Няма нищо лошо в инатливото дете
„ Ти си католически дебелоглав “ , просъскваше баба ми, откакто е изгубила следващия рунд на разногласия с мен по някакъв въпрос, много постоянно безусловно нищожен. Изобщо нямах концепция какво би трябвало да значи „ католически дебелоглав “, само че при всички положения беше нещо неприятно, тъй като фамилията на татко ми са католици, а когато трябваше да се оправдае кофти линия от характера ми, несъмнено, че те и техният „ католически дебелоглав “ бяха отговорни за всичко.
Трябва да подчертая, че баба ми беше преподавател по биология до един миг, а след него и педагог в дом за деца, лишени от наставнически грижи. Учениците и децата, за които се грижеше, я обожаваха, само че тя си беше и строга, с изключение на всички други приятни качества, с които разполагаше.
Та, за човек с подобен бекграунд беше безусловно неприемливо някакво малко и неосъзнато към момента създание да има мнение по всички въпроси (обикновено грешно), да го показва на всеослушание (обикновено пред най-неподходящите съседи) и да го отстоява (обикновено на още по-висок глас).
Снимка: Shutterstock
В същото време обаче четях в очите ѝ някаква особена горделивост от това, че не върша напълно каквото ми се каже. Виждаше, че подлагам на подозрение всичко и всеки, освен нейния престиж. В този ред на мисли, беше безусловно спокойна, че няма да се намърдам в колата на чужд чичко и няма да се подведа по акъла на приятелите си, които желаеха да се връзваме за рейса, с цел да ни влачи из града, до момента в който си представяме, че ни тегли лодка, а ние сме с водни ски (в случая кашони и пластмаса от счупени кофи).
Оказа се, че е била права да не се тормози, тъй като последно изследване удостоверява почти схващането, че по-инатливите и вървящи против системата деца, се оправят по-добре в живота. Не че ми се е случило кой знае какво, само че не се окайвам. Оказва се, че и други сходни на мен – също.
