Най-ярките похвати на литературата и защо работят
Тези литературни изобретения могат да облекчат скръбта ни, да подобрят умения ни за решение на проблеми, да заместят антидепресантните и ЛСД, да покачат творчеството ни, да обезпечат терапия за контузиите ни (включително и двата типа ПТСР), да провокират наслада, да ни освежат повече от кофеина, да понижат възможностите ни да умрем сами и (колкото и невероятно да звучи…) да усилят шанса да сбъднем фантазиите си. Те даже могат да ни създадат по-любящ брачен партньор и по-щедър другар.
Този книжовен прийом към този момент е толкоз добре прочут, че можем да го предвидим още от деца. Но той вълнува Аристотел, когато философът го открива за първи път, и то по две аргументи. Първо, той поддържа неговото предусещане, че литературните изобретенията са построени от разказването. И второ, удостоверява, че литературните изобретения могат да имат мощни психически и физически резултати. И както разкриват актуалните проучвания, тези резултати могат да бъдат освен това от неспокойствие и сърцетуптене. Те могат да подтиква това, което психолозите назовават трансцендентно прекарване (или това, което „ бащата на американската логика на психиката “ Уилям Джеймс по-ярко назовава „ духовно “ преживяване), увеличавайки цялостното ни чувство за житейска цел.
Ето за какво свещените трудове са цялостни със обрати в сюжета: Давид побеждава Голиати, мъртвите се връщат към живота, златни купи плуват против течението. Ето за какво най-старата цялостна гръцка трагична трилогия – „ Орестия “ – приключва с богинята Атина, която идва deus ex machina („ господ от машината “ – когато в гръцкия спектакъл господ е спуснат с кран измежду хората, с цел да оправи проблемите им), с цел да трансформира насилието в помиряване.
Записан от Аристотел в „ Поетика “, раздел 1449б, схемата на това откритие е сюжет, който разкрива на публиката, че даден воин ще пострада – преди ударът по него да се реализира. Класическият образец е „ Едип цар “ на Софокъл, където ние преди Едип научаваме, че той е на път научи ужасната вест, че е умъртвил татко си и се е оженил за майка си. Но този прийом се появява и в редица по-късни литератури, от „ Макбет “ на Шекспир до бестселъри в меки корици като „ Вината в нашите звезди “ на Джон Грийн.
Аристотел допуска, че това откритие може да подтиква катарзиса, облекчавайки признаците на посттравматичен боязън. И актуалните проучвания – в това число финансирания от Национален фонд за филантропични науки спектакъл Aquila в Съединени американски щати за военни ветерани – поддържат догатките на Аристотел. Те разкриват, че чрез предварително подмятане за наближаването на травматично прекарване, можем да увеличим успеваемостта на мозъка ни да ни възвърне от контузия.
Това откритие е основано по едно и също време от доста разнообразни международни създатели, измежду които западноафриканският стихотворец от 13 век, който създава „ Епоса на Сундиата “. По принцип разказвачът употребява бъдеще време, с цел да се обърне към нас в сегашното ни. Както се споделя в текста: „ Слушайте думите ми, вие, които желаете да знаете; от моята уста ще научите историята на Мали. От устата ми ще узнаете историята… “
В края на 19 век тoзи прийом е внедрен в основата на актуалния трилър от създатели като Х. Райдър Агард в „ Рудниците на цар Соломон “ и Джон Бъчам в „ Тридесет и деветте стъпала “. Варианти могат да бъдат открити в „ Самоличността на Борн “, „ Здрач “ и други съвременни истории. И това откритие, както и другото на Аристотел, може да има мощен неврологичен резултат: посредством активиране на главната мрежа за събиране на информация на мозъка, то покачва любознанието, като незабавно покачва равнищата на възторг и сила.
Този описателен детайл съставлява манипулиране на инструментите на сатирата (включително подигравка и ирония), тъй че вместо да се смеем на някой различен, ние се усмихваме на себе си. Той е създаден от гръцкия влъхва Сократ през 5 век прочие н. е. като средство за поощряване на спокойствието – даже и пред мъчителната физическа болежка. И такава била неговата мощ, че ученикът на Сократ Платон твърди, че разрешава на Сократ спокойно да издържи ужасната агония при поглъщането на бучиниш.
Но актуалните проучвания поддържат изказванието на Платон, че похвата може да има обезболяващи резултати – и по-важното е, че може да придвижи мозъка ви в умерено положение, като че ли се носи над тривиалните грижи. Ако разговорите на Платон са малко остарели за известния усет в литературата през днешния ден, можем да намерим по-модерно осъществяване на похвата в „ Пътеводител на галактическия стопаджия “ на Дъглас Адамс.
С тази техника, повествовател ни вкарва в съзнанието на даден воин, с цел да забележим угризенията му. Тези скрупули може да бъде поради същинска неточност, като да вземем за пример когато Джо Марч съжалява, че инцидентно е изгорила косата на сестра си Мег в „ Малки дами “ на Луиза Мей Олкът. Или може да е поради някаква неточност, като доста пъти, когато литературните герои тъгуват по физическия си образ, личностните си особености или други лични недостатъци. С две думи – този прозорец към персоналното възприятие на самооценка на героя подтиква съпричастност у нас.
Оригиналният първообраз на похвата е основан от анонимния израелски стихотворец, който сформира стиховете в Книгата на Йов, евентуално през 6 век прочие н. е. Тъй като съпричастността е в контраст на гнева, тя може да отразява напъните на поета да насърчи мира в резултат на Юдео-Вавилон-Персийските войни. Но каквато и да е повода за първичното му основаване, похватът може да помогне за възпитанието на добрина към другите.
В този прийом разказвачът на историята по едно и също време има човешко сърце с прилежащите му усеща и безредици и всевиждащо око. За първи път е фиктивен от древногръцкия стихотворец Омир в „ Илиада “, само че може да го намерим и в по-новата художествена литература, да вземем за пример в началното изречение на „ Повест за два града “ на Чарлз Дикенс:
