. А логически ли е бил?
След войната разрушеният пред дома им блок се построява отначало от пленени немци. Момчетата са на по 13-14 години (след Сталинград Хитлер активизира деца). “Мама ми оставяше на обяд и на закуска късче самун, малко олио и един картоф. И немците ни споделяха: “Момичета, девойки, дайте ни парченце самун ”. Ние ги съжалявахме, давахме им, а те ни даваха играчки на конци. Не ги мразехме, може би не разбирахме нещата ”. По-късно пленени немци се женят за рускини, а на печката, която е била бункер за Кира, стартира да се готви тиква. “Тиква, тиква, тиква, единствено тиква… Защото е доста потребна, да си стъпя на краката. Тиквена каша, омръзна ми, до през днешния ден не я хапвам ”, усмихва се.
До тук животът на Кира е разказ. А има и още няколко. Някъде след войната майка й и сестра й изчезват.
Вика ги Комитет за Държавна сигурност (на СССР),
само че за разлика от хиляди други руснаци се връщат вкъщи. Спасяват ги другари на бащата на Кира. Преди войната той е шеф на Балтийското параходство, след нея - инженер при строителството на огромни индустриални обекти. Един подобен е каналът Волго-Дон, там Кира вижда каторжници. Мъж на една от лелите пък се оказва чиновник на Комитет за Държавна сигурност (на СССР). “Не знаех, макар че и аз работех в секретния отдел на университета ”, изяснява Кира. Разбрала, че свакото е от Комитет за Държавна сигурност (на СССР), едвам откакто го пратили при Карибската рецесия в Куба. Но аз се интересувам какво е правила в секретния отдел на Висшата инженерно-артилерийска академия в Ленинград. Там тя среща маршалите Малиновски и Рокосовски. Но какво е правила въпреки всичко? “Мои работи, държавна работа ” - мълчи след толкоз доста години.
Днес Кира Леонидовна Герасимова е изтъкнат деец, ръководител и член на българо-руски организации. Съхранява поздравления, публикации, речи за отечествената епопея. Следи политиката, възмущава се от злоупотребата с думата “война ”. Счита, че Русия в никакъв случай не атакува, отбранява се. Гледам Путин на хладилника и запитвам за какво го харесва – не позволява ли, че обликът му е неестествен, плод на агитация. Отговаря, че той същински обича Русия, татко му е ленинградски деец. Говорим си за прошката. След като преди време не са ненавиждали пленените немци, значи са им дали прошка, значи злото постоянно би трябвало да бъде простено. Много години са минали, отговорът на Кира е: “Не! Някои неща не могат да бъдат простени ”.
На изпроводяк ми подарява картички, фотоси и един препечатан на ксекоркс лист. На него – изобразена лястовица. Лист като лист, в паниката го изгубих. Поинтересувах се – това е “Блокадная ласточка ”, знак на положителната новина, която идва от фронта. Лястовичката носи писмо, значи е жив индивидът, който го написа. Загубих го. Представяте ли си по какъв начин губим неща, които би трябвало да пазим. Много да пазим.
КАРЕ
" Мислех, че в случай че ме улучат, патронът ще мине през тялото ми, ще влезе, излезе и отново ще остана жив. " Думите са на 95-годишния Левон Ованезов, български деец от Втората международна война. Не се случва тъкмо по този начин. Оловото влиза, само че не излиза от тялото му. “Вече съвсем не проличава ”, опипва той скулата на лявата буза.
Левон Ованезов е общителен привлекателен дъртак. Доайен е на шаха, домът му във Варна е спортен клуб. Стане ли дума за войната, погледът на Левон е бръснещ. Усеща се металът на бръснача.
“Роден съм на 25 октомври 1923 година Баща ми е бил челник, участник в националноосвободителното придвижване на Армения. През 1922 година идват с майка ми в гостоприемна България. Влязох в казармата на 15 септември 1943 година в 8-и пехотен крайморски полк. На 9 септември 1944 година службата ми бе приключена, само че 12 дни по-късно се записах в полка доброволец. Когато войската следобяд потегли към гарата, татко ми ме дръпна, прегърна и сподели:
“Никога не бягай обратно! ”
Защо го направих ли? През месец май 1944 година бяха задържани 9 души от съпротивителното придвижване. В полицията бяха сложени на скотски инквизиции, а по-късно - качени на моторна лодка, от упор убити и с камък на врата хвърлени край нос Галата. Един от тях бе сватът ми. Не можех да остана наблюдаващ. ”
Бил е член на РМС. Преди влизането в армията работи като заварчик в корабния цех. На 5 май 1943 година се пробва да взриви един от немските десантни кораби, дебаркирали във Варна – заварява и имитира повреда, с вяра да се възпламенят складирани експлозиви. “Тогава от отсрещния транспортен съд моряк би камбаната и изскочи капитан с револвер в ръка. Можеше да ме простреля на място, само че аз използвах божествена неистина. Извиках: “Хайл Хитлер ”. Той смъкна револвера, двама души с маски слязоха в трюма да измъкнат експлозивите. ”
После е пътят към фронта: “Тръгнахме от Варна в така наречен свински вагони, два ешелона, един наш, другият руски. Стигнахме край Ниш,
там ни чакаше прехвалена есесовска дивизия
Бе се окопала посредством железобетонни укрепления. Бях в щурмовия взвод. Когато атакувахме, се озовах самичък на 35 метра от врага. Стрелях с картечницата, по мен последва барабанен огън. Окопах се. След време, когато немците помислиха, че съм умрял, хвърлих бомба на 2 метра пред мен. После още една, получи се димна завеса, отдръпнах се. Стреляха с минохвъргачки - мен, не ротата насреща. Една граната се залепи на лицето ми. Кръвта шурна като водопад. Озовах се в болница. Изпълних препоръките на лекарите да оставя парчето вътре да се стопи. Даваха ми една седмица да се върна в България, аз им споделих, че съм доброволец и желая да продължа напред ”.
Следват безчет епизоди: “Свикнал съм да бдя, един път бях 48 часа на първи пост. После стартира стълкновение. Успях
да вляза в натурален окоп, задремал съм
Като се разсъниха, видях към мен доста снаряди, помислих, че нашата рота се е придвижила. Имаше една вада, прекосих през нея към другия склон. Но чух немска тирада. Пуснах се по ската назад с краката надолу. После забелязах трима души на една минохвъргачка. Не се взех решение да изстрелвам, щях да бъда обграден. Забелязах на към 100 метра наша група. Повиках им, те ми махнаха да мълча. Полека-лека отново се придвижих към местността, в която в началото бях лежащ. Стоях сгънат, не мръдвах. Среднощ чух край мен немски часовой. Но още по-късно - българска тирада. Така се спасих ”. На Шайковска чука българският полк завладява първите немски окопи. Но германците нападат флангово, пада сняг. “Някои от бойците бяха страхливи, побягнаха обратно. Не ме послушаха да стоят на позициите си. С очите си гледах
по какъв начин стават жертва на германците
Отдръпнах се, а когато снегът се трансформира в доста огромни парцали, се придвижих обратно. Първият окоп не ми хареса, вторият не ми хареса, влязох в третия. И една минохвъргачка гръмна във втория окоп, умъртви нашия войник в него. ”
8-и пехотен полк стига до албанската граница, след това в Нови Сад е заменен от 31-ви силистренски полк, който потегля за Драва. На 24 януари 1945 година варненци са вкъщи, а на 5 февруари Левон… добродушно държи електрожена в корабостроителния цех.
Какво ли да го запитвам на финала? Само едно - има вяра ли в Бог. 95-годишният Левон Ованезов цитира съвсем буквално Айнщайн: “Емоционална резистентност за вашите логичен стойности – това е концепцията за моя господ. Но аз усещам, аз знам, че има доста неща по света, които не са налични за нас. Те крият в себе си висшата хубост, висшата мъдрост. Те са източник на религиозността. Дядо ми е бил духовник баяч, призовавам ви да се присъедините към мен ”.
Двамата дядовци умират при обсадата, едната баба също, както и двама вуйчовци и един чичо. Повечето – изтощени от апетит. Семейството на единия дядо яде лепило и се натравя, чичото умира като водач на камион на Ладога. Ладога е известният Път на живота, отворен през 1943 година върху замръзналото едноименно езеро. По пропадащия лед хора пробват да бягат, извозват се хранителни запаси и оръжие, а над тях врагът сипе снаряди – подобен е бил Пътят на живота.
Другият чичо на Кира умира като капитан в Балтийско море. Не е виждала с очите си по какъв начин се прострелва човек. Но пред нея са умирали хора. Много. “С мама тръгваме за вода към река Фонтанка. Вървим и виждам възрастен човек се свлича. Казвам: “Мамо, дядото падна. Дай да му помогнем! ”. “Нищо, нищо, ще стане ”, отвърна мама. Много хора умряха по този начин –
просто падаха и измръзваха
Специална работа извозваше труповете с шейни ”.
Блокадата на Ленинград стартира, когато Кира е на 2 години и 4 месеца, приключва малко преди да навърши 6. После учи в учебно заведение, университет, дами се за българин, от този момент е у нас. Поверието сочи, че войната стартира, откакто почине последният деец от предходната. Затова разказът на Кира би трябвало да живее.
“Мама беше основен счетоводител на огромен боен цех. Баща ми – основен интендант. Трябвало е да създадем евакуация по-рано, само че ни съобщили, че фашистите към този момент са обкръжили Ленинград. Слизаме от влака и ме пращат в детска градина. След това към този момент имам персонални мемоари. Всички деца сме пратени в ясли и градини, тъй като родителите работят ежечасно за защитата, спят на работните си места. Детските градини са по-ниски здания, не се виждат от самолетите. И са в центъра на града, а немците бомбардираха повече краищата, където са фабриките, основните обекти. ” Понякога
войната се настанява сред майка и щерка по този начин:
“Пред дома ни падна бомба - в отсрещния блок. Взриви го, настана смут. Хитлер бе решен да не остане камък, по тази причина падаха извънредно доста бомби, непрестанно. Имахме печка, от ония огромните, несъмнено сте гледали по филмите, в които възрастен човек може да се побере. Печката не работеше, нямаше с какво да топли, и мама ме буташе във фурната - да ме укрива. Буташе ме, аз плачех, дърпах се, а тя споделяше: “Отивай, другояче бомбата ще падне и у нас! ”. И аз отивах. ”
Книгите описват за над 1 млн. убити или изчезнали по време на блокадата, 400 000 починали в опит за евакуация, 600 000 мъртви от апетит. Три зими при минус 40 минават. “Нямаше вода, ток, нищо нямаше. На децата даваха по 125 грама самун дневно, толкоз и на студентите, а на работещите по 250 грама. Ние в градината ядяхме сняг. Чакахме пролетта, слънце да се покаже. Дойдеше ли слънцето, видехме ли дръвчета, хуквахме от благополучие. Един-два пъти ни изведоха до гората, в края на Ленинград, там беше като парадайс. Не ни даваха да влизаме във вътрешността, тъй като имаше невзривени бомби, само че пък бе цялостно с елхички, ядяхме тънките им клонки. И брезички ядохме, коренчета като мишлета изравяхме, глухарчетата бяха нещо незаменимо. Ягодки, малинки… Научих се всичко да хапвам. Мама от време на време идваше 15 км пеш от завода и ми носеше чашка. Оставаше гладна, само че ми даваше да хапна от чашката, каквото е намерила да постави в нея
през нощта, да не видят другите деца
Така живяхме – чакахме слънцето. ”
Телата на децата са били обезобразени от омаломощаване. Но е имало и други деца, по-големи. Те ще отидат на боевата линия. Повечето няма да се върнат, предизвестено е. Кира вади остарели отрязъци, търси фотоси, желае да опише юношите. Затруднява се. В подобен миг на помощ постоянно идва литературата:
Важно с девочками простились,
На ходу целовали мать,
Во все новое нарядились,
Как в солдатики шли играть.
Кира рецитира Ана Ахматова. Легендарната поетеса съумява да избяга в първите дни от блокадата, вечно се приютява в сърцата на ветерани и потомци.
Кира разказва хронологията на блокадния смут: вратите на домовете не се заключват, зад тях има само трупове; деца умират в градините; най-тежка е първата зима, по-късно последователно се възвръща градският транспорт; лечебните заведения работят, учебните заведения не затварят; прецизно се следи да не стопира публичният живот; появяват се мародери. “Помня, бях на пет години, мама потегля за работа и вижда нашия килим – една жена го тупа. Мама сподели: “Това е моят килим, не е твоят ”. Стана огромен скандал, намесиха се други дами ”. Би следвало измежду такава бедност и смут да са върлували заболявания като дизентерия? Отговорът на Кира е неочакван: “Не, нямаше от кое място да дойдат. При блокадата не останаха нито котки, нито кучета, плъхове, нито мишки. Каквото можаха, хората изядоха. Дори… Не имам вяра, само че по този начин се говори… ”.
Кира млъква
Намеква за канибализъм. Чакам я да каже отвратителната дума, само че промълвява: “Диян, това е апетит ”.
И още за плъховете: “Знаете ли кое е забавно. Мама разказваше, че преди да стартира блокадата, плъховете се изнасят. Да, хората в Ленинград са били в шок – виждат роти от плъхове и мишки. Вървят в строй – начело един ги води, в профил различен пази, в средата колона. Инстинкт ли е било, друго ли, не знам ”. И още за мръсотията: “Помня, пролет беше, излязохме децата на двора, накараха ни да си чешем главите. В началото не можех да схвана какво става – туп, туп… Нещо голямо падаше. Въшки, толкоз бяха охранени в косите ни! ”. И още за най-смразяващата тирада: “Говорит Ленинграда, предупреждаем всех поданици, начинается бомбежка ”. Накрая идва насладата: “Леличките от градината започнаха да викат: “Край на блокадата!
Деца, повече няма да има апетит, ще спим умерено,
ще се къпем! ”. Финалът идва с усмивка, все едно е бил логически: “И, Диян… оживях! ”. А логически ли е бил?
След войната разрушеният пред дома им блок се построява отначало от пленени немци. Момчетата са на по 13-14 години (след Сталинград Хитлер активизира деца). “Мама ми оставяше на обяд и на закуска късче самун, малко олио и един картоф. И немците ни споделяха: “Момичета, девойки, дайте ни парченце самун ”. Ние ги съжалявахме, давахме им, а те ни даваха играчки на конци. Не ги мразехме, може би не разбирахме нещата ”. По-късно пленени немци се женят за рускини, а на печката, която е била бункер за Кира, стартира да се готви тиква. “Тиква, тиква, тиква, единствено тиква… Защото е доста потребна, да си стъпя на краката. Тиквена каша, омръзна ми, до през днешния ден не я хапвам ”, усмихва се.
До тук животът на Кира е разказ. А има и още няколко. Някъде след войната майка й и сестра й изчезват.
Вика ги Комитет за Държавна сигурност (на СССР),
само че за разлика от хиляди други руснаци се връщат вкъщи. Спасяват ги другари на бащата на Кира. Преди войната той е шеф на Балтийското параходство, след нея - инженер при строителството на огромни индустриални обекти. Един подобен е каналът Волго-Дон, там Кира вижда каторжници. Мъж на една от лелите пък се оказва чиновник на Комитет за Държавна сигурност (на СССР). “Не знаех, макар че и аз работех в секретния отдел на университета ”, изяснява Кира. Разбрала, че свакото е от Комитет за Държавна сигурност (на СССР), едвам откакто го пратили при Карибската рецесия в Куба. Но аз се интересувам какво е правила в секретния отдел на Висшата инженерно-артилерийска академия в Ленинград. Там тя среща маршалите Малиновски и Рокосовски. Но какво е правила въпреки всичко? “Мои работи, държавна работа ” - мълчи след толкоз доста години.
Днес Кира Леонидовна Герасимова е изтъкнат деец, ръководител и член на българо-руски организации. Съхранява поздравления, публикации, речи за отечествената епопея. Следи политиката, възмущава се от злоупотребата с думата “война ”. Счита, че Русия в никакъв случай не атакува, отбранява се. Гледам Путин на хладилника и запитвам за какво го харесва – не позволява ли, че обликът му е неестествен, плод на агитация. Отговаря, че той същински обича Русия, татко му е ленинградски деец. Говорим си за прошката. След като преди време не са ненавиждали пленените немци, значи са им дали прошка, значи злото постоянно би трябвало да бъде простено. Много години са минали, отговорът на Кира е: “Не! Някои неща не могат да бъдат простени ”.
На изпроводяк ми подарява картички, фотоси и един препечатан на ксекоркс лист. На него – изобразена лястовица. Лист като лист, в паниката го изгубих. Поинтересувах се – това е “Блокадная ласточка ”, знак на положителната новина, която идва от фронта. Лястовичката носи писмо, значи е жив индивидът, който го написа. Загубих го. Представяте ли си по какъв начин губим неща, които би трябвало да пазим. Много да пазим.
КАРЕ
" Мислех, че в случай че ме улучат, патронът ще мине през тялото ми, ще влезе, излезе и отново ще остана жив. " Думите са на 95-годишния Левон Ованезов, български деец от Втората международна война. Не се случва тъкмо по този начин. Оловото влиза, само че не излиза от тялото му. “Вече съвсем не проличава ”, опипва той скулата на лявата буза.
Левон Ованезов е общителен привлекателен дъртак. Доайен е на шаха, домът му във Варна е спортен клуб. Стане ли дума за войната, погледът на Левон е бръснещ. Усеща се металът на бръснача.
“Роден съм на 25 октомври 1923 година Баща ми е бил челник, участник в националноосвободителното придвижване на Армения. През 1922 година идват с майка ми в гостоприемна България. Влязох в казармата на 15 септември 1943 година в 8-и пехотен крайморски полк. На 9 септември 1944 година службата ми бе приключена, само че 12 дни по-късно се записах в полка доброволец. Когато войската следобяд потегли към гарата, татко ми ме дръпна, прегърна и сподели:
“Никога не бягай обратно! ”
Защо го направих ли? През месец май 1944 година бяха задържани 9 души от съпротивителното придвижване. В полицията бяха сложени на скотски инквизиции, а по-късно - качени на моторна лодка, от упор убити и с камък на врата хвърлени край нос Галата. Един от тях бе сватът ми. Не можех да остана наблюдаващ. ”
Бил е член на РМС. Преди влизането в армията работи като заварчик в корабния цех. На 5 май 1943 година се пробва да взриви един от немските десантни кораби, дебаркирали във Варна – заварява и имитира повреда, с вяра да се възпламенят складирани експлозиви. “Тогава от отсрещния транспортен съд моряк би камбаната и изскочи капитан с револвер в ръка. Можеше да ме простреля на място, само че аз използвах божествена неистина. Извиках: “Хайл Хитлер ”. Той смъкна револвера, двама души с маски слязоха в трюма да измъкнат експлозивите. ”
После е пътят към фронта: “Тръгнахме от Варна в така наречен свински вагони, два ешелона, един наш, другият руски. Стигнахме край Ниш,
там ни чакаше прехвалена есесовска дивизия
Бе се окопала посредством железобетонни укрепления. Бях в щурмовия взвод. Когато атакувахме, се озовах самичък на 35 метра от врага. Стрелях с картечницата, по мен последва барабанен огън. Окопах се. След време, когато немците помислиха, че съм умрял, хвърлих бомба на 2 метра пред мен. После още една, получи се димна завеса, отдръпнах се. Стреляха с минохвъргачки - мен, не ротата насреща. Една граната се залепи на лицето ми. Кръвта шурна като водопад. Озовах се в болница. Изпълних препоръките на лекарите да оставя парчето вътре да се стопи. Даваха ми една седмица да се върна в България, аз им споделих, че съм доброволец и желая да продължа напред ”.
Следват безчет епизоди: “Свикнал съм да бдя, един път бях 48 часа на първи пост. После стартира стълкновение. Успях
да вляза в натурален окоп, задремал съм
Като се разсъниха, видях към мен доста снаряди, помислих, че нашата рота се е придвижила. Имаше една вада, прекосих през нея към другия склон. Но чух немска тирада. Пуснах се по ската назад с краката надолу. После забелязах трима души на една минохвъргачка. Не се взех решение да изстрелвам, щях да бъда обграден. Забелязах на към 100 метра наша група. Повиках им, те ми махнаха да мълча. Полека-лека отново се придвижих към местността, в която в началото бях лежащ. Стоях сгънат, не мръдвах. Среднощ чух край мен немски часовой. Но още по-късно - българска тирада. Така се спасих ”. На Шайковска чука българският полк завладява първите немски окопи. Но германците нападат флангово, пада сняг. “Някои от бойците бяха страхливи, побягнаха обратно. Не ме послушаха да стоят на позициите си. С очите си гледах
по какъв начин стават жертва на германците
Отдръпнах се, а когато снегът се трансформира в доста огромни парцали, се придвижих обратно. Първият окоп не ми хареса, вторият не ми хареса, влязох в третия. И една минохвъргачка гръмна във втория окоп, умъртви нашия войник в него. ”
8-и пехотен полк стига до албанската граница, след това в Нови Сад е заменен от 31-ви силистренски полк, който потегля за Драва. На 24 януари 1945 година варненци са вкъщи, а на 5 февруари Левон… добродушно държи електрожена в корабостроителния цех.
Какво ли да го запитвам на финала? Само едно - има вяра ли в Бог. 95-годишният Левон Ованезов цитира съвсем буквално Айнщайн: “Емоционална резистентност за вашите логичен стойности – това е концепцията за моя господ. Но аз усещам, аз знам, че има доста неща по света, които не са налични за нас. Те крият в себе си висшата хубост, висшата мъдрост. Те са източник на религиозността. Дядо ми е бил духовник баяч, призовавам ви да се присъедините към мен ”.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ