Врявата между планктона и звездите
Текстът е препубликуван от
Заглавието на моя текст е предпоследното изречение в романа на Захари Карабашлиев. Само то е задоволително за дълги самотни нощни размишления, оживени интелектуални диалози, научни конференции, основа на фейлетони и какво ли не още.
А щом един единствено израз може като камъчето да разплиска водата в интерферирани концентрични кръгове, значи е значим и публично важен. Случващото се във времето и пространството сред планктона и звездите Карабашлиев надгражда като вариации на съществена музикална тематика. А тази тематика е декларирана в две фрази на Жан Бодрияр, които са като " надвиснали над мислите " на създателя: " Заличаването на Бог ни изправя пред действителността. Срещу какво ще ни изправи заличаването на действителността? ".
В книгата ме сграбчи и друго - още първоначално. Че едно изречение може да изчерпва цяла глава. Първа глава на романа на Захари Карабашлиев се изчерпва от изречението: " Свободни сме били, но не сме го знаели " . И не щеш ли семантиката на това изречение е толкоз всеобхватна, че може да размера цяла глава. В този ред на мисли - една глава може да бъде и от една дума. Например, в случай че думата е Бог или Любов, или Нежност, или Насилие, или Смърт, или Свобода.
Такива думи с екзистенциално значение ни се откриват на доста места в книгата. Още първоначално разказът на Карабашлиев приказва за нестандартност. Нестандартност във фабулата, която ни сварва неподготвени , в изрече - филигранен и наред с това безмилостен, във философското осмисляне - надълбоко промислено, и в приливната вълна на възприятията, в които да отпаднат отбраните ни и да се осмелим да се доверяваме.
Това е роман-метафора. Роман, отразяващ една фикционална действителност или може би иреалност. Срещу какво в действителност се изправяме при заличаването на действителността?
Опашката (меки корици)С код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Как да приемем това, че на обичаната жена Невена ѝ израства опашка? И мъжът я вижда, допира я за пръв път малко преди телата да се преплетат в любовен възторг. Що за обстановка, при която и съзнанието е леко приглушено от алкохолно и общо замайване. Това прави моментите като на занимателен каданс и съзнанието бяга от опцията да доближи до реален отговор. Може би писателят прибягва до сюрреализма, тъй като сетивата и усетите не са задоволителни за проумяването на тази действителност.
Трябва ли Невена да мисли, че това е някаква особеност, или е по-добре да го одобри умерено като част от тематиката за различността, като нещо, което не пречи на кариерата и служебните ѝ отговорности в Страсбург като ръководещ шеф по общата политика за сигурност? Това не ѝ пречи да възнамерява и сватбата им.
И тогава се промъква в главaта ти въпросът кое е обикновено и кое не. И къде, на кой бряг си ти. Кое назоваваме обикновено и кое ненормално, без да етикетираме другия? Нормалността или ненормалността е която ни свързва
Това, което ни връща в софийския делник и реалност, е тази паралелна действителност, в която се развива действието - втората вълна на пандемията, политическите митинги, битуването ни зад медицинските защитни маски на лицата ни. И тук, в тази обстановка, сякаш маските от битов продукт добиват и преносно значение, обозначавайки маските, които смъкваме единствено нощем в самотата си, която крием денем.
Фройд има такава фраза, че фасадата, зад която се крием денем, не е нашето същинско Аз. Така създателят ще направи каламбур от " протеста на маските " и " протеста на масите " (Хосе Ортега-и-Гасет). И един колорит - едвам в този момент мъжете започнаха да се вглеждат и правят оценка очите на дамите, които са единствено открити над маските!
Захари Карабашлиев постепенно наслагва цветовете, като художник, който с всяка мазка върху платното доизвайва облика, който полека-лека стартира да изплува и напористо да изскача от мизансцена.
Авторът умее спестовно, с един шрих да индивидуализира героите. Братът на героя го е предиздвикал да обуе калцуни в зъболекарския си кабинет и непрекъснато изключва звука на телефона си, майката свива уста и образувалите се бръчки-скоби като че затварят всичко - най-много пътя им един към различен, синът му от дете не се е научил да поздравява. Диалозите на героя с брат му, с майка му, със сина му незабелязано доуплътняват облика на протагониста. Можем психодраматично да ги назовем помощни Азове. Ако погледнем психодраматичното деяние при Яков Леви Морено, бащата на психодрамата, социометрията и груповата разбора, ще си напомним, че там помощните Азове способстват протагониста да се свърже с разнообразни елементи на self-a.
Българското протичащо е прегледано в подтекста на международното и общочовешкото. Ето, по улиците се срещаш с група маски, с факли и лозунги; с група маски, а не с група хора. По малкия екран вечерните вести отразяват международни митинги, палежи, вълнения. Обществото и у нас, и по света е сензитивно към похищението и ограничаването на персоналната независимост и тази сензитивност надвива над страха от пандемията.
Има един откъс от романа, който ми е обичан: " Това, което усещам насъбрано в тялото си, в този момент е не някаква моя, персонална отмалялост, а огромната отмалялост на света, който като че ли всеки един миг може да издъхне в ръцете ми И самотата незабелязано изпълва жилището ни като сълзотворен газ...
Всяко придвижване на ръцете ми ме води по-настрани от грохналите ми мисли, от защо-тата, от какво-ако-тата, от а-сега-какво-тата ". Колко близо е това съмнение до емблематичния Датски принц. За него Фройд ще каже: " С това единствено придвижвам в съзнателната сфера това, което се таи в несъзнаваното, в душата на героя. Ако някой назова Хамлет истерик, ще реша, че това е извод от моето тълкувание ". Тази вселенска горест и потиснатост сродява основния воин на Захари Карабашлиев с всички велики интуиции в света . В цялата конвенционалност, в която минава животът ни, постоянно има едно в случай че.
И тогава идва предлагането, което Патриция, остарялата позната и съмишленица, прави на героя: да повдигнат кандидатурата му за президент. Невена не го поддържа. Появява се нов воин - генералът с петте персонални карти. Павел се съгласява на срещата отново по молба на Патриция. Както споделя той, като че ли изрича поговорка: в случай че кажеш не, ще би трябвало да обясняваш. По-лесно е да отговориш да. Това дали има нещо общо с казуса да поставяш граници? Но си мисли: " Всяко другарство след време се трансформира в токсично! " Тук е мястото да кажа, че доста от фразите на героя са толкоз общовалидни, че звучат като сентенции, като че ли извадени от подтекста.
Карабашлиев основава превъзходно една класическа сцена на въвличането на Павел от боса в политическите измами против конкуренцията. Бурята от усети при миенето на автомобила в автомивката - всички тези звукови, зрителни, тактилни чувства и прекарвания - превъзходно отразява аналогичните душевни турболенции на Павел в този миг, когато светът е де факто разтърсен, сходно на миещата се кола - физически и метафизически.
Кинематографичността на разказа оживотворява картините пред очите ни. Като оазис в напрегнатата политическа и пандемична конюнктура е палатковият лагер в градинката пред Националния спектакъл, където са младежите и където звучи Канонът в Ре Мажор на Йохан Пахелбел. Това, което бе " Бийтълс " за децата на цветята през 60-те и 70-те години, е в този момент Пахелбел за младите. И тогава, в един момент идват камионетките и тежковъоръжените. И всичко се плисва. Сирените на колите за спешна помощ и смутът измежду протестиращите.
Романът изследва и логиката на психиката, и социологията на протичащото се, на хората с маските, които денем са в своите офиси и прочие работни места, а вечер застават един до друг на митингите, непознати, само че обединени от една концепция и идея. Какво кара тези хора да застанат един до различен? Какви усеща изпитват и ги движат в тези часове на безмълвна или прекомерно шумна среда, когато се смесват високите звуци на свирки, вувузели, сирени на коли за спешна помощ и даже гонг, звучащ апокалиптично? Каква е тази взаимност?
Романът на Карабашлиев слага и различен значим въпрос - не се ли е провалил като татко. И тогава просветва мисълта: " Искаш да ставаш татко на нацията, а " Постепенно го обгръща и параноята от контур на мъж, който го преследва. И в един миг, бягайки, се успокоява, че се е отървал от опашката си. Ето я и новата, усложнена метафора за опашка.
" Опашката " е многопластов, полифоничен разказ - химеричен, екзистенциален, метафизичен, алигоричен, преносен, политически, любовен, с доза комизъм... може да се продължи още. Но едно още може да се каже сигурно - това е разказ за човешките връзки. Защото връзките са всичко, което имаме. Ние сме потопени в тях още преди раждането си (в пренаталния период). И тази тънко прокарана хуманистичност озарява цялостния развой на романовата нереалност.
Кредото на Павел е, че той е самостоятелен кандидат за високия държавен пост и е изразител на всички прогресивни сили, които най-накрая би трябвало да победят и поведат напред страната. Така се раждат и редовете за водача на маските. С неговия облик Карабашлиев ще заприказва за сомнамбулизма на масите. Сомнамбулът имитира живот. Дали това не е една метафора за цялото човечество? Дали този статус не е по-удобен за надзор?
Павел доближава до извода, че едвам когато загубим нещо, започваме да го ценим - до тогава сме го приемали като даденост. С всички значими загуби в живота ни е по този начин.
Когато посреща Невена на летището, си дава сметка, че тези, които се обичат, " би трябвало да бъдат разделяни най-малко един път - от болест, от война, от нелепост, от блокада ". И тогава идват веселостта и екстазът в леглото. Павел ще установи: " Вярвал съм, че сексът и смехът не може да се случват едновременно. Колко съм бъркал ".
И още един аспект. Дали можем да преглеждаме появилата се опашка като намек за дяволското или изобщо за двойствеността. Коя е същинската Невена? Дали е една? Дали са двама? Дяволът като " сянка ", " двойник " на индивида от дълго време битува и като нереалност, и като книжовен облик. Погледнато през психодраматичното, дяволът или двойникът може да бъде и alter ego на протагониста ни. В действителния ни свят, с катадневните ни прекарвания, със социо-културната детерминираност съзнавано и несъзнавано се преливат и ние постоянно насън и нескрито прекрачваме тази граница. Кога сме ние и по кое време сме нашето alter ego?
Този въпрос не е директно заложен от Карабашлиев, само че участва в срещата с отец Кирил. Като камбанен звън ще отекват в главата на Павел думите на свещеника, брат Кирил: " Най-големият дяволък на дявола - да ни накара да мислим, че демон няма ". И, несъмнено, брат Кирил моли за смирението. Но толкоз е мъчно. Съблазните са на всички места. И когато се поддадеш, се усещаш " изтрещял, изтощен и печален ".
Но фактът с израсналата опашка не дава мира на Павел - дали не е някакъв атавизъм или нова пригодливост, с която да се обрисува отдалеченост. От тази пандемия може де се чака всичко. Карабашлиев за следващ път потвърждава, че умее да фабулира и да развива тематиката. Дърпащият конците Статев споделя в прав текст на Павел, че народът няма да избере президент, чиято жена има опашка.
И събитията се развиват стремително. Цинични са думите на Статев: " Като си нагазил в таз река, момче, няма по какъв начин да не се наквасиш ". Карабашлиев не се побоява да извади на ярко цялата нечистотия в политическото пространство.
Опашката (твърди корици)С код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Павел живее в някакъв призрачен сън - спомен, в който халюцинира, че пуска като дете хвърчило с татко си. Хвърчилото има опашка, която оказва помощ, балансира. Павел се усеща мъртъв от дни. Авторът избира такава орис за героите си, че всеки от тях скъпо заплаща правото да отстоява себе си.
Романът на Захари Карабашлиев е комплициран разказ. Фактът, че началото му е преди седем години, още веднъж ни убеждава, че същинският създател, с отворени сетива за настоящото, с вътрешен глас за живота, с нюх за разбор на детайлите, сякаш предусеща събитията.
Това, което прави романа " Опашката " събитие, е дълбокото прозрение в генезиса на събитията, умеенето да се виждат каузалните връзки, да си честен към себе си и читателите. И не на последно място бих споделила - на тази хуманистична приглушеност, която участва от самото начало на романовото развиване и която към момента е в житейската ни олелия сред планктона и звездите.
Заглавието на моя текст е предпоследното изречение в романа на Захари Карабашлиев. Само то е задоволително за дълги самотни нощни размишления, оживени интелектуални диалози, научни конференции, основа на фейлетони и какво ли не още.
А щом един единствено израз може като камъчето да разплиска водата в интерферирани концентрични кръгове, значи е значим и публично важен. Случващото се във времето и пространството сред планктона и звездите Карабашлиев надгражда като вариации на съществена музикална тематика. А тази тематика е декларирана в две фрази на Жан Бодрияр, които са като " надвиснали над мислите " на създателя: " Заличаването на Бог ни изправя пред действителността. Срещу какво ще ни изправи заличаването на действителността? ".
В книгата ме сграбчи и друго - още първоначално. Че едно изречение може да изчерпва цяла глава. Първа глава на романа на Захари Карабашлиев се изчерпва от изречението: " Свободни сме били, но не сме го знаели " . И не щеш ли семантиката на това изречение е толкоз всеобхватна, че може да размера цяла глава. В този ред на мисли - една глава може да бъде и от една дума. Например, в случай че думата е Бог или Любов, или Нежност, или Насилие, или Смърт, или Свобода.
Такива думи с екзистенциално значение ни се откриват на доста места в книгата. Още първоначално разказът на Карабашлиев приказва за нестандартност. Нестандартност във фабулата, която ни сварва неподготвени , в изрече - филигранен и наред с това безмилостен, във философското осмисляне - надълбоко промислено, и в приливната вълна на възприятията, в които да отпаднат отбраните ни и да се осмелим да се доверяваме.
Това е роман-метафора. Роман, отразяващ една фикционална действителност или може би иреалност. Срещу какво в действителност се изправяме при заличаването на действителността?
Как да приемем това, че на обичаната жена Невена ѝ израства опашка? И мъжът я вижда, допира я за пръв път малко преди телата да се преплетат в любовен възторг. Що за обстановка, при която и съзнанието е леко приглушено от алкохолно и общо замайване. Това прави моментите като на занимателен каданс и съзнанието бяга от опцията да доближи до реален отговор. Може би писателят прибягва до сюрреализма, тъй като сетивата и усетите не са задоволителни за проумяването на тази действителност.
Трябва ли Невена да мисли, че това е някаква особеност, или е по-добре да го одобри умерено като част от тематиката за различността, като нещо, което не пречи на кариерата и служебните ѝ отговорности в Страсбург като ръководещ шеф по общата политика за сигурност? Това не ѝ пречи да възнамерява и сватбата им.
И тогава се промъква в главaта ти въпросът кое е обикновено и кое не. И къде, на кой бряг си ти. Кое назоваваме обикновено и кое ненормално, без да етикетираме другия? Нормалността или ненормалността е която ни свързва
Това, което ни връща в софийския делник и реалност, е тази паралелна действителност, в която се развива действието - втората вълна на пандемията, политическите митинги, битуването ни зад медицинските защитни маски на лицата ни. И тук, в тази обстановка, сякаш маските от битов продукт добиват и преносно значение, обозначавайки маските, които смъкваме единствено нощем в самотата си, която крием денем.
Фройд има такава фраза, че фасадата, зад която се крием денем, не е нашето същинско Аз. Така създателят ще направи каламбур от " протеста на маските " и " протеста на масите " (Хосе Ортега-и-Гасет). И един колорит - едвам в този момент мъжете започнаха да се вглеждат и правят оценка очите на дамите, които са единствено открити над маските!
Захари Карабашлиев постепенно наслагва цветовете, като художник, който с всяка мазка върху платното доизвайва облика, който полека-лека стартира да изплува и напористо да изскача от мизансцена.
Авторът умее спестовно, с един шрих да индивидуализира героите. Братът на героя го е предиздвикал да обуе калцуни в зъболекарския си кабинет и непрекъснато изключва звука на телефона си, майката свива уста и образувалите се бръчки-скоби като че затварят всичко - най-много пътя им един към различен, синът му от дете не се е научил да поздравява. Диалозите на героя с брат му, с майка му, със сина му незабелязано доуплътняват облика на протагониста. Можем психодраматично да ги назовем помощни Азове. Ако погледнем психодраматичното деяние при Яков Леви Морено, бащата на психодрамата, социометрията и груповата разбора, ще си напомним, че там помощните Азове способстват протагониста да се свърже с разнообразни елементи на self-a.
Българското протичащо е прегледано в подтекста на международното и общочовешкото. Ето, по улиците се срещаш с група маски, с факли и лозунги; с група маски, а не с група хора. По малкия екран вечерните вести отразяват международни митинги, палежи, вълнения. Обществото и у нас, и по света е сензитивно към похищението и ограничаването на персоналната независимост и тази сензитивност надвива над страха от пандемията.
Има един откъс от романа, който ми е обичан: " Това, което усещам насъбрано в тялото си, в този момент е не някаква моя, персонална отмалялост, а огромната отмалялост на света, който като че ли всеки един миг може да издъхне в ръцете ми И самотата незабелязано изпълва жилището ни като сълзотворен газ...
Всяко придвижване на ръцете ми ме води по-настрани от грохналите ми мисли, от защо-тата, от какво-ако-тата, от а-сега-какво-тата ". Колко близо е това съмнение до емблематичния Датски принц. За него Фройд ще каже: " С това единствено придвижвам в съзнателната сфера това, което се таи в несъзнаваното, в душата на героя. Ако някой назова Хамлет истерик, ще реша, че това е извод от моето тълкувание ". Тази вселенска горест и потиснатост сродява основния воин на Захари Карабашлиев с всички велики интуиции в света . В цялата конвенционалност, в която минава животът ни, постоянно има едно в случай че.
И тогава идва предлагането, което Патриция, остарялата позната и съмишленица, прави на героя: да повдигнат кандидатурата му за президент. Невена не го поддържа. Появява се нов воин - генералът с петте персонални карти. Павел се съгласява на срещата отново по молба на Патриция. Както споделя той, като че ли изрича поговорка: в случай че кажеш не, ще би трябвало да обясняваш. По-лесно е да отговориш да. Това дали има нещо общо с казуса да поставяш граници? Но си мисли: " Всяко другарство след време се трансформира в токсично! " Тук е мястото да кажа, че доста от фразите на героя са толкоз общовалидни, че звучат като сентенции, като че ли извадени от подтекста.
Карабашлиев основава превъзходно една класическа сцена на въвличането на Павел от боса в политическите измами против конкуренцията. Бурята от усети при миенето на автомобила в автомивката - всички тези звукови, зрителни, тактилни чувства и прекарвания - превъзходно отразява аналогичните душевни турболенции на Павел в този миг, когато светът е де факто разтърсен, сходно на миещата се кола - физически и метафизически.
Кинематографичността на разказа оживотворява картините пред очите ни. Като оазис в напрегнатата политическа и пандемична конюнктура е палатковият лагер в градинката пред Националния спектакъл, където са младежите и където звучи Канонът в Ре Мажор на Йохан Пахелбел. Това, което бе " Бийтълс " за децата на цветята през 60-те и 70-те години, е в този момент Пахелбел за младите. И тогава, в един момент идват камионетките и тежковъоръжените. И всичко се плисва. Сирените на колите за спешна помощ и смутът измежду протестиращите.
Романът изследва и логиката на психиката, и социологията на протичащото се, на хората с маските, които денем са в своите офиси и прочие работни места, а вечер застават един до друг на митингите, непознати, само че обединени от една концепция и идея. Какво кара тези хора да застанат един до различен? Какви усеща изпитват и ги движат в тези часове на безмълвна или прекомерно шумна среда, когато се смесват високите звуци на свирки, вувузели, сирени на коли за спешна помощ и даже гонг, звучащ апокалиптично? Каква е тази взаимност?
Романът на Карабашлиев слага и различен значим въпрос - не се ли е провалил като татко. И тогава просветва мисълта: " Искаш да ставаш татко на нацията, а " Постепенно го обгръща и параноята от контур на мъж, който го преследва. И в един миг, бягайки, се успокоява, че се е отървал от опашката си. Ето я и новата, усложнена метафора за опашка.
" Опашката " е многопластов, полифоничен разказ - химеричен, екзистенциален, метафизичен, алигоричен, преносен, политически, любовен, с доза комизъм... може да се продължи още. Но едно още може да се каже сигурно - това е разказ за човешките връзки. Защото връзките са всичко, което имаме. Ние сме потопени в тях още преди раждането си (в пренаталния период). И тази тънко прокарана хуманистичност озарява цялостния развой на романовата нереалност.
Кредото на Павел е, че той е самостоятелен кандидат за високия държавен пост и е изразител на всички прогресивни сили, които най-накрая би трябвало да победят и поведат напред страната. Така се раждат и редовете за водача на маските. С неговия облик Карабашлиев ще заприказва за сомнамбулизма на масите. Сомнамбулът имитира живот. Дали това не е една метафора за цялото човечество? Дали този статус не е по-удобен за надзор?
Павел доближава до извода, че едвам когато загубим нещо, започваме да го ценим - до тогава сме го приемали като даденост. С всички значими загуби в живота ни е по този начин.
Когато посреща Невена на летището, си дава сметка, че тези, които се обичат, " би трябвало да бъдат разделяни най-малко един път - от болест, от война, от нелепост, от блокада ". И тогава идват веселостта и екстазът в леглото. Павел ще установи: " Вярвал съм, че сексът и смехът не може да се случват едновременно. Колко съм бъркал ".
И още един аспект. Дали можем да преглеждаме появилата се опашка като намек за дяволското или изобщо за двойствеността. Коя е същинската Невена? Дали е една? Дали са двама? Дяволът като " сянка ", " двойник " на индивида от дълго време битува и като нереалност, и като книжовен облик. Погледнато през психодраматичното, дяволът или двойникът може да бъде и alter ego на протагониста ни. В действителния ни свят, с катадневните ни прекарвания, със социо-културната детерминираност съзнавано и несъзнавано се преливат и ние постоянно насън и нескрито прекрачваме тази граница. Кога сме ние и по кое време сме нашето alter ego?
Този въпрос не е директно заложен от Карабашлиев, само че участва в срещата с отец Кирил. Като камбанен звън ще отекват в главата на Павел думите на свещеника, брат Кирил: " Най-големият дяволък на дявола - да ни накара да мислим, че демон няма ". И, несъмнено, брат Кирил моли за смирението. Но толкоз е мъчно. Съблазните са на всички места. И когато се поддадеш, се усещаш " изтрещял, изтощен и печален ".
Но фактът с израсналата опашка не дава мира на Павел - дали не е някакъв атавизъм или нова пригодливост, с която да се обрисува отдалеченост. От тази пандемия може де се чака всичко. Карабашлиев за следващ път потвърждава, че умее да фабулира и да развива тематиката. Дърпащият конците Статев споделя в прав текст на Павел, че народът няма да избере президент, чиято жена има опашка.
И събитията се развиват стремително. Цинични са думите на Статев: " Като си нагазил в таз река, момче, няма по какъв начин да не се наквасиш ". Карабашлиев не се побоява да извади на ярко цялата нечистотия в политическото пространство.
Павел живее в някакъв призрачен сън - спомен, в който халюцинира, че пуска като дете хвърчило с татко си. Хвърчилото има опашка, която оказва помощ, балансира. Павел се усеща мъртъв от дни. Авторът избира такава орис за героите си, че всеки от тях скъпо заплаща правото да отстоява себе си.
Романът на Захари Карабашлиев е комплициран разказ. Фактът, че началото му е преди седем години, още веднъж ни убеждава, че същинският създател, с отворени сетива за настоящото, с вътрешен глас за живота, с нюх за разбор на детайлите, сякаш предусеща събитията.
Това, което прави романа " Опашката " събитие, е дълбокото прозрение в генезиса на събитията, умеенето да се виждат каузалните връзки, да си честен към себе си и читателите. И не на последно място бих споделила - на тази хуманистична приглушеност, която участва от самото начало на романовото развиване и която към момента е в житейската ни олелия сред планктона и звездите.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ