Зависимата култура
Текстът на Мария Василева -изкуствовед, шеф на галерията " Структура ", е от поредицата изявления в " Дневник " на участници в придвижването " Реформи в културата ".
Каква е културната политика на България? На този въпрос мъчно може да се отговори с съответни обстоятелства. Единствено можем да разчитаме на догатки. Причината за това е, че:
1. публична информация за законодателни начинания, тактики, проекти няма
2. липсва всякаква бистрота за това какво се прави и какво се възнамерява
3. планове на закони, вести за осъществени интернационалните участия на България, предложения към страната ни за интернационалните начинания и други не се разгласяват
Резултатът от това е
чувството за тотално неуважение от страна на страната
към участниците в културната сцена
Дори и да се прави качествена работа, тя остава невидима и всичко това основава усещане за неустановеност и манипулативност. Умишленото прикриване или нехайното отношение и недоумение на смисъла от откритото шерване спъва културните процеси, тъй като слага в изолираност голяма част от българските създатели, които нямат достъп до информация.
Един от най-сериозните проблеми е, че ние нямаме власт над облика, който ръководещите основават на страната ни в чужбина. На процедура се усещаме подведени от личната си страна, която ловко продължава да работи без директна връзка с действителните процеси в страната. Съществуват два паралелни свята – единият на неправителствените организации, които в множеството случаи са в крайник със актуалните процеси, и другият – на държавната политика, която стои затворена в своя храм съвсем в цялостна изолираност. Разбира се, от това има разнообразни последици, в това число появяването на мимикриращи конформистки организации, които ловко се възползват от обстановката, присламчват се към държавните институции и ги ухажват с посредствени планове.
За политиката на Министерството на културата гадаем по дейностите му, а не по авансово оповестени документи, които могат в точния момент да се обсъдят и вероятно оспорят. Така един ден осъмнахме с десетки замъци и подправени крепости, без да разберем даже по какъв начин това се случи.
Стратегията е да се работи, без да се приказва,
с цел да се избегнат всякакво неодобрение и възражения
По тези дейности и от някои изявления разбираме, че главният интерес е в частта на традициите и културно-историческото завещание. Международният облик също се базира на историческото завещание и копира линията от времето на Людмила Живкова. На процедура от този момент нищо не се е трансформирало.
Интересно е наблюдението на Кремена Христова във връзка обсъжданата тематика: " Години наред външната културна политика на България е била ориентирана към " показ ", а не към съдействие или партньорства. Моделът на " сподели " се характеризира с еднопосочност на културните събития, т.е. демонстрираме пред задгранична аудитория достиженията на личната си просвета, пробвайки се да внушим какъв брой велика е тя. Този метод е характерен за по-малките страни или за тези, които употребяват най-вече културно-историческото си завещание, с цел да разпространяват облика си. От последните е Гърция да вземем за пример. В модела на " показ " сме поредни, само че поради динамичността на културните връзки е време да си зададем въпроса дали той е верен и не е ли настъпил моментът за преход от " показ " към съдействие. "
Лицето на българската просвета по света – българските културни институти –
са тъжни сходства на културни центрове
и не извършват ролята си (малките изключения единствено удостоверяват правилото). В тях се провеждат основно изложения по другарска линия, събират се дребни елементи от диаспората и центровете не оказват никакво въздействие нито за развиването на българската просвета и интеграцията й със международната, нито за известността й по света. В проучването си " Политиката на страната при представянето на българска просвета отвън страната – взор извън " Десислава Гаврилова написа, че културните институти костват на министерството сред 1.5 и 2 млн. лв., като 95% отиват за заплати, а 5% за активност. Заедно с приходите се събират към 20 000 евро годишно за активност. Макар и писан през 2003 година, този текст е достоверен и общата картина не се е трансформирала – съществена част от средствата се влагат за прехрана на културните центрове в чужбина, а при горепосочените числа е невероятно да се организира естествена политика. " Несравнимо по-малко са средствата, които МК влага за непрекъснато наличие на актуалната българска просвета на европейски и международни конгреси, фестивали, панаири на книгата, изложения и биеналета ".
Източниците на финансиране в областта на образните изкуства са извънредно лимитирани и това основава тежки зависимости от конюнктурата и политическата система. Неотдавнашни проучвания демонстрират, че 70% от продукцията в София се основават с поддръжка от общината или министерството, което на собствен ред пък е незадоволително и е почти към 40% от действителните разноски по продукцията. Останалите нормално са непринуден труд, на който може да се разчита за малко, да вземем за пример за основаването на културния артикул, само че не и за разпространяването му, което е непрекъснат ангажимент. Към това да прибавим, че липсва и дълготрайно финансиране, ориентирано към развиване на потенциала на културните организации.
Изводи:
1. Няма никаква връзка сред Министерството на културата и неправителствения бранш, който в действителност повече от 25 години основава сцената и построява актуален облик на България посредством персонални начинания
2. Няма концепция за това, че тези самостоятелни старания би трябвало да бъдат сменени от единна културна политика
3. Комерсиализацията на културата посредством насила за самоиздръжка или фестивална просвета към момента не се осъзнава като сериозна заплаха за разпада и унищожаването на полезностите
Ако това разказва по-общата картина, дано погледнем в по-близък проект и в частност това, което вършат общините. Моят опит е със софийската община. През своите стратегии тя съумя да се наложи като съвсем единствен източник за финансиране най-малко в региона на образните изкуства. Всъщност изигра съвършено картите си. Всичко би било отлично, в случай че имаше и доста други благоприятни условия.
Сега сцената е мощно подвластна от общинското финансиране. Няма организация или характерност, която да не е във взаимоотношения с общината, което ги прави лоялни към нея. Липсата на условия за основаване на различни източници на финансиране се трансформира в действителна опасност и обрича културата на взаимозависимост от властта.
Да обобщим няколко съществени тези от казаното дотук: изчезнала или неразбираема държавна културна политика, създаване на демодиран облик на България пред света през остарели механизми, нефункционираща система от държавни културни институти и недоумение нуждата от вложение в огромни интернационалните конгреси, които да дадат видимост на българската просвета, липса на разнообразни източници на финансиране, което води до взаимозависимост от властта и обезпокоителен развой на обединение на художествените процеси и политическите упоритости.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Култура (4717)
Каква е културната политика на България? На този въпрос мъчно може да се отговори с съответни обстоятелства. Единствено можем да разчитаме на догатки. Причината за това е, че:
1. публична информация за законодателни начинания, тактики, проекти няма
2. липсва всякаква бистрота за това какво се прави и какво се възнамерява
3. планове на закони, вести за осъществени интернационалните участия на България, предложения към страната ни за интернационалните начинания и други не се разгласяват
Резултатът от това е
чувството за тотално неуважение от страна на страната
към участниците в културната сцена
Дори и да се прави качествена работа, тя остава невидима и всичко това основава усещане за неустановеност и манипулативност. Умишленото прикриване или нехайното отношение и недоумение на смисъла от откритото шерване спъва културните процеси, тъй като слага в изолираност голяма част от българските създатели, които нямат достъп до информация.
Един от най-сериозните проблеми е, че ние нямаме власт над облика, който ръководещите основават на страната ни в чужбина. На процедура се усещаме подведени от личната си страна, която ловко продължава да работи без директна връзка с действителните процеси в страната. Съществуват два паралелни свята – единият на неправителствените организации, които в множеството случаи са в крайник със актуалните процеси, и другият – на държавната политика, която стои затворена в своя храм съвсем в цялостна изолираност. Разбира се, от това има разнообразни последици, в това число появяването на мимикриращи конформистки организации, които ловко се възползват от обстановката, присламчват се към държавните институции и ги ухажват с посредствени планове.
За политиката на Министерството на културата гадаем по дейностите му, а не по авансово оповестени документи, които могат в точния момент да се обсъдят и вероятно оспорят. Така един ден осъмнахме с десетки замъци и подправени крепости, без да разберем даже по какъв начин това се случи.
Стратегията е да се работи, без да се приказва,
с цел да се избегнат всякакво неодобрение и възражения
По тези дейности и от някои изявления разбираме, че главният интерес е в частта на традициите и културно-историческото завещание. Международният облик също се базира на историческото завещание и копира линията от времето на Людмила Живкова. На процедура от този момент нищо не се е трансформирало.
Интересно е наблюдението на Кремена Христова във връзка обсъжданата тематика: " Години наред външната културна политика на България е била ориентирана към " показ ", а не към съдействие или партньорства. Моделът на " сподели " се характеризира с еднопосочност на културните събития, т.е. демонстрираме пред задгранична аудитория достиженията на личната си просвета, пробвайки се да внушим какъв брой велика е тя. Този метод е характерен за по-малките страни или за тези, които употребяват най-вече културно-историческото си завещание, с цел да разпространяват облика си. От последните е Гърция да вземем за пример. В модела на " показ " сме поредни, само че поради динамичността на културните връзки е време да си зададем въпроса дали той е верен и не е ли настъпил моментът за преход от " показ " към съдействие. "
Лицето на българската просвета по света – българските културни институти –
са тъжни сходства на културни центрове
и не извършват ролята си (малките изключения единствено удостоверяват правилото). В тях се провеждат основно изложения по другарска линия, събират се дребни елементи от диаспората и центровете не оказват никакво въздействие нито за развиването на българската просвета и интеграцията й със международната, нито за известността й по света. В проучването си " Политиката на страната при представянето на българска просвета отвън страната – взор извън " Десислава Гаврилова написа, че културните институти костват на министерството сред 1.5 и 2 млн. лв., като 95% отиват за заплати, а 5% за активност. Заедно с приходите се събират към 20 000 евро годишно за активност. Макар и писан през 2003 година, този текст е достоверен и общата картина не се е трансформирала – съществена част от средствата се влагат за прехрана на културните центрове в чужбина, а при горепосочените числа е невероятно да се организира естествена политика. " Несравнимо по-малко са средствата, които МК влага за непрекъснато наличие на актуалната българска просвета на европейски и международни конгреси, фестивали, панаири на книгата, изложения и биеналета ".
Източниците на финансиране в областта на образните изкуства са извънредно лимитирани и това основава тежки зависимости от конюнктурата и политическата система. Неотдавнашни проучвания демонстрират, че 70% от продукцията в София се основават с поддръжка от общината или министерството, което на собствен ред пък е незадоволително и е почти към 40% от действителните разноски по продукцията. Останалите нормално са непринуден труд, на който може да се разчита за малко, да вземем за пример за основаването на културния артикул, само че не и за разпространяването му, което е непрекъснат ангажимент. Към това да прибавим, че липсва и дълготрайно финансиране, ориентирано към развиване на потенциала на културните организации.
Изводи:
1. Няма никаква връзка сред Министерството на културата и неправителствения бранш, който в действителност повече от 25 години основава сцената и построява актуален облик на България посредством персонални начинания
2. Няма концепция за това, че тези самостоятелни старания би трябвало да бъдат сменени от единна културна политика
3. Комерсиализацията на културата посредством насила за самоиздръжка или фестивална просвета към момента не се осъзнава като сериозна заплаха за разпада и унищожаването на полезностите
Ако това разказва по-общата картина, дано погледнем в по-близък проект и в частност това, което вършат общините. Моят опит е със софийската община. През своите стратегии тя съумя да се наложи като съвсем единствен източник за финансиране най-малко в региона на образните изкуства. Всъщност изигра съвършено картите си. Всичко би било отлично, в случай че имаше и доста други благоприятни условия.
Сега сцената е мощно подвластна от общинското финансиране. Няма организация или характерност, която да не е във взаимоотношения с общината, което ги прави лоялни към нея. Липсата на условия за основаване на различни източници на финансиране се трансформира в действителна опасност и обрича културата на взаимозависимост от властта.
Да обобщим няколко съществени тези от казаното дотук: изчезнала или неразбираема държавна културна политика, създаване на демодиран облик на България пред света през остарели механизми, нефункционираща система от държавни културни институти и недоумение нуждата от вложение в огромни интернационалните конгреси, които да дадат видимост на българската просвета, липса на разнообразни източници на финансиране, което води до взаимозависимост от властта и обезпокоителен развой на обединение на художествените процеси и политическите упоритости.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Култура (4717)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ