Парчевич, Софроний, Бозвели. Откъде тръгва Денят на народните будители
Текстът е оповестен в на 30 октомври 2020 година
В началото на 20-те години на предишното столетие български интелектуалци, измежду които личат и имената на Беньо Цонев, Любомир Милетич, Михаил Арнаудов, Стилиян Чилингиров и други излизат с забавно предложение. Те упорстват да се сложи началото на нов, общобългарски празник, който да ознаменува делото на българските просветители, книжовници и революционери от предишното. В ролята си на министър на националното просвещение в земеделското държавното управление на Александър Стамболийски, Стоян Омарчевски внася предложение в Министерския съвет да бъде избрана датата 1 ноември за Ден на българските национални будители. Избрана е защото по новия календар признат през 1916 година това е денят, в който се празнува Св. Йоан Рилски Чудотворец (честван на 19 октомври).
На 31 октомври 1922 година излиза и разпореждане на Министерския съвет за публично оповестяване на упоменатия празник. На 3 февруари 1923 година цар Борис III подписва закон за въвеждането му. Самото новопоявило се събитие в националния календар е отговор на настъпилата морална рецесия и отчаяние след края на войните и контракта от Ньой. Заедно с това и отразява почналото избистряне и началото на помиряване сред паметта за просветители, революционери и държавници, един развой, който не върви безпрепятствено още преди войните. Какво имам поради?
Как беше преди отбелязването на будителите?
Още към честването на 25 годишнината от Априлското въстание през април 1901 година има ясно изразено разединение сред силите стоящи зад активността на " Комитет Цар-Освободител Александър II " и тогавашната студентска юноша, която желае да се отдаде приоритет на българските герои. Израз на това е провокиралата скандал студентска проява против смесването на подвига на априлци, от една страна, с първата копка на паметника на цар Александър II, от друга.
Но радвайки се и на поддръжката на двореца, тогавашната политическа класа съумява да наложи своето виждане за паметникова просвета в страната. Тя е в известна степен и опрощение за Стамболовото ръководство в предишното, довело до разкъсване на дипломатическите връзки сред България и Русия за към десетилетие. Израз е и на вяра, че онази " Санстефанска България ", от предварителния контракт от март 1878 година, може още веднъж да се трансформира в действителност, не и без евентуално съветско подпомагане.
По този метод през идващите години в страната са издигнати монумент на " Цар-Освободител " пред Народното събрание в София; Мавзолея-костница, къщата-музей " Цар-Освободител " и Скобелевия парк в Плевен; къща-музей на великия княз Николай Николаевич в Пордим; къща-музей популярен княз Владимир Александрович в Горна Студена; къща-музей " император Александър III " в гр. Бяла; храм-паметник " Св. Ал. Невски " в центъра на столицата.
Българско възражданеС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Автори последователно стартират да установяват неналичието на национална памет за огромните имена в българската история. Макар Кирил и Методий да е от десетилетия известен учебен празник отбелязван всяка година на 11 май, доста от " будителите " към момента не са известни на всеобщата аудитория. През 1907 година във в. " Селска култура ", издаван в селата Телиш и Ракита, Плевенско, можем да прочетем следната констатация: " Ето за какво и на най-тържествения ни праздник - хилядогодишнината от покоя на св. Цар Бориса - 2 май, мина неусетен, еднообразен по селата. "
Ала доста от бъдещите " будители " са към момента непознати и непопулярни имена освен в съзнанието на селячеството. В края на 90-те години на XIX в., когато университетът в София се кръщава на името на " Св. Климент Охридски ", повлияни от социалистическите хрумвания студенти упорстват той да бъде наименуван " Народен университет " Христо Ботев ". По този мотив историкът Иван Сакъзов написа в спомените си: " Тогава великото дело на Климент Охридски напълно не беше известно и познато сред студентството. "
Мати БолгарияС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Все по-голяма става и паниката за една немара към българските герои. През февруари 1915 година етнографът Д. Маринов, прочут със стамболовистките си пристрастия и пръв биограф починалия общественик, отбелязва на страниците на русенския в. " Борба ":
" Къщата на Любен Каравелов е към този момент съборена. От нея няма и помен.... Историческата къщичка на известната революционерка баба Тонка е към този момент на събаряние и не ще бъде за нас огромна изненада в случай че някой дълбокоучен русенски консултант предложи да се събори, с цел да се прекара улица!... Гроба на великия мъртвец Любен Каравелов е изпочупен... А тоя на Караджата, тоя именит смелчага, е цялостен в плевели тревясъл. "
От царе до революционери
Немарата във връзка с предишното и великите персони в него се установи и след злощастните войни. В началото на 20-те, в публикация озаглавена " За какво издигат народите монументи " в. " Независимост " не пропущат да подсети, че в България към момента човек не може да види монументи на Г.С. Раковски, на Стефан Богориди, на отец Паисий.
Паисий ХилендарскиС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
През идващите години, след въвеждане на новия формален общобългарски празник, един релативно консенсусен лист на национални будители стартира бързо да се постанова. И до момента в който преди войните можем да се натъкнем на все по-затихващи диспути дали имат място в пантеона тези, които пишели на времето срещу " православните скотове " и " Царе, Папи, Патриарси ", то през 20-те нещата очевидно се успокояват. Нещо повече, някъде към грандиозните тържества свързани с 50 годишнината на Априлското въстание през 1926 година ръководещият Демократически сговор уверено интегрира Христо Ботев в националния мавзолей и то на челно място. Дори и в. " Демократически сговор " усеща особения темперамент на протичащото се и отбелязва категорично във връзка на годишнината: " Може би за пръв път Ботев не се оспорва от обособени групи, а се приема за общ национален воин. "
Постепенно през годините се утвърждава един избран лист на " национални будители ", които се трансформират в консенсусни фигури с цел да участват по-късно и в казионни, и в десни, и в леви, исторически разкази и прояви. Този мавзолей стартира от средновековни монарси като Борис и Симеон, християнизатори като св. св. Кирил и Методий, св. Климент Охридски, св. Иван Рилски. След това той минава през възрожденци, книжовници и църковни дейци като Паисий, Софроний Врачански, Неофит Рилски, Неофит Бозвели, братя Миладинови. Накрая приключва нормално на върха с революционерите и най-много с Васил Левски, Христо Ботев, Г.С. Раковски, Любен Каравелов, Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
Софроний Врачански. Живот и делоС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Не са изключение и появите на значими имена на българската литература и словесност от близкото минало като Ив. Вазов и П. К. Яворов. Прави усещане, че на процедура в пантеона на будителите не се показва нито един общественик от интервала след Освобождението. Единствено бихме могли да се натъкнем на Петко Р. Славейков, но и той участва по-скоро поради заслугите си като литератор и държавник през " Възраждането ". Явно обаче чука на вратата с отдръпването на следосвобожденския интервал и времето на държавниците. Ето за какво в материал поместен във в. " Зора " от януари 1941 година създателят установи: " Ние нямаме цялостни биографии на П. Каравелов, Ст. Стамболов, доктор К. Стоилов, Дим. Петков, Дим. Греков, Мих. Такев и други "
Консенсусният темперамент на избрани " будители " проличава и от пантеона стартиран от Българската комунистическа партия (БКП) по време на Втората международна война. Водейки битка против " хитлеристките окупатори " и стремейки се да доближи оттатък личните си почитатели, комунистическата агитация несъмнено се стреми да употребява знаковите фигури от националния мавзолей - Паисий, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, Левски и Ботев, Ив. Вазов...
Преди възбраната на празника
След завземането на властта от доминирания от Българска комунистическа партия Отечествен фронт на 9 септември 1944 година измежду историческите персони и " национални будители " се открояват още веднъж наложилите се консенсусни и канонични през предходните две десетилетия. Сред тях за държавниците от предишното неизненадващо е оставено място само за Ал. Стамболийски.
Ала в изискванията на задаваща се еднопартийна комунистическа тирания и съветизация на страната, Денят на националните будители е за властниците по-скоро " капиталистически празник " и останка от " фашисткото минало " За съперниците пък новия режим денят се трансформира във ентусиазъм и мотив против развихрилото се политическо принуждение и все по-очертаващата се настойчивост на Москва.
Невидимата искра на ВъзражданетоС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Неслучайно на 1 ноември 1945 година, при последния маркиран публично Ден на будителите, историкът Иван Пастухов акцентира на страниците на опозиционния социалдемократически " Свободен народ " две значими послания. Първото, че както " просветители ", по този начин и " революционери " в предишното не са прибягвали до " физическо заличаване на съперник ". За да добави и многозначително:
" Никой от националните будители не е свързвал или заложил ориста на своето родно място на друга страна, колкото и да е търсена нейната поддръжка, колкото и огромни благодеяния да е получавал от нея. Нито Петър Богдан или Парчевич, нито Софроний или Бозвели, а още по-малко революционери като Раковски, Левски, Каравелов, макар огромните им връзки с толкоз страни, са правели и минимум отклоняване в тази посока. За Ботева отечеството стои и над най-милите му същества - брачна половинка и деца, а Раковски, Левски и наред с тях редицата огромни просветители са се лишили от фамилни наслади зарад отечеството. "
Неслучайно това е и последният маркиран Ден на българските национални будители. След 1945 година празникът следва да бъде неразрешен. Едва след измененията от 1989 година той ще се възвърне още веднъж. Празнува се още и като Ден на българската просвета и Ден на българската публицистика.
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
В началото на 20-те години на предишното столетие български интелектуалци, измежду които личат и имената на Беньо Цонев, Любомир Милетич, Михаил Арнаудов, Стилиян Чилингиров и други излизат с забавно предложение. Те упорстват да се сложи началото на нов, общобългарски празник, който да ознаменува делото на българските просветители, книжовници и революционери от предишното. В ролята си на министър на националното просвещение в земеделското държавното управление на Александър Стамболийски, Стоян Омарчевски внася предложение в Министерския съвет да бъде избрана датата 1 ноември за Ден на българските национални будители. Избрана е защото по новия календар признат през 1916 година това е денят, в който се празнува Св. Йоан Рилски Чудотворец (честван на 19 октомври).
На 31 октомври 1922 година излиза и разпореждане на Министерския съвет за публично оповестяване на упоменатия празник. На 3 февруари 1923 година цар Борис III подписва закон за въвеждането му. Самото новопоявило се събитие в националния календар е отговор на настъпилата морална рецесия и отчаяние след края на войните и контракта от Ньой. Заедно с това и отразява почналото избистряне и началото на помиряване сред паметта за просветители, революционери и държавници, един развой, който не върви безпрепятствено още преди войните. Какво имам поради?
Как беше преди отбелязването на будителите?
Още към честването на 25 годишнината от Априлското въстание през април 1901 година има ясно изразено разединение сред силите стоящи зад активността на " Комитет Цар-Освободител Александър II " и тогавашната студентска юноша, която желае да се отдаде приоритет на българските герои. Израз на това е провокиралата скандал студентска проява против смесването на подвига на априлци, от една страна, с първата копка на паметника на цар Александър II, от друга.
Но радвайки се и на поддръжката на двореца, тогавашната политическа класа съумява да наложи своето виждане за паметникова просвета в страната. Тя е в известна степен и опрощение за Стамболовото ръководство в предишното, довело до разкъсване на дипломатическите връзки сред България и Русия за към десетилетие. Израз е и на вяра, че онази " Санстефанска България ", от предварителния контракт от март 1878 година, може още веднъж да се трансформира в действителност, не и без евентуално съветско подпомагане.
По този метод през идващите години в страната са издигнати монумент на " Цар-Освободител " пред Народното събрание в София; Мавзолея-костница, къщата-музей " Цар-Освободител " и Скобелевия парк в Плевен; къща-музей на великия княз Николай Николаевич в Пордим; къща-музей популярен княз Владимир Александрович в Горна Студена; къща-музей " император Александър III " в гр. Бяла; храм-паметник " Св. Ал. Невски " в центъра на столицата.
Автори последователно стартират да установяват неналичието на национална памет за огромните имена в българската история. Макар Кирил и Методий да е от десетилетия известен учебен празник отбелязван всяка година на 11 май, доста от " будителите " към момента не са известни на всеобщата аудитория. През 1907 година във в. " Селска култура ", издаван в селата Телиш и Ракита, Плевенско, можем да прочетем следната констатация: " Ето за какво и на най-тържествения ни праздник - хилядогодишнината от покоя на св. Цар Бориса - 2 май, мина неусетен, еднообразен по селата. "
Ала доста от бъдещите " будители " са към момента непознати и непопулярни имена освен в съзнанието на селячеството. В края на 90-те години на XIX в., когато университетът в София се кръщава на името на " Св. Климент Охридски ", повлияни от социалистическите хрумвания студенти упорстват той да бъде наименуван " Народен университет " Христо Ботев ". По този мотив историкът Иван Сакъзов написа в спомените си: " Тогава великото дело на Климент Охридски напълно не беше известно и познато сред студентството. "
Все по-голяма става и паниката за една немара към българските герои. През февруари 1915 година етнографът Д. Маринов, прочут със стамболовистките си пристрастия и пръв биограф починалия общественик, отбелязва на страниците на русенския в. " Борба ":
" Къщата на Любен Каравелов е към този момент съборена. От нея няма и помен.... Историческата къщичка на известната революционерка баба Тонка е към този момент на събаряние и не ще бъде за нас огромна изненада в случай че някой дълбокоучен русенски консултант предложи да се събори, с цел да се прекара улица!... Гроба на великия мъртвец Любен Каравелов е изпочупен... А тоя на Караджата, тоя именит смелчага, е цялостен в плевели тревясъл. "
От царе до революционери
Немарата във връзка с предишното и великите персони в него се установи и след злощастните войни. В началото на 20-те, в публикация озаглавена " За какво издигат народите монументи " в. " Независимост " не пропущат да подсети, че в България към момента човек не може да види монументи на Г.С. Раковски, на Стефан Богориди, на отец Паисий.
През идващите години, след въвеждане на новия формален общобългарски празник, един релативно консенсусен лист на национални будители стартира бързо да се постанова. И до момента в който преди войните можем да се натъкнем на все по-затихващи диспути дали имат място в пантеона тези, които пишели на времето срещу " православните скотове " и " Царе, Папи, Патриарси ", то през 20-те нещата очевидно се успокояват. Нещо повече, някъде към грандиозните тържества свързани с 50 годишнината на Априлското въстание през 1926 година ръководещият Демократически сговор уверено интегрира Христо Ботев в националния мавзолей и то на челно място. Дори и в. " Демократически сговор " усеща особения темперамент на протичащото се и отбелязва категорично във връзка на годишнината: " Може би за пръв път Ботев не се оспорва от обособени групи, а се приема за общ национален воин. "
Постепенно през годините се утвърждава един избран лист на " национални будители ", които се трансформират в консенсусни фигури с цел да участват по-късно и в казионни, и в десни, и в леви, исторически разкази и прояви. Този мавзолей стартира от средновековни монарси като Борис и Симеон, християнизатори като св. св. Кирил и Методий, св. Климент Охридски, св. Иван Рилски. След това той минава през възрожденци, книжовници и църковни дейци като Паисий, Софроний Врачански, Неофит Рилски, Неофит Бозвели, братя Миладинови. Накрая приключва нормално на върха с революционерите и най-много с Васил Левски, Христо Ботев, Г.С. Раковски, Любен Каравелов, Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
Не са изключение и появите на значими имена на българската литература и словесност от близкото минало като Ив. Вазов и П. К. Яворов. Прави усещане, че на процедура в пантеона на будителите не се показва нито един общественик от интервала след Освобождението. Единствено бихме могли да се натъкнем на Петко Р. Славейков, но и той участва по-скоро поради заслугите си като литератор и държавник през " Възраждането ". Явно обаче чука на вратата с отдръпването на следосвобожденския интервал и времето на държавниците. Ето за какво в материал поместен във в. " Зора " от януари 1941 година създателят установи: " Ние нямаме цялостни биографии на П. Каравелов, Ст. Стамболов, доктор К. Стоилов, Дим. Петков, Дим. Греков, Мих. Такев и други "
Консенсусният темперамент на избрани " будители " проличава и от пантеона стартиран от Българската комунистическа партия (БКП) по време на Втората международна война. Водейки битка против " хитлеристките окупатори " и стремейки се да доближи оттатък личните си почитатели, комунистическата агитация несъмнено се стреми да употребява знаковите фигури от националния мавзолей - Паисий, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, Левски и Ботев, Ив. Вазов...
Преди възбраната на празника
След завземането на властта от доминирания от Българска комунистическа партия Отечествен фронт на 9 септември 1944 година измежду историческите персони и " национални будители " се открояват още веднъж наложилите се консенсусни и канонични през предходните две десетилетия. Сред тях за държавниците от предишното неизненадващо е оставено място само за Ал. Стамболийски.
Ала в изискванията на задаваща се еднопартийна комунистическа тирания и съветизация на страната, Денят на националните будители е за властниците по-скоро " капиталистически празник " и останка от " фашисткото минало " За съперниците пък новия режим денят се трансформира във ентусиазъм и мотив против развихрилото се политическо принуждение и все по-очертаващата се настойчивост на Москва.
Неслучайно на 1 ноември 1945 година, при последния маркиран публично Ден на будителите, историкът Иван Пастухов акцентира на страниците на опозиционния социалдемократически " Свободен народ " две значими послания. Първото, че както " просветители ", по този начин и " революционери " в предишното не са прибягвали до " физическо заличаване на съперник ". За да добави и многозначително:
" Никой от националните будители не е свързвал или заложил ориста на своето родно място на друга страна, колкото и да е търсена нейната поддръжка, колкото и огромни благодеяния да е получавал от нея. Нито Петър Богдан или Парчевич, нито Софроний или Бозвели, а още по-малко революционери като Раковски, Левски, Каравелов, макар огромните им връзки с толкоз страни, са правели и минимум отклоняване в тази посока. За Ботева отечеството стои и над най-милите му същества - брачна половинка и деца, а Раковски, Левски и наред с тях редицата огромни просветители са се лишили от фамилни наслади зарад отечеството. "
Неслучайно това е и последният маркиран Ден на българските национални будители. След 1945 година празникът следва да бъде неразрешен. Едва след измененията от 1989 година той ще се възвърне още веднъж. Празнува се още и като Ден на българската просвета и Ден на българската публицистика.
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ