На второ четене: "Сънищата на Айнщайн" от Алан Лайтман
Текстът е препубликуван от рубриката на. Тя е за книги, оповестени преди най-малко година, които редакцията желае да предложи.
" Сънищата на Айнщайн " от Алан Лайтман
Превод от британски Светла Йосифова, изд. " Фабер ", 2017
" Много от дълго време не съм се вълнувал по този начин от разказ ", споделя Салман Рушди на задната корица на тази книга. Авторът Алан Лайтман е американски физик и публицист, учител в Масачузетския софтуерен институт, където води лекции по физика и по литературна стилистика. " Сънищата на Айнщайн " е разказ, който приказва по лиричен метод за теорията на относителността.
Книгата е построена от обособени разкази - всеки е един обособен свят, в който времето се държи по необикновен метод. В няколко страници създателят ни споделя главните правила за всяка нова територия и какво значи да бъдеш човек в нея. В един свят времето е кръг. В идващия - прекратена линия. После пък времето има три измерения, също като пространството.
А какво в случай че повода и следствието не са свързани между тях - и следствието може да е преди повода? Някои от световете са свързани с теорията на относителността, доведена до прекаленост - да вземем за пример това, че времето тече по-бавно на по-голяма височина или при по-голяма скорост. Други са изцяло фантастични. Наративът, който свързва обособените разкази, е самият Айнщайн, до момента в който приключва теорията си - в действителност всеки от тези светове е един негов сън.
Сънищата на АйнщайнС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
С други думи, " Сънищата на Айнщайн " е нещо като " Невидимите градове " - книгата, която Итало Калвино построява от свързани разкази, всеки от тях за един приказен свят. Романът на Лайтман съчетава с това и лирично отношение към физиката, което припомня на различен италиански създател - Карло Ровели (от него на български имаме страхотните " Седем къси беседи по физика ", само че към този момент не и безпределно странната му и също толкоз вълнуваща книга за времето).
Лайтман написа след Калвино, само че преди Ровели - " Сънищата на Айнщайн " излиза през 1992 година и освен е била преведена на 30 езика, откакто става бестселър, само че и приспособена за сцената. Подобни статистики не приказват прекомерно ясно сами по себе си, само че са забавни в подтекста на разказ, обвързван с физични величини. Как е съумял да допре толкоз доста хора?
Разбира се, ненапълно е поради магията на самото време като големина. Свикнали сме да го измерваме с часовници и да разчитаме, че е съответно, обозримо. Както Айнщайн показва обаче, времето е нещо надалеч по-сложно, което в действителност може да се държи по разнообразни способи. В един от световете на Лайтман времето се приема за по този начин напълно, че става доказателство за съществуването на Бог:
" Светът, в който времето е абсолют, е свят на разтуха. Защото до момента в който дейностите на хората са непредсказуеми, ходът на времето е предсказуем. Докато в хората можем да се съмняваме, не можем да се съмняваме във времето. "
Тази книга обаче с поетичния си език показва силата на всяко " в случай че ", което е обвързвано и с теорията на относителността. И демонстрира, че в противен случай, във времето можем да се съмняваме. Това стартиране на въображението в по-закътаните гънки на теорията е като игра, която те въвлича с досетливост.
Различните разкази и светове се натрупват и най-малко в мен отварят вкус да чета повече да вземем за пример за квантова физика - тъй като дават едно съвсем инстинктивно познание за физиката. Свикнали сме да мислим за нея като за отегчителен предмет от учебно заведение, а в действителност необяснимите неща във физиката са надалеч повече от това, което знаем. Вълнуващо е да го усетиш, четейки - освен да ти се каже.
Невидимите градовеС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Още в самото начало на четенето започваш да се питаш какво друго е разумно да бъде отношението ни към времето, в случай че не тъкмо това - поетично и нереално. Остава обаче въпросът какво би станало, в случай че приемахме науката като разказ - или като сантиментална истина. Така наподобява един свят, в който " има нещо необичайно и то завчас става явно ". Из долините и равнините не се виждат къщи, тъй като хората живеят в планините, захласнати от обстоятелството, че нависоко времето тече по-бавно - и надлежно те остаряват по-бавно.
Друг път пък демонстрацията на времето е съвсем театрална. В един от разказите то не съществува, съществуват единствено облици. Самата история е построена от моменти, изреченията просто разказват несвързани картини. ( " Изпарения над езерото в ранно утро. Отворено чекмедже. " ) Почти отвратително за четене! Такива демонстрации са малко като научни опити, затворени в книга: " Сложете си защитните очила, щом извадим времето от описа, става ето това... "
Другото, което прави усещане тук обаче, е хуманността на писателя. Във всеки свят има бунтовници - хора, които отхвърлят да живеят съгласно разпоредбите му. Тези, които вървят против останалите и избират да им се усмихват, до момента в който следват личните си стремежи. Съществуват новобранци - и някак, несъмнено, навръх тях съчувстваш най-вече.
В този разказ за физика има доста топлота. Не е единствено в наличието, само че и във фо̀рмата му. Често съм си мислила, че такава книга съвсем би могла да се чете на дете за лека нощ (почти, тъй като в описването на човечността на героите в другите светове от време на време се появяват интимни и еротични моменти). Ето да вземем за пример един свят, в който времето води всяко нещо към естествения му блян за ред:
Седем къси беседи по физикаС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
" В сходен свят хората с неразтребени къщи лежат в леглата си и чакат естествените сили да издухат праха от первазите и да подредят обувките в шкафчетата. Хората с неуредени каузи могат да вървят на излети, до момента в който календарите им се провеждат, графиците им се подреждат, сметките им се почистват. Червилата, четките и писмата могат да бъдат безсистемно мятани в чантичките с удовлетворяващата мисъл, че ще се разпределят по места от единствено себе си. Градините нямат никаква потребност от подкастряне, нито от плевене. Писалищата се подреждат спретнато в края на деня. Дрехите, захвърлени на пода вечерта, сутринта се оказват по столовете. Липсващите чорапи изникват от единствено себе си. "
Разбира се, сюжет в обичайния смисъл на думата тук липсва. Няма линейно разказана история . Има обаче цялост от истории, към които можеш да гледаш като към дъното на калейдоскоп. С всяко отгръщане пред теб кристалчетата се подреждат по нов метод - и ти дават още едно парче от разбирането на времето. Поне поетичното схващане. За останалото може би и за вас ще се отвори задоволително вкус за книгите от секцията за физика.
" Сънищата на Айнщайн " от Алан Лайтман
Превод от британски Светла Йосифова, изд. " Фабер ", 2017
" Много от дълго време не съм се вълнувал по този начин от разказ ", споделя Салман Рушди на задната корица на тази книга. Авторът Алан Лайтман е американски физик и публицист, учител в Масачузетския софтуерен институт, където води лекции по физика и по литературна стилистика. " Сънищата на Айнщайн " е разказ, който приказва по лиричен метод за теорията на относителността.
Книгата е построена от обособени разкази - всеки е един обособен свят, в който времето се държи по необикновен метод. В няколко страници създателят ни споделя главните правила за всяка нова територия и какво значи да бъдеш човек в нея. В един свят времето е кръг. В идващия - прекратена линия. После пък времето има три измерения, също като пространството.
А какво в случай че повода и следствието не са свързани между тях - и следствието може да е преди повода? Някои от световете са свързани с теорията на относителността, доведена до прекаленост - да вземем за пример това, че времето тече по-бавно на по-голяма височина или при по-голяма скорост. Други са изцяло фантастични. Наративът, който свързва обособените разкази, е самият Айнщайн, до момента в който приключва теорията си - в действителност всеки от тези светове е един негов сън.
С други думи, " Сънищата на Айнщайн " е нещо като " Невидимите градове " - книгата, която Итало Калвино построява от свързани разкази, всеки от тях за един приказен свят. Романът на Лайтман съчетава с това и лирично отношение към физиката, което припомня на различен италиански създател - Карло Ровели (от него на български имаме страхотните " Седем къси беседи по физика ", само че към този момент не и безпределно странната му и също толкоз вълнуваща книга за времето).
Лайтман написа след Калвино, само че преди Ровели - " Сънищата на Айнщайн " излиза през 1992 година и освен е била преведена на 30 езика, откакто става бестселър, само че и приспособена за сцената. Подобни статистики не приказват прекомерно ясно сами по себе си, само че са забавни в подтекста на разказ, обвързван с физични величини. Как е съумял да допре толкоз доста хора?
Разбира се, ненапълно е поради магията на самото време като големина. Свикнали сме да го измерваме с часовници и да разчитаме, че е съответно, обозримо. Както Айнщайн показва обаче, времето е нещо надалеч по-сложно, което в действителност може да се държи по разнообразни способи. В един от световете на Лайтман времето се приема за по този начин напълно, че става доказателство за съществуването на Бог:
" Светът, в който времето е абсолют, е свят на разтуха. Защото до момента в който дейностите на хората са непредсказуеми, ходът на времето е предсказуем. Докато в хората можем да се съмняваме, не можем да се съмняваме във времето. "
Тази книга обаче с поетичния си език показва силата на всяко " в случай че ", което е обвързвано и с теорията на относителността. И демонстрира, че в противен случай, във времето можем да се съмняваме. Това стартиране на въображението в по-закътаните гънки на теорията е като игра, която те въвлича с досетливост.
Различните разкази и светове се натрупват и най-малко в мен отварят вкус да чета повече да вземем за пример за квантова физика - тъй като дават едно съвсем инстинктивно познание за физиката. Свикнали сме да мислим за нея като за отегчителен предмет от учебно заведение, а в действителност необяснимите неща във физиката са надалеч повече от това, което знаем. Вълнуващо е да го усетиш, четейки - освен да ти се каже.
Още в самото начало на четенето започваш да се питаш какво друго е разумно да бъде отношението ни към времето, в случай че не тъкмо това - поетично и нереално. Остава обаче въпросът какво би станало, в случай че приемахме науката като разказ - или като сантиментална истина. Така наподобява един свят, в който " има нещо необичайно и то завчас става явно ". Из долините и равнините не се виждат къщи, тъй като хората живеят в планините, захласнати от обстоятелството, че нависоко времето тече по-бавно - и надлежно те остаряват по-бавно.
Друг път пък демонстрацията на времето е съвсем театрална. В един от разказите то не съществува, съществуват единствено облици. Самата история е построена от моменти, изреченията просто разказват несвързани картини. ( " Изпарения над езерото в ранно утро. Отворено чекмедже. " ) Почти отвратително за четене! Такива демонстрации са малко като научни опити, затворени в книга: " Сложете си защитните очила, щом извадим времето от описа, става ето това... "
Другото, което прави усещане тук обаче, е хуманността на писателя. Във всеки свят има бунтовници - хора, които отхвърлят да живеят съгласно разпоредбите му. Тези, които вървят против останалите и избират да им се усмихват, до момента в който следват личните си стремежи. Съществуват новобранци - и някак, несъмнено, навръх тях съчувстваш най-вече.
В този разказ за физика има доста топлота. Не е единствено в наличието, само че и във фо̀рмата му. Често съм си мислила, че такава книга съвсем би могла да се чете на дете за лека нощ (почти, тъй като в описването на човечността на героите в другите светове от време на време се появяват интимни и еротични моменти). Ето да вземем за пример един свят, в който времето води всяко нещо към естествения му блян за ред:
" В сходен свят хората с неразтребени къщи лежат в леглата си и чакат естествените сили да издухат праха от первазите и да подредят обувките в шкафчетата. Хората с неуредени каузи могат да вървят на излети, до момента в който календарите им се провеждат, графиците им се подреждат, сметките им се почистват. Червилата, четките и писмата могат да бъдат безсистемно мятани в чантичките с удовлетворяващата мисъл, че ще се разпределят по места от единствено себе си. Градините нямат никаква потребност от подкастряне, нито от плевене. Писалищата се подреждат спретнато в края на деня. Дрехите, захвърлени на пода вечерта, сутринта се оказват по столовете. Липсващите чорапи изникват от единствено себе си. "
Разбира се, сюжет в обичайния смисъл на думата тук липсва. Няма линейно разказана история . Има обаче цялост от истории, към които можеш да гледаш като към дъното на калейдоскоп. С всяко отгръщане пред теб кристалчетата се подреждат по нов метод - и ти дават още едно парче от разбирането на времето. Поне поетичното схващане. За останалото може би и за вас ще се отвори задоволително вкус за книгите от секцията за физика.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ