Ти ме нарани, много ме обиди. Вече няма да ти

„ Ти ме нарани, доста ме обиди. Вече няма да ти проговоря! “, споделя майката и се обръща с тил към детето, като че ли не го вижда.

Позната обстановка? Същото са правили нашите родители или баби и дядовци.

Бойкотът на мама е може би най-болезненият за детето. Това е същинско психическо принуждение, причиняващо непоносима болежка, с която то не може да се оправи, обяснява психологът Светлана Лука.
Родителите санкционират с безмълвие, с концепцията детето да намерения върху държанието си. Трагедията на обстановката е, че в това положение то губи способността си да мисли.
Може би ви се коства, че постигате задачата си: синът (или дъщерята) бързо „ осъзнава “ виновността си, моли за амнистия, сълзи на разкайване се стичат по бузите му.
Проблемът като че ли е решен и сте уверени, че сте съумели да обърнете обстановката, тъй че детето да разбере всичко. Само то не разбра с какво е обидило майка си.
То към момента е прекомерно незряло и наивно се поддава на психическа операция.

Това е същинско психическо принуждение, което наранява душата на детето и то не е в положение да се оправи. Следователно е готово на всевъзможни дейности: да признае виновност, да моли за амнистия на колене, единствено и единствено майка му го огледа още веднъж и да му проговори.
Когато тя с часове не му приказва или се прави, че не го вижда, показва неприязънта си.

Родителските усеща са безусловни

Мама и баща обичат детето си, без значение от неговия външен тип или държание. То е скъпо, тъй като го има.
Любовта към него е заложена в природата ни. Няма потребност да се завоюва. Колкото по-малко е детето, толкоз по-силно усеща тази обич. Когато към този момент порасне, се постанова да съблюдава избрани правила на държание.
Спазването или неспазването им обаче по никакъв метод не би трябвало да се отразява на отношението на родителя към детето.
Когато майката санкционира с безмълвие, като че ли му демонстрира, че когато плаче ли допусне неточност, тя не го обича. Обича го единствено, когато е чинно, когато яде здравословни храни и си ляга без да стачкува, щом тя реши, че е време за сън.

Какво усеща детето в този миг

Когато обръщаме тил на детето, ние като че ли му споделяме, че не съществува (поне не в този миг и на това място), като че ли го няма. И в този миг то изпитва див и всепоглъщащ боязън. Страх от гибелта. Защото не получава доказателство за живот, за полезността си. 
И освен дребното дете страда от сходно държание на родителя, младежът също изпитва мощен дискомфорт от протеста, даже в случай че в детството не са се отнасяли по този начин към него.
Вероятно за всеки човек родителите са това огледало, което удостоверява личната им стойност в този свят.

Какво ще се случи по-късно

Онези възрастни, които са претърпели сходно отношение в детството, евентуално в зрелост ще реагират по „ детски “ на сходни операции от значими за тях хора - от сътрудник до началник. И такава реакция е мъчно поправима.
Споменът за тези положения даже в зрелост е доста мъчителен и заплашителен. Затова мозъкът измества това прекарване от паметта. — Ако не си припомням, значи не се е случило. Но се е случило и тялото, което страда от хронични болести, помни това и реагира.
- Мълчание и игнориране – това „ безшумно “ наказване се запечатва в прочувствената памет. А отношението се придвижва по-късно към към личните деца и прилагаме същите жестоки способи на образование.
Хлапето най-болезнено приема това отношение от страна на майката, тъй като връзката му с нея е доста мощна. Но и в случай че таткото или бабата ползват такива санкции, те също мощно въздействат върху образуването на личността, създавайки мъчителен прочувствен фокус.

- Ситуацията се облекчава нормално от наличието на обичан човек, в чиито ръце детето може да откри приемане и обич. Често – баба или дядо, които демонстрират повече деликатност към внуците си, в сравнение с към личните си деца.

Каква е алтернативата - четете на страницата на " Новите родители "