Георги Рупчев, живият
Текстът е препубликуван от.
СВИЖДАНЕ
На Георги Рупчев -
за огромната, безмълвна земя, където оставаме
Смълчана локва,
небето дори разкаляно
над безукорни заболели
и стъпки разкаяни.
Склерозирало слънце,
мъгла белезникава;
в алеите сънни -
очакване никакво.
Метачът измита
от алеите есенни
на оздравелите дните -
учудени, стреснати.
Свиждането отеква
от скамейките болнични,
а на нас ни олеква -
на съвестта ни оголена.
След сбогуването учтиво
(може би тайнствено)
болните си отиват
постепенно по стаите.
Това стихотворение, отдадено на Георги Рупчев, е на философа, логичност и социолога Деян Деянов. Не е датирано - може да е и след гибелта на поета, може да е и преди нея. Когато и да е, показва разлъка: " болните си отиват постепенно по стаите ", до момента в който здравите си потеглят с чувство за виновност. Вероятно тъкмо по този начин са се чувствали приятелите на Георги Рупчев, гледайки го по какъв начин постепенно гасне. Но пък в спомените им той не е гаснещ, в противен случай - радостен е, подигравателен, от време на време дори саркастичен; витален и разгорещен. Такъв го помнят, подобен го и описаха 20 години след гибелта му.
Почетохме паметта му в две следващи вечери. Първата, проведена от щерка му Веселина Рупчева и неговия другар, поета Владимир Левчев, се състоя в Литературен клуб " Перото " на НДК в неделя, 28 ноември. Втората бе в Софийската градска библиотека ден по-късно, на 29 ноември, понеделник, а концепцията и поканите бяха от драматуржката Майя Праматарова. Самите тези сдвоени събития, декларирани и осъществени съвсем без значение едно от друго, демонстрират какво голямо място заемат Георги Рупчев, неговата лирика и неговите преводи в културната памет на културния българин, какъв брой той е жив и помнен, дишащ и незабравен.
И което е забавно: заболяването му в действителност стои в съзнанието на приятелите му, само че някак периферно, в профил, не е тя значимата (макар че знаем от Сюзан Зонтаг какъв брой е от голяма важност тя за индивида); значим е живият човек, създателят, основателят, чиято лирика и преводи, чието наличие не престават да са пълнокръвни и значими.
Всички от говорилите - и Силвия Чолева, и Владимир Левчев, и Румен Леонидов, и Кирил Маричков, и Деян Деянов, и Деян Енев, и Иван Ланджев - първата вечер, и Майя Праматарова, и Мария Митева, и Антон Митов, и брачната половинка му Валя - втората вечер, изграждаха пред публиката облика на човек несломен, непредал се, неогънал се. Да, културата има и това свойство: да прави индивида мощен, твърд, непокланящ се; изваян и устойчив.
И съм уверен: напоследък се оказахме такова хилаво, напряко слабоумно и маломощно племе не поради друго, а тъй като някак се изхитрихме - само че и най-хитрият си е малко елементарен, нали знаете? - да не обръщаме внимание на културата, да я свираме в девета глуха поради някакви жалки и слабоумни злободневности. Е, Георги Рупчев не е правил нещата по този начин и по тази причина е, най-малко съгласно мен, доста по-жив от мнозина живи през днешния ден.
Той е талантлив стихотворец, не се багра да го кажа. Чуйте единствено метафори: " НЕБЕ - / като натрапчива концепция. / Поле - / предразполагащо към изповед. / Да коленичиш и приказваш ". Заедно с Бойко Ламбовски и Румен Леонидов (а малко преди тях Борис Христов и Георги Борисов) те трансформираха поетическия език, извадиха го на форума, на агората, на площада. Ето в поддръжка малко от " Гмуркачите ":
На сушата изхвърлен се тресеше този град
под залезния час,
хрущяха острите му кости
и всички ние там,
от две безвремия продънили се в трето,
по основната се точехме,
през морската градина стигахме до моста,
стоманения,
полуръждясал мост,
от плажа водещ право към морето.
Смятам неговата лирика за белег на времето и съм уверен, че тя не трябва да се преглежда изолирано от това време, когато - в случай че следваме Алексис дьо Токвил - в недрата на разлагащия се социализъм са се раззеленявали кълновете на новото, особеното, свободното.
Много са тези знаци на 80-те, поезията на Георги Рупчев е неразривно обвързвана с тях, контекстуално неразличима от тях: акциите на група " Градът ", основана през 1986 година, и нейната именита галерия без картини (1988), обозначаваща разлагането на стройно изгражданата свежа, ведра и оптимистична картина на социализма; филмът на режисьора Георги Дюлгеров с Руси Чанев в основната роля (точно Руси Чанев чете стихове на Георги Рупчев в " Перото " ) " Мера съгласно мера " (1981) с изкарването на показ на една друга езикова мяра - достоверна, натурална, недрена, подсказваща разпада на официализирания език; митичната режисура на Леон Даниел " В очакване на Годо " (1988), която, както твърди Камелия Николова, " анулира " езоповската постановка " в България " ; феноменалната хореография на Маргарита Арнаудова по " Болеро " на Морис Равел - трансформирала тялото в инструмент на ритъма и свободата (своеобразна въведения към митинговите пърформанси от 90-те); четирите албума на " Щурците " с най-големите им шлагери - " ХХ век " (1980), " Вкусът на времето " (1982), " Конникът " (1985) и " Мускетарски марш " (1987), взел името си от едноименната ария, написана по текст на Георги Рупчев:
Къде си тръгнал, дърти Д`Артаняне,
с дръгливата си кранта де отиваш?
А мускетарят, казваш, че предназначен е
в несгодите да бъде самоуверен и жилест.
Препускай тогава
за чест и за популярност
Къде отиваш, коннико натрапен,
за какво под твоя плащ плющи тъгата,
и вместо конски хълбок - калник
блещука под седлото на луната?
До тука сме, мои остарели мускетари,
в коя посока сте, че аз съм в друга?
До гуша ми пристигна от шпаги и китари,
от обети, окуляри и хоругви.
Вървяхме мощни, стигнахме самотни,
а пъстрите ни облекла са раздрани.
А баш такива през днешния ден са пъклен фешън,
само че скриват ли зарасналите рани?
Е, всичко хубаво, мой Д`Артаняне,
да се сбогуваме - какво остава?
Красиво беше, пусто да остане,
препускането ни за чест и популярност
Препускай тогава -
какво ти остава?
Темата е екзистенциална, като че ли персонална, в това време обаче се усеща пробив в публичното поле, в менталните настройки, в социално-психичните структури: " Вървяхме мощни, стигнахме самотни, / а пъстрите ни облекла са раздрани. / А баш такива през днешния ден са пъклен фешън, / само че скриват ли зарасналите рани? ". 80-те са години на рецесия, друмищата са затворени, изходите - минирани. Дъртите дартаняни са стигнали края на пътя и не им остава друго, с изключение на да се преродят. Или да издъхнат в димна скука, сива досада и безветрено безбожничество - непотребни никому, даже на себе си...
Навярно Бог е най-самотен,
след всички богове и божества останал самичък.
Самотен е и по тази причина - вечен.
Не имам вяра, Боже, не, нямам доверие
( " Смъртта на Тибалт " )
Превъртане на световетеС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Да ви припомнят тези стихове нещата тук, през днешния ден, в този момент? А?
Георги Рупчев не е мъртъв, Георги Рупчев е по-жив от всеки път...
P.S. Силвия Чолева сътвори петиция за назоваване на улица на Георги Рупчев в неговия квартал " Гео Милев ". Който желае, може да я подпише:.
СВИЖДАНЕ
На Георги Рупчев -
за огромната, безмълвна земя, където оставаме
Смълчана локва,
небето дори разкаляно
над безукорни заболели
и стъпки разкаяни.
Склерозирало слънце,
мъгла белезникава;
в алеите сънни -
очакване никакво.
Метачът измита
от алеите есенни
на оздравелите дните -
учудени, стреснати.
Свиждането отеква
от скамейките болнични,
а на нас ни олеква -
на съвестта ни оголена.
След сбогуването учтиво
(може би тайнствено)
болните си отиват
постепенно по стаите.
Това стихотворение, отдадено на Георги Рупчев, е на философа, логичност и социолога Деян Деянов. Не е датирано - може да е и след гибелта на поета, може да е и преди нея. Когато и да е, показва разлъка: " болните си отиват постепенно по стаите ", до момента в който здравите си потеглят с чувство за виновност. Вероятно тъкмо по този начин са се чувствали приятелите на Георги Рупчев, гледайки го по какъв начин постепенно гасне. Но пък в спомените им той не е гаснещ, в противен случай - радостен е, подигравателен, от време на време дори саркастичен; витален и разгорещен. Такъв го помнят, подобен го и описаха 20 години след гибелта му.
Почетохме паметта му в две следващи вечери. Първата, проведена от щерка му Веселина Рупчева и неговия другар, поета Владимир Левчев, се състоя в Литературен клуб " Перото " на НДК в неделя, 28 ноември. Втората бе в Софийската градска библиотека ден по-късно, на 29 ноември, понеделник, а концепцията и поканите бяха от драматуржката Майя Праматарова. Самите тези сдвоени събития, декларирани и осъществени съвсем без значение едно от друго, демонстрират какво голямо място заемат Георги Рупчев, неговата лирика и неговите преводи в културната памет на културния българин, какъв брой той е жив и помнен, дишащ и незабравен.
И което е забавно: заболяването му в действителност стои в съзнанието на приятелите му, само че някак периферно, в профил, не е тя значимата (макар че знаем от Сюзан Зонтаг какъв брой е от голяма важност тя за индивида); значим е живият човек, създателят, основателят, чиято лирика и преводи, чието наличие не престават да са пълнокръвни и значими.
Всички от говорилите - и Силвия Чолева, и Владимир Левчев, и Румен Леонидов, и Кирил Маричков, и Деян Деянов, и Деян Енев, и Иван Ланджев - първата вечер, и Майя Праматарова, и Мария Митева, и Антон Митов, и брачната половинка му Валя - втората вечер, изграждаха пред публиката облика на човек несломен, непредал се, неогънал се. Да, културата има и това свойство: да прави индивида мощен, твърд, непокланящ се; изваян и устойчив.
И съм уверен: напоследък се оказахме такова хилаво, напряко слабоумно и маломощно племе не поради друго, а тъй като някак се изхитрихме - само че и най-хитрият си е малко елементарен, нали знаете? - да не обръщаме внимание на културата, да я свираме в девета глуха поради някакви жалки и слабоумни злободневности. Е, Георги Рупчев не е правил нещата по този начин и по тази причина е, най-малко съгласно мен, доста по-жив от мнозина живи през днешния ден.
Той е талантлив стихотворец, не се багра да го кажа. Чуйте единствено метафори: " НЕБЕ - / като натрапчива концепция. / Поле - / предразполагащо към изповед. / Да коленичиш и приказваш ". Заедно с Бойко Ламбовски и Румен Леонидов (а малко преди тях Борис Христов и Георги Борисов) те трансформираха поетическия език, извадиха го на форума, на агората, на площада. Ето в поддръжка малко от " Гмуркачите ":
На сушата изхвърлен се тресеше този град
под залезния час,
хрущяха острите му кости
и всички ние там,
от две безвремия продънили се в трето,
по основната се точехме,
през морската градина стигахме до моста,
стоманения,
полуръждясал мост,
от плажа водещ право към морето.
Смятам неговата лирика за белег на времето и съм уверен, че тя не трябва да се преглежда изолирано от това време, когато - в случай че следваме Алексис дьо Токвил - в недрата на разлагащия се социализъм са се раззеленявали кълновете на новото, особеното, свободното.
Много са тези знаци на 80-те, поезията на Георги Рупчев е неразривно обвързвана с тях, контекстуално неразличима от тях: акциите на група " Градът ", основана през 1986 година, и нейната именита галерия без картини (1988), обозначаваща разлагането на стройно изгражданата свежа, ведра и оптимистична картина на социализма; филмът на режисьора Георги Дюлгеров с Руси Чанев в основната роля (точно Руси Чанев чете стихове на Георги Рупчев в " Перото " ) " Мера съгласно мера " (1981) с изкарването на показ на една друга езикова мяра - достоверна, натурална, недрена, подсказваща разпада на официализирания език; митичната режисура на Леон Даниел " В очакване на Годо " (1988), която, както твърди Камелия Николова, " анулира " езоповската постановка " в България " ; феноменалната хореография на Маргарита Арнаудова по " Болеро " на Морис Равел - трансформирала тялото в инструмент на ритъма и свободата (своеобразна въведения към митинговите пърформанси от 90-те); четирите албума на " Щурците " с най-големите им шлагери - " ХХ век " (1980), " Вкусът на времето " (1982), " Конникът " (1985) и " Мускетарски марш " (1987), взел името си от едноименната ария, написана по текст на Георги Рупчев:
Къде си тръгнал, дърти Д`Артаняне,
с дръгливата си кранта де отиваш?
А мускетарят, казваш, че предназначен е
в несгодите да бъде самоуверен и жилест.
Препускай тогава
за чест и за популярност
Къде отиваш, коннико натрапен,
за какво под твоя плащ плющи тъгата,
и вместо конски хълбок - калник
блещука под седлото на луната?
До тука сме, мои остарели мускетари,
в коя посока сте, че аз съм в друга?
До гуша ми пристигна от шпаги и китари,
от обети, окуляри и хоругви.
Вървяхме мощни, стигнахме самотни,
а пъстрите ни облекла са раздрани.
А баш такива през днешния ден са пъклен фешън,
само че скриват ли зарасналите рани?
Е, всичко хубаво, мой Д`Артаняне,
да се сбогуваме - какво остава?
Красиво беше, пусто да остане,
препускането ни за чест и популярност
Препускай тогава -
какво ти остава?
Темата е екзистенциална, като че ли персонална, в това време обаче се усеща пробив в публичното поле, в менталните настройки, в социално-психичните структури: " Вървяхме мощни, стигнахме самотни, / а пъстрите ни облекла са раздрани. / А баш такива през днешния ден са пъклен фешън, / само че скриват ли зарасналите рани? ". 80-те са години на рецесия, друмищата са затворени, изходите - минирани. Дъртите дартаняни са стигнали края на пътя и не им остава друго, с изключение на да се преродят. Или да издъхнат в димна скука, сива досада и безветрено безбожничество - непотребни никому, даже на себе си...
Навярно Бог е най-самотен,
след всички богове и божества останал самичък.
Самотен е и по тази причина - вечен.
Не имам вяра, Боже, не, нямам доверие
( " Смъртта на Тибалт " )
Да ви припомнят тези стихове нещата тук, през днешния ден, в този момент? А?
Георги Рупчев не е мъртъв, Георги Рупчев е по-жив от всеки път...
P.S. Силвия Чолева сътвори петиция за назоваване на улица на Георги Рупчев в неговия квартал " Гео Милев ". Който желае, може да я подпише:.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ