По буквите: Алексиева, Клоугарт, Кунева
Текстът е препубликуван от. В рубриката " По буквите " Зорница Христова показва романа " Вулкан " от Елена Алексиева, " Всичко това можеше да е твое " от Йосефине Клоугарт и новата стихосбирка на Виолета Кунева " Кучето на Персефона ".
" Вулкан " от Елена Алексиева
корица Люба Халева, издателство " Жанет 45 ", 2023
Единството в изкуството е прелестно за публиката, само че убийствено за способността ѝ да се изненадва. Във " Вулкан " на Елена Алексиева няма такава заплаха - изненадата не е " детайл " в българския смисъл на думата, а her element - т.е. самата буря, материя на книгата.
Романът стартира по този начин, като че ли всяка глава е обособен роман, с нови герои, нова обстановка, ново място - фамозен пациент на доктор Алцхаймер, неговата болногледачка, обрасло с козинка момиче в българско село, парвеню с концепция за развиването на лайняна сила, журналистка...
ВулканС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
В първия миг мислиш, че канавата е обществена, поради трагичните контрасти в публичното състояние на героите, също както в последния филм на Йостлунд, където сцените се сменят с сходна привидна променчивост. Фекалната тематика сякаш също преподчертава общия дух на " саркастичен натурализъм " - с дословната, физическа карикатурност на героите, с натуралистичния хумор на обстановките, в които изпадат (скритите в гащите пари биват забравени и изпуснати в тоалетната), с точния брой линии, които хем ти разрешават да погледнеш през очите на даден воин, хем не те оставят да се идентифицираш до дъно с него, тъй като мислите му са колкото безапелационни, толкоз и пародийни.
Тази подигравка обаче скоро прелива отвън физическото, към това, което героите възприемат като собствен " нравствен " слой - смешна мешавица от света на свръхестественото по този начин, както се виждаше у нас през 90-те - малко източна мистичност (в един от епизодите се явява демонът Мара, същият, който се пробва да попречи на Буда да реализира прояснение, в различен - нова планета, която вероятно ще бъде открита и ще пренареди наталните карти на всички персонажи, и т.н.).
Впрочем ето го времевото единение в романа - главата на повествованието е в този момент, само че краката му са стъпили в 90-те, когато е неговата предистория с всичките си невероятни и безапелационни предпоставки. А мястото - мястото е тук, съответно като в лимърик и също толкоз насмешливо-невероятно. Което не може да се изрече в Америка, може да се изрече в гората сред Вакарел и Ихтиман.
Връщането към 90-те и техният смешен капацитет обаче блясват най-силно в главата " Радикална херменевтика ", където читателят към този момент се смее с глас или безусловно цвили, в случай че е приключил лингвистика през въпросния интервал. Защото тук комедията престава да бъде физическа и ситуационна и прелива в комедия на стила, в умела подигравка на литературно-научен " дискурс ", само че и на оценените от него пънкарски текстове. На песни от Сатан Пирдопски. Впрочем самите текстове са изключително безапелационни, чак ти се приисква в действителност да бяха влезнали в обращение през въпросното десетилетие.
С моя другар микроба
влачим се двама към гроба.
Викам му: " Спри бе, бацил!
Рано е още за гроб! "
Но и литературният разбор на творбите е не по-малко безапелационен - и то не учебникарският, а този, който фактически можеше да се чуе из коридорите на университета. От " изобретяването " на нови думи за самия книжовен дискурс ( " творбец " ), през крепко оплетената и осеяна с възелчета канава на изрече ( " Извън горното основание обаче - и напълно в духа на илюминативното формулиране на творбата като над-езиков локус на смислопораждащо обединение на презентация, репрезентация и перцепция в единна, непрекъснато обогатяваща се общественост на тълкования " ), до дословното чепкане на " деформиращата буря на тоталитарния строй " в редове като следните:
Вчера ме боля душата,
днеска ме боли гъзът.
Аз роден съм в комунизма -
да живей, живей трудът!
Разбира се, на авторката на актуалната критика по никакъв начин не ѝ убягва, че и тя е евентуално обект на въпросната подигравка, доколкото задачата ѝ е да извлече съществени заключения от разказ, който е изначално комичен, въпреки и комичен по метода, по който е комичен Булгаков - в това число с появяването на демона, който някак припомня и за " Дяволиада ". За Булгаков сякаш припомня и подборът на имената, изключително това на затворения в лудница фамозен в миналото хирург Азнавур Церовски.
Впрочем Елена Алексиева въобще не крие своите литературни препратки - " Кучешко сърце " е упоменато непосредствено в диалога сред хирурга и неговия евентуален пациент, а към края на книгата упорито стартират да се появяват други литературни татковци (както споделяха през 90-те): Аркадий и Борис Стругацки се вясват първо в съня на хирурга, след това в съня на обраслото с козинка момиче - директна отпратка към Маймунката от " Пикник край пътя ", само че и завръщане към източната тема: момичето сънува, че един от братята е сънувал, че Маймунката ги сънува и оспорва формулировката на желанието, с което приключва повестта: " Щастие безплатно и никой да не бъде пропуснат. "
Това вглеждане в думата " безплатно " и серията на вятъра сбъднати стремежи са смътният метафизичен проект на романа - прокаран обаче с толкоз смях и подбив, че не можем да бъдем сигурни. Защото измежду тези стремежи са и подхванатото от момичето търсене на бащата, и желанието на предприемача да прави положително, и промяната на пола, и даже кракът, който е татуиран със заветен облик на народен воин, държан е във формалдехид и бленуван от циганчето Иисус единствено с цел да бъде пренебрегнат край пътя малко откакто е добит.
Междувременно сюжетните линии стартират да се затварят една по една - като кутийки, които си разтворил небрежно, с цел да стигнеш до центъра, или може би като челюсти на крокодил. Крокодилските челюсти на златната рибка, един от последните облици в книгата, златната рибка, която е и крокодил, и библейският Левиатан - и там, отново иронично, е изведена и въпросната поука - селско-фолклорното " внимавай какво си пожелаваш ".
Разбира се, изведена е толкоз насмешливо, че излиза наяве по какъв начин тя е по-скоро съединителен принцип на другите фабулни направления, в сравнение с дестилирана премъдрост. Един много недъгав съединителен принцип на фона на целия разгул от герои, облици и случки; само че пък обединителни правила се срещат под път и над път, а полифонични, калейдоскопични романи " сред Вакарел и Ихтиман " - не толкоз.
" Всичко това можеше да е твое " от Йосефине Клоугарт
превод от датски Мария Змийчарова, корица София Попйорданова, издателство " Аквариус ", 2023
Напоследък другари ми споделят какъв брой мъчно харесват нови книги. И нови в смисъл на непознати, и нови в смисъл на писани в този момент. Че нещо в гладката им повърхнина ги отблъсква, книжовен small talk, празнодумство, единствено че на хартия. Което е парадоксално, тъй като в този момент повече от всеки път книгоиздаването наподобява заето с проучване на значимите за съответни читатели тематики - да се приказва за това, и за това също, а и другото да не остане непогалено с литературно перо.
Всичко това можеше да е твоеС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
В някакъв миг ще можеш да въведеш персоналните си данни в търсачката и да получиш книга, чийто воин наподобява навръх теб - по раса, пол, занимание и така нататък Което обаче няма нищо общо със способността ѝ да те увлича, с твоята дарба да прочетеш нещо значимо за себе си в нея.
Харесах " Всичко това можеше да е твое " на Йосефине Клоугарт по прочетено наслука изречение. Хареса ми стилът, който е като тресавището на Рупчев - пропит с изразност и измамливо равномерен, музикален по метод, който надвишава фонетиката и даже интонационните линии, паузи и каденци. Музикален по този начин, както могат да са музикални архитектурата или природата, с помощта на една всеобемаща естетика, в която си замесен не заради някаква предварителна своя същина, а просто тъй като си техен очевидец - и по тази причина част от всичко.
Ето тази барокова естетика у Клоугарт припомня за мочурище - с трептящата над погледа вода, с виещите се стъбла на тревите покрай повърхността, с мътното и сладостно чувство за заплаха - значи чувство, че най-накрая нещо се случва, нещо, което да визира читателя. (Неслучайно критиците съпоставят Клоугарт с Вирджиния Улф.)
Или може би не тъкмо заплаха. Опасността е нещо идно, а чудовищното, в смисъл на самото битие на гибелта, участва през цялото време - в " Карл-Ларшоновото " съществуване на фамилията с двете момиченца, с къщата до водата, с бащата, който нормално отсъства, само че пък наличието му е белязано с изключителна изразителност на жестовете; с майката, която изплита самата тъкан на дните и по тази причина в никакъв случай не се вижда истински; с въжето, което свързва девойките през кръста, до момента в който се оставят на вълните да ги мятат и в един миг се развързва; със студения плъх в зърното, с прегазеното коте, с дамата, която рови пръстта над момиченцето си; само че доста повече в живота, който залива тези елементи и минава нататък.
Котката изпищява до прегазеното си бебе и се прибира при другите, а детето, чиито очи Барбара е протекция, си тръгва; над гробището прелитат гъски и внасят безразсъден звук в цялата картина - и децата не могат да им кажат да млъкнат.
Образите следват един след различен в неразбираемата естетика, както в действителност се случва в мозъка ни. И думите, разсъжденията някак изплуват от тях, коства ти се, че те са значимото, и понечваш да ги цитираш, само че в идващия миг виждаш по какъв начин посърват, превърнати в откъс - както камъчето е лъскаво във водата, само че угасва на изсъхнало. Намираш думи, които като че ли ти резонират - " склонността да се предадеш пред рева и самосъжалението " или описанието по какъв начин всичко се оказва " настрана от Ерик, когато той най-накрая се появи ", - само че откакто ги извадиш, се оказва, че не е по този начин.
Просто някъде, до момента в който в текста облиците и случките са се избистряли в умозаключение, в теб е текъл някакъв успореден развой - твоите облици и твоите случки, въпреки и напълно други, са се намествали сред авторовите, водили са те към твои лични думи.
Йосефине Клоугарт е съавторка на Олафур Елиасон в албума му Your Glacial Expectations. И ѝ подхожда. Нейната прозаичност е като неговите огледала - кръгли, полегнали в тревата изрезки небе.
Поздравления за превъзходния превод на Мария Змийчарова. Чакаме още от същото.
" Кучето на Персефона " от Виолета Кунева
корица Люба Халева, издателство " Жанет 45 ", 2023
Ако " Всичко това можеше да е твое " стои дифузно, в плетеница от взаимно проникващи се облици и положения, то стихотворенията на Виолета Кунева основават чувството за обособени, приключени парчета тирада, ефектни сами по себе си, обли като камъчета.
Някои наподобяват даже подготвени да имплозират в афоризми - като това, че актьорите се прибират в гримьорната, а кръвта по сцената е нашата. Или за сувенирите от пъкъла - които, както става всекидневно, са направени някъде другаде. В същото време има такива, които биха могли да се разпрострат в цялостен роман или даже разказ - чета да вземем за пример този фрагмент от стихотворение и си мисля какво би направил Пол Остър или Бредбъри с облика на гибелта като бездомно кученце:
Един ден гибелта се появява
като бездомно кученце,
което подтичва след нас.
Ляга в краката ни.
Чуваме дишането му.
Купуваме каишка.
Стани, Смърт!
Седни!
Тихо!
До мен, Смърт!
Учи бързо.
Отговаря на всички имена.
Това са образи-завръзки, само че не в класическия смисъл на фабулостроенето, а по-скоро като проблем в мозъка, който търси своето позволение. Подобни завръзки има значително: пъкълът, който наподобява съвсем като настоящето всекидневие, със същия панелен адрес и даже с готвача зад ъгъла, който е отворил ресторантче тук; или градинарят, който стартира пролетта с отрова, тъй като служи на двама богове (единият назван, а другият?):
За отговорността да имаш красива градина
всяка пролет за градинаря
стартира с отровата
сипва я деликатно в дупките на къртиците
поставя я в корените на розите
пръска листата
това е значим обред -
жертвоприношение
за бога на хубостта
огромна отговорност е
да служиш
на двама богове
мърмори градинарят
Кучето на ПерсефонаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
И защото това е стихосбирка, а не прозаична творба, свободните краища на тези завръзки се заплитат в други стихотворения. Образите се повтарят, видоизменят се и се надграждат. Първият прочит може да се окаже излъган. В началото да вземем за пример читателят може да схване ежедневното, съвсем радушно изложение на пъкъла като някакъв тип разтуха, като утешение пред страха от гибелта - ето, на вятъра сме се плашили, и тук е място, където се раждат деца и цветя.
Когато обаче четеш цялата стихосбирка, а не обособените стихотворения, се получава нещо друго. Тогава излиза, че точно всекидневието на пъкъла е плашещо. Банално би било да изтъквам " баналността на злото ", тъй че дано го помислим иначе, откъм личното си ухо, което привиква към новините за водената наоколо война - или към домашния смут. Тогава прекосяването " изсъхнал под дъжда " без прикрит в ръкава " чадър или пък покрив " се връзва с определението " нахално " в края на стихотворението, тъй като би могло да загатва за обръгване, за огрубяване, за загуба на сензитивност.
Поддържам тази версия, тъй като ми прави усещане какъв брой доста от стихотворенията в книгата приказват за полезността на раната, за раната като място, през което струи светлина. Първо имаме страха, който като побесняло добиче раздира границите на вселената, и " преди да зараснат / от дупките прониква светлина ". В идващото стихотворение се опасяваме " светлината да не изтече под прикритието на думите ". А малко по-нататък Виолета Кунева приказва за раната, която притегля ножа и " по тази причина не я лекуваш ", а чакаш той да я откри, да легне в нея и да накара цветето ѝ да се разтвори. Същият любовен звук е през две стихотворения, този път не към раната, а към предизвикалия я боязън - " мой добричък боязън, / къде си? Така строго ме охраняваше - / другите неприятни неща / не смееха да припарят ". Първото в фантазията на ангела е да бъде трошлив. В предходното стихотворение говорещият оставя неприятната вест да го ужили - с цел да ревизира дали е жив.
Това са настойчиви метафори - появяват се и отново, и отново. Въпреки това аз не бих се доверила на повтарящите се претекстове, по-скоро бих обърнала внимание по какъв начин всяка последваща поява на избран облик променя смисъла му - не с цел да изиграе реторически номер на читателя, с цел да накара една и съща дума (тленност, куче, светлина, рана) да каже противоположното на това, което е казвала първоначално, а с цел да остави допустимо общуването, което има потребност от това взаимно разколебаване на сякаш непоколебимите в своята целокупност стихотворения. Поне по този начин осъждам от това стихотворение, което като че ли най-силно от цялата стихосбирка се приближава до концепцията за програмност, за рефлексия върху функционалността на самия език:
Преди да паднем
ще бъдем осъдени с общ език
за кулата която строим скрито нощем
ръка в ръка
сърце до сърце
очите и думите ни ще си замязят
като че ли ги е основал един господ
само че в този момент сме тук
и към момента можем да учим
един от различен
Толкова за привидната сплотеност на стихотворенията в " Кучето на Персефона ".
" Вулкан " от Елена Алексиева
корица Люба Халева, издателство " Жанет 45 ", 2023
Единството в изкуството е прелестно за публиката, само че убийствено за способността ѝ да се изненадва. Във " Вулкан " на Елена Алексиева няма такава заплаха - изненадата не е " детайл " в българския смисъл на думата, а her element - т.е. самата буря, материя на книгата.
Романът стартира по този начин, като че ли всяка глава е обособен роман, с нови герои, нова обстановка, ново място - фамозен пациент на доктор Алцхаймер, неговата болногледачка, обрасло с козинка момиче в българско село, парвеню с концепция за развиването на лайняна сила, журналистка...
В първия миг мислиш, че канавата е обществена, поради трагичните контрасти в публичното състояние на героите, също както в последния филм на Йостлунд, където сцените се сменят с сходна привидна променчивост. Фекалната тематика сякаш също преподчертава общия дух на " саркастичен натурализъм " - с дословната, физическа карикатурност на героите, с натуралистичния хумор на обстановките, в които изпадат (скритите в гащите пари биват забравени и изпуснати в тоалетната), с точния брой линии, които хем ти разрешават да погледнеш през очите на даден воин, хем не те оставят да се идентифицираш до дъно с него, тъй като мислите му са колкото безапелационни, толкоз и пародийни.
Тази подигравка обаче скоро прелива отвън физическото, към това, което героите възприемат като собствен " нравствен " слой - смешна мешавица от света на свръхестественото по този начин, както се виждаше у нас през 90-те - малко източна мистичност (в един от епизодите се явява демонът Мара, същият, който се пробва да попречи на Буда да реализира прояснение, в различен - нова планета, която вероятно ще бъде открита и ще пренареди наталните карти на всички персонажи, и т.н.).
Впрочем ето го времевото единение в романа - главата на повествованието е в този момент, само че краката му са стъпили в 90-те, когато е неговата предистория с всичките си невероятни и безапелационни предпоставки. А мястото - мястото е тук, съответно като в лимърик и също толкоз насмешливо-невероятно. Което не може да се изрече в Америка, може да се изрече в гората сред Вакарел и Ихтиман.
Връщането към 90-те и техният смешен капацитет обаче блясват най-силно в главата " Радикална херменевтика ", където читателят към този момент се смее с глас или безусловно цвили, в случай че е приключил лингвистика през въпросния интервал. Защото тук комедията престава да бъде физическа и ситуационна и прелива в комедия на стила, в умела подигравка на литературно-научен " дискурс ", само че и на оценените от него пънкарски текстове. На песни от Сатан Пирдопски. Впрочем самите текстове са изключително безапелационни, чак ти се приисква в действителност да бяха влезнали в обращение през въпросното десетилетие.
С моя другар микроба
влачим се двама към гроба.
Викам му: " Спри бе, бацил!
Рано е още за гроб! "
Но и литературният разбор на творбите е не по-малко безапелационен - и то не учебникарският, а този, който фактически можеше да се чуе из коридорите на университета. От " изобретяването " на нови думи за самия книжовен дискурс ( " творбец " ), през крепко оплетената и осеяна с възелчета канава на изрече ( " Извън горното основание обаче - и напълно в духа на илюминативното формулиране на творбата като над-езиков локус на смислопораждащо обединение на презентация, репрезентация и перцепция в единна, непрекъснато обогатяваща се общественост на тълкования " ), до дословното чепкане на " деформиращата буря на тоталитарния строй " в редове като следните:
Вчера ме боля душата,
днеска ме боли гъзът.
Аз роден съм в комунизма -
да живей, живей трудът!
Разбира се, на авторката на актуалната критика по никакъв начин не ѝ убягва, че и тя е евентуално обект на въпросната подигравка, доколкото задачата ѝ е да извлече съществени заключения от разказ, който е изначално комичен, въпреки и комичен по метода, по който е комичен Булгаков - в това число с появяването на демона, който някак припомня и за " Дяволиада ". За Булгаков сякаш припомня и подборът на имената, изключително това на затворения в лудница фамозен в миналото хирург Азнавур Церовски.
Впрочем Елена Алексиева въобще не крие своите литературни препратки - " Кучешко сърце " е упоменато непосредствено в диалога сред хирурга и неговия евентуален пациент, а към края на книгата упорито стартират да се появяват други литературни татковци (както споделяха през 90-те): Аркадий и Борис Стругацки се вясват първо в съня на хирурга, след това в съня на обраслото с козинка момиче - директна отпратка към Маймунката от " Пикник край пътя ", само че и завръщане към източната тема: момичето сънува, че един от братята е сънувал, че Маймунката ги сънува и оспорва формулировката на желанието, с което приключва повестта: " Щастие безплатно и никой да не бъде пропуснат. "
Това вглеждане в думата " безплатно " и серията на вятъра сбъднати стремежи са смътният метафизичен проект на романа - прокаран обаче с толкоз смях и подбив, че не можем да бъдем сигурни. Защото измежду тези стремежи са и подхванатото от момичето търсене на бащата, и желанието на предприемача да прави положително, и промяната на пола, и даже кракът, който е татуиран със заветен облик на народен воин, държан е във формалдехид и бленуван от циганчето Иисус единствено с цел да бъде пренебрегнат край пътя малко откакто е добит.
Междувременно сюжетните линии стартират да се затварят една по една - като кутийки, които си разтворил небрежно, с цел да стигнеш до центъра, или може би като челюсти на крокодил. Крокодилските челюсти на златната рибка, един от последните облици в книгата, златната рибка, която е и крокодил, и библейският Левиатан - и там, отново иронично, е изведена и въпросната поука - селско-фолклорното " внимавай какво си пожелаваш ".
Разбира се, изведена е толкоз насмешливо, че излиза наяве по какъв начин тя е по-скоро съединителен принцип на другите фабулни направления, в сравнение с дестилирана премъдрост. Един много недъгав съединителен принцип на фона на целия разгул от герои, облици и случки; само че пък обединителни правила се срещат под път и над път, а полифонични, калейдоскопични романи " сред Вакарел и Ихтиман " - не толкоз.
" Всичко това можеше да е твое " от Йосефине Клоугарт
превод от датски Мария Змийчарова, корица София Попйорданова, издателство " Аквариус ", 2023
Напоследък другари ми споделят какъв брой мъчно харесват нови книги. И нови в смисъл на непознати, и нови в смисъл на писани в този момент. Че нещо в гладката им повърхнина ги отблъсква, книжовен small talk, празнодумство, единствено че на хартия. Което е парадоксално, тъй като в този момент повече от всеки път книгоиздаването наподобява заето с проучване на значимите за съответни читатели тематики - да се приказва за това, и за това също, а и другото да не остане непогалено с литературно перо.
В някакъв миг ще можеш да въведеш персоналните си данни в търсачката и да получиш книга, чийто воин наподобява навръх теб - по раса, пол, занимание и така нататък Което обаче няма нищо общо със способността ѝ да те увлича, с твоята дарба да прочетеш нещо значимо за себе си в нея.
Харесах " Всичко това можеше да е твое " на Йосефине Клоугарт по прочетено наслука изречение. Хареса ми стилът, който е като тресавището на Рупчев - пропит с изразност и измамливо равномерен, музикален по метод, който надвишава фонетиката и даже интонационните линии, паузи и каденци. Музикален по този начин, както могат да са музикални архитектурата или природата, с помощта на една всеобемаща естетика, в която си замесен не заради някаква предварителна своя същина, а просто тъй като си техен очевидец - и по тази причина част от всичко.
Ето тази барокова естетика у Клоугарт припомня за мочурище - с трептящата над погледа вода, с виещите се стъбла на тревите покрай повърхността, с мътното и сладостно чувство за заплаха - значи чувство, че най-накрая нещо се случва, нещо, което да визира читателя. (Неслучайно критиците съпоставят Клоугарт с Вирджиния Улф.)
Или може би не тъкмо заплаха. Опасността е нещо идно, а чудовищното, в смисъл на самото битие на гибелта, участва през цялото време - в " Карл-Ларшоновото " съществуване на фамилията с двете момиченца, с къщата до водата, с бащата, който нормално отсъства, само че пък наличието му е белязано с изключителна изразителност на жестовете; с майката, която изплита самата тъкан на дните и по тази причина в никакъв случай не се вижда истински; с въжето, което свързва девойките през кръста, до момента в който се оставят на вълните да ги мятат и в един миг се развързва; със студения плъх в зърното, с прегазеното коте, с дамата, която рови пръстта над момиченцето си; само че доста повече в живота, който залива тези елементи и минава нататък.
Котката изпищява до прегазеното си бебе и се прибира при другите, а детето, чиито очи Барбара е протекция, си тръгва; над гробището прелитат гъски и внасят безразсъден звук в цялата картина - и децата не могат да им кажат да млъкнат.
Образите следват един след различен в неразбираемата естетика, както в действителност се случва в мозъка ни. И думите, разсъжденията някак изплуват от тях, коства ти се, че те са значимото, и понечваш да ги цитираш, само че в идващия миг виждаш по какъв начин посърват, превърнати в откъс - както камъчето е лъскаво във водата, само че угасва на изсъхнало. Намираш думи, които като че ли ти резонират - " склонността да се предадеш пред рева и самосъжалението " или описанието по какъв начин всичко се оказва " настрана от Ерик, когато той най-накрая се появи ", - само че откакто ги извадиш, се оказва, че не е по този начин.
Просто някъде, до момента в който в текста облиците и случките са се избистряли в умозаключение, в теб е текъл някакъв успореден развой - твоите облици и твоите случки, въпреки и напълно други, са се намествали сред авторовите, водили са те към твои лични думи.
Йосефине Клоугарт е съавторка на Олафур Елиасон в албума му Your Glacial Expectations. И ѝ подхожда. Нейната прозаичност е като неговите огледала - кръгли, полегнали в тревата изрезки небе.
Поздравления за превъзходния превод на Мария Змийчарова. Чакаме още от същото.
" Кучето на Персефона " от Виолета Кунева
корица Люба Халева, издателство " Жанет 45 ", 2023
Ако " Всичко това можеше да е твое " стои дифузно, в плетеница от взаимно проникващи се облици и положения, то стихотворенията на Виолета Кунева основават чувството за обособени, приключени парчета тирада, ефектни сами по себе си, обли като камъчета.
Някои наподобяват даже подготвени да имплозират в афоризми - като това, че актьорите се прибират в гримьорната, а кръвта по сцената е нашата. Или за сувенирите от пъкъла - които, както става всекидневно, са направени някъде другаде. В същото време има такива, които биха могли да се разпрострат в цялостен роман или даже разказ - чета да вземем за пример този фрагмент от стихотворение и си мисля какво би направил Пол Остър или Бредбъри с облика на гибелта като бездомно кученце:
Един ден гибелта се появява
като бездомно кученце,
което подтичва след нас.
Ляга в краката ни.
Чуваме дишането му.
Купуваме каишка.
Стани, Смърт!
Седни!
Тихо!
До мен, Смърт!
Учи бързо.
Отговаря на всички имена.
Това са образи-завръзки, само че не в класическия смисъл на фабулостроенето, а по-скоро като проблем в мозъка, който търси своето позволение. Подобни завръзки има значително: пъкълът, който наподобява съвсем като настоящето всекидневие, със същия панелен адрес и даже с готвача зад ъгъла, който е отворил ресторантче тук; или градинарят, който стартира пролетта с отрова, тъй като служи на двама богове (единият назван, а другият?):
За отговорността да имаш красива градина
всяка пролет за градинаря
стартира с отровата
сипва я деликатно в дупките на къртиците
поставя я в корените на розите
пръска листата
това е значим обред -
жертвоприношение
за бога на хубостта
огромна отговорност е
да служиш
на двама богове
мърмори градинарят
И защото това е стихосбирка, а не прозаична творба, свободните краища на тези завръзки се заплитат в други стихотворения. Образите се повтарят, видоизменят се и се надграждат. Първият прочит може да се окаже излъган. В началото да вземем за пример читателят може да схване ежедневното, съвсем радушно изложение на пъкъла като някакъв тип разтуха, като утешение пред страха от гибелта - ето, на вятъра сме се плашили, и тук е място, където се раждат деца и цветя.
Когато обаче четеш цялата стихосбирка, а не обособените стихотворения, се получава нещо друго. Тогава излиза, че точно всекидневието на пъкъла е плашещо. Банално би било да изтъквам " баналността на злото ", тъй че дано го помислим иначе, откъм личното си ухо, което привиква към новините за водената наоколо война - или към домашния смут. Тогава прекосяването " изсъхнал под дъжда " без прикрит в ръкава " чадър или пък покрив " се връзва с определението " нахално " в края на стихотворението, тъй като би могло да загатва за обръгване, за огрубяване, за загуба на сензитивност.
Поддържам тази версия, тъй като ми прави усещане какъв брой доста от стихотворенията в книгата приказват за полезността на раната, за раната като място, през което струи светлина. Първо имаме страха, който като побесняло добиче раздира границите на вселената, и " преди да зараснат / от дупките прониква светлина ". В идващото стихотворение се опасяваме " светлината да не изтече под прикритието на думите ". А малко по-нататък Виолета Кунева приказва за раната, която притегля ножа и " по тази причина не я лекуваш ", а чакаш той да я откри, да легне в нея и да накара цветето ѝ да се разтвори. Същият любовен звук е през две стихотворения, този път не към раната, а към предизвикалия я боязън - " мой добричък боязън, / къде си? Така строго ме охраняваше - / другите неприятни неща / не смееха да припарят ". Първото в фантазията на ангела е да бъде трошлив. В предходното стихотворение говорещият оставя неприятната вест да го ужили - с цел да ревизира дали е жив.
Това са настойчиви метафори - появяват се и отново, и отново. Въпреки това аз не бих се доверила на повтарящите се претекстове, по-скоро бих обърнала внимание по какъв начин всяка последваща поява на избран облик променя смисъла му - не с цел да изиграе реторически номер на читателя, с цел да накара една и съща дума (тленност, куче, светлина, рана) да каже противоположното на това, което е казвала първоначално, а с цел да остави допустимо общуването, което има потребност от това взаимно разколебаване на сякаш непоколебимите в своята целокупност стихотворения. Поне по този начин осъждам от това стихотворение, което като че ли най-силно от цялата стихосбирка се приближава до концепцията за програмност, за рефлексия върху функционалността на самия език:
Преди да паднем
ще бъдем осъдени с общ език
за кулата която строим скрито нощем
ръка в ръка
сърце до сърце
очите и думите ни ще си замязят
като че ли ги е основал един господ
само че в този момент сме тук
и към момента можем да учим
един от различен
Толкова за привидната сплотеност на стихотворенията в " Кучето на Персефона ".
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ