Мит е, че животът в чужбина е рози и мед
Тези дни за следващ път в живота ми се настани коментар по по този начин настоящата през последните години тематика за шанса в чужбина. За това дали да търсим щастието си непременно отвън рамките на Родината, тъй като сме умни и там ще ни оценят. Или пък дали да останем в страната си и да допринесем със същите тези свои умения и познания, тя да се трансформира в по този начин бленуваното райско място за живеене.
От няколко години пребивавам отвън България. Имах щастието ориста да ми сервира единствено хубавото от емигрантския живот, без да изгубя трезвата си (поне по този начин мисля) преценка за живота в чужбина. Затова ще споделя няколко къси извода. Мисли, които се въртят в главата ми всякога, когато се заприказва за живота на открито.
Мит е, че животът в чужбина е рози и мед
Няма нищо елементарно – било то в родината или отвън нея. За да живееш добре на открито, би трябвало да работиш крепко, да спазваш правила и да се доказваш всекидневно. Да плащаш за битовите екстри и да знаеш, че никой няма да ти даде нищо безплатно, просто тъй като като всички българи си ужасно интелигентен, хубав и работлив. В доста страни този генезис вместо почитание ти подсигурява компликации и живот “втора ръка ”. Както и постоянно задавания въпрос –
Възнамерявате ли да останете тук?
Да живееш в уредените европейски страни е скъпо наслаждение. Да, наслаждаваш се на добра инфраструктура, зелени и чисти градинки, стойностни излъчвания по публичната телевизия и качествено държавно обучение. Но за всичко това плащаш – и то много богато. Плащаш за хората, които косят тревата пред дома ти. За пожарникарите, които идват да ревизират дали алармата в къщата ти работи. За разделното събиране на боклука.
Дали останеш в родината, или да заминеш в чужбина? Според мнозина, в случай че избереш втория вид, си изменник.
Мит е, че всички отпътуват на открито, с цел да мият чинии или щавят пилета. Истина е, че в случай че имаш положително обучение, опит и си експерт в дадена сфера, в страните, които ние българите дефинираме като “цивилизовани ”, през днешния ден имаш опция да живееш като “бял ” човек
Без да правиш далавери или наложително да надхитряш системата. Лекари, фармацевти, икономисти, програмисти, архитекти, хора на изкуството, академични преподаватели с чудесно притежаване на непознати езици освен съумяват да се осъществят, само че и рядко усещат негативите на емигрантския живот.
Истина е и че мнозина от сънародниците ни действително живеят не в лукс и разкош, каквото благоденствие показват при всяко свое “прибиране на отмора ” в родината. А са натъпкани като сардини в дребни кутийки дружно с още няколко части крепко работещи други “просперирали ” на Запад емигранти.
Аз самата в никакъв случай не бих напуснала България, без авансово да съм уредила работата и живота си в друга страна.
Животът на открито, надалеч от средата, околните и познатото
може да бъде ужасяващо прекарване. Същото, каквото съгласно разбиранията на мнозина може да бъде и битието в личната страна. Но изборът да напуснеш е избор да живееш надалеч от околните си, от поддръжката и помощта им. Съзнателно решение да се справяш изцяло самичък с компликации – постоянно най-обикновени, само че задоволително натоварващи.
Навън постоянно оставаш ДРУГИЯТ. Колкото и добре признат да си, колкото и сполучлив и осъществен да си, ти постоянно ще си чужденецът. Което можеш да приемаш като минус или да превърнеш в плюс – в нещо, което е и привлекателна екзотика, забавно и красиво.
Мнозина от нас, българите, обаче постоянно забравяме, че никой не ни е канил в страната си. Нито ни е обещавал да бъде добър, благ и сърдечен комшия. Или пък да пие ракията ни до примиране, до момента в който боцка краставици и домати с лук и сирене. Ако ни харесва там, където сме – добре е да демонстрираме почитание. Ако не – билетът за живота в Родината ни е обезпечен. Да роптаем и упрекваме някого, че не се усещаме добре признати в страната му, е само и единствено наш личен проблем.
Простаци и неграмотници има на всички места. Както и рационални, интелигентни и приятни хора. Да разделяме в мислите си “нашите ” на положителни, а чужденците, на чиято улица сме се настанили – на неприятни (или обратното), е, меко казано, неуместно. Хора без духовни или хигиенични привички можеш да засечеш както в тролей номер 5 в София, по този начин и на пазара във Враца. А напълно постоянно и в метрото в Берлин или Лондон. Но всеки – и българите в чужбина, и тези, останали в родината, постоянно могат да избират къде да живеят и с кого да споделят всекидневието си на улицата. Както и на кого да се нервират на работа или в магазина – на непознатите или на родните идиоти.
Далеч от истината е, че българите до един сме най-гостоприемните и толерантни хора на света, с цел да настояваме всеки различен народ да се отнася по сходен метод с нас. Само си спомнете случая в казанлъшкото село Розово, където преди време управляващите имаха неблагоразумието да настанят няколко сирийски фамилии с деца. А по-късно и този с ямболското село Бояново, което издигна лозунга
“Бояново за българите! Бежанците вън! ”
Когато си самичък, даже хубав град като Лондон може да ти наподобява сив и извънредно депресиращ.
Случаят “Динко ” въобще няма и да го разясня. Та, чудя се по какъв начин ли биха реагирали съседите на улицата, където съм отраснала, в случай че за година до тях се настанят десетина поляци, които желаят да работят в селските ни ферми. Плюс още толкоз индийци, които възнамеряват да отворят заведения за хранене, и
няколко кюрди с хрумвания да развиват бизнес с бръснарски салони
Днес да живееш в България, да имаш естествена работа и добра заплата, да можеш да си разрешаваш пътувания и почивки е действителност. Точно каквато е действителността и на Запад (и доста други посоки) от страната ни. В България можеш да си сполучлив, благополучен и осъществен по този начин, както и на всички места по света. Стига да си адаптивен и мислещ. А в чужбина може да се чувстваш провален и смачкан по този начин, както и в личната си страна.
Правилото от соца – “Учи, мамо, с цел да не работиш ” към този момент от дълго време е трансформирано в “Учи, мамо, с цел да работиш ”. Но в света на технологиите и световната мрежа не можеш да очакваш, че приключеното обучение ти подсигурява работа.
Икономическа рецесия има на всички места – освен в България. В Англия, да вземем за пример, значително общини са принудени да затварят клонове на библиотеки и арт центрове, с цел да се вместят в бюджетите си. Няколко огромни вериги пък пускат кепенците на десетки свои магазини, а други – тотално закриват бизнеса си.
Да останеш или да заминеш през днешния ден е въпрос на персонален избор.
Факт е, че квалифицирани фрагменти с влиятелни в обществото специалности в България могат да бъдат ниско платени, а по този метод смазани и унижавани. Да броят стотинките си и да си скубят косите, че са се родили тъкмо тук. Както и че в страната ни, само че също по този начин и в доста други, постоянно ще има задоволително на брой хора, на които никак няма да им се работи “за без пари ”.
Това е проблем, който съществува, както в дребните градове на България, по този начин и в страни като Германия и Англия, да вземем за пример. Мързелът е човешко качество, не национална линия.
И до през днешния ден не преставам да срещам българи, които ненавиждат страните, в които обитават. Те пълнят хладилниците си с луканка и лютеница и всяка вечер оплакват злата си орис на черноработници над чашка ракия. Както и такива, които дотолкоз са опиянени от “красотата ” на приемната си страна, че “забравят ” родния си език и сменят имената. Всеки самичък взема решение какво да прави в и със личния си живот.
Най-хубавото от всичко през днешния ден е, че за разлика отпреди над 20-ина години,
Всеки от нас може да взема решение дали да остане и да работи за страната. Или да събере багажа и да потърси щастието в чужбина. И в случай че не му хареса – да се върне. Без да се укорява, че е изменник или несретник. Защото всеки вирее при разнообразни условия. Важното е да откри най-хубавите за себе си. Както и да не съди другите за избора, който са създали.
От Вероника Лазарова
Инфо: lifebites
