Жените с кожените палта. Как се събират снимки от репресиите срещу мюсюлманите
Текстът е препубликуван от Репресиите против българските турци не се изчерпват с насилствената асимилация от 80-те. Има и по-ранни талази на преименуването и прогонването. Историята е разказвана доста пъти, само че в нея липсва едно: фотоси. Такива има, само че съвсем не са оповестени в България. за първи път ще видите част от тях, събрани на едно място.
Няколко незнайни фотографии дойдоха по имейла, като че ли с цел да припомнят за една голяма липса - у нас няма образна памет за дългогодишните репресии над българските турци.
Това, което има, е проучени документи и писмени източници за бруталното принудително преименуване на турците в България, почнало на 24 декември 1984 година. В него за по-малко от три месеца са изменени имената на над 800 хиляди души. Това закононарушение, наричано от комунистическите управляващи " Възродителен развой ", приключва с митинги и с експулсиране на над 320 хиляди души в Турция през лятото на 1989.
От този 5-годишен интервал са останали покъртителни фотографии на заминаващите от границата, само че няма други образни мемоари - да вземем за пример от репресиите и митингите.
Нещо повече - това преименуване от 80-те, последвано от всеобщо прогонване, има своя предистория с няколко други талази на репресиите. Но и от нея не е останала образна памет. А в действителност фотосите съществуват. Просто към този момент са малко и не са оповестени на едно място.
1950 година Първата фотография
В началото на 50-те години американският фотограф Джак Бърнс пътува от Лондон за Истанбул, с цел да направи поредност репортажни фотографии за списание LIFE от влака Ориент Експрес. Той снима във всички страни по пътя.
На гарата в Одрин вниманието му е привлечено от група дами с идентични кожени палта. Тези фотографии ще се окажат исторически и ще станат известни в Турция точно по този начин - " дамите с кожените палта " - единственото образно удостоверение, което имаме през днешния ден, за насилственото прогонване на турците в България през 1950-1951 година.
" Видях тези фотоси в интернет през 2014 година за първи път. Направиха ми доста огромно усещане ", споделя Зейнеп Зафер, която през днешния ден е учител и книжовен историк в Университета в Анкара. Тя е съавтор на антологията " Когато ми лишиха името ", в която са събрани стихове, разкази и мемоари на хората, потърпевши от насилствените асимилации на 70-те и 80-те години.
Самата Зейнеп е родена в пиринското село Корница и от дете претърпява репресиите против своите родители и съселяни. После самата тя минава през арести, опозиция против репресиите, съдилища, изселване вътре в България и най-после експулсиране в Турция.
Зейнеп Зафер от години събира свидетелства за асимилационната политика на българската страна против българските турци и помаци. Но не щеш ли и тя самата е видяла за първи път фотографията на Джак Бърнс на " дамите с кожените палта " 64 години след основаването й.
Какви са тези кожени палта
" [През 2014 г.] към този момент знаех, че одеяла и кожени палта са били разменяни тогава за 15-20 декара земя ", споделя Зейнеп Зафер в диалога, който водим по телефона.
Тя съпоставя фотографията с историческото време: " Тези фотографии документират точно това - фотоси на прокудени дами, които преди малко са слезли на гарата в Одрин. Те нямат право да изнасят левове или злато и преди да тръгнат за Турция, фамилиите продават земя или друга благосъстоятелност, с цел да купят нещо скъпо. Смятат да го продадат в Турция, с цел да имат средства за оцеляване през първите дни ".
Зейнеп Зафер припомня, че при започване на 50-те години в България има купонна система и такива палта не се продават по магазините, те се считат за буржоазна отживялост. Според нея дамите са носили тези палта единствено няколко дни, в един от които е правена и фотографията.
© Джак Бърнс
" Одеяла и кожени палта са били разменяни тогава за 15-20 декара земя. "
" На фотографиите се вижда, че постоянно те не са им по размер, че е купувано това, което може да се откри, в паниката. Те не се вписват в другата част от облеклото на депортираните. По очите на дамите се вижда също нещастието, която изживяват, боязън и паника от неизвестността ", прибавя Зайнеп Зафер.
Зафер счита, че изселването от 1950-1951 и това от 1989 много си наподобяват, тъй като стават бързо и безредно. Но съгласно нея идната изселническа вълна - тази, която протича сред 1969 и 1978 е малко по-спокойна, не може да се съпостави с етническото пречистване през 1989. Вижда се на фотографиите доста ясно, споделя тя: " желаят се визи, има един интервал на подготовка, известно е какво следва ".
Когато открива фотографията на дамите с кожените палта, Зейнеп си дава сметка, че в никакъв случай не е виждала фотографии от самата депортация в България, а чак от времето по-късно, при идването на хората в Турция. Това се оказва дълготраен феномен - документите, които съществуват, са най-вече на задгранични фотографи и на турски репортери и публицисти, правени след депортирането, към този момент от другата страна.
Според Зейнеп Зафер повода е елементарна. " Хората избират да снимат щастливи мигове и събития, които им носят благополучие, а раздялата в никакъв случай не носи благополучие. Освен това заминаването става бързо, то е блъсканица, като на заравяне, никой няма време за фотоси - нито заминаващите, нито оставащите близки. Аз съм свидетелка на такива изпращания през 1978 година, покъртителна картина, само че не си припомням някой да е снимал Всичко ставаше безмълвно, със сълзи "
Едно малко изключение
Едно от изключенията идва през октомври 1969 година Тогава 23-годишната журналистка Шюкран Сонер е изпратена от вестник Джумхуриет (Cumhuriyet) да отрази потеглянето на първата група изселници от България за Турция.
Самата Сонер е изселена от Прищина в Турция със фамилията си, когато е 10-годишна (1954). Нейните репортажи и фотографии в поредицата " Изселването " на Джумхуриет свидетелстват за трагичните моменти, за раздялата с околните и съседите в едно шуменско село. Освен че пътува из цялата страна, до София, Пловдив, Кърджали, Асеновград и околните до него села Долни Воден и Горни Воден, както и до Пазарджик, Бургас и Шумен, Сонер съпровожда изселниците в 19-часовото им пътешестване с трен.
На 7 октомври 1969 влакът потегля от Шуменската гара в 19.30 и на 8 октомври идва в Одрин към 15.00 часа.
Протест на дами мюсюлманки, 1973 година
Друго забавно изключение са фотографиите на 17-годишния Мехмед Уруч през януари - март 1973. Това е тежък интервал за жителите на село Корница, откъдето е и самата Зейнеп Зафер.
Мехмед Уруч съумява да снима митинг на дами от селото, които се опълчват на насилствената промяна на имената. Този образен документ е от дребното открити до момента, които опровергават изказванията, че в България не е имало опозиция против режима.
Ученикът прави фотоси на събитието от две разнообразни места - от прозореца на къщата си, която е покрай площада, и от по-висок, само че и по-отдалечен от митинга хълм.
Уруч е наясно какъв голям риск поема и даже не споделя това с татко си. Крие филмите над 17 години и едвам през 90-те прави фотографиите публично притежание, първо на уеб страницата на Корница.
Мюсюлмани под строй и загадъчният създател на фотоси
Има още две значими фотографии, само че създателят им е незнаен. Те са изпратени във Франция на дисидента Алфред Фосколо и документират друго закононарушение, за което няма никакви образни следи.
Става дума за преименуването на мюсюлмани в село Барутин през 1972 година
Получателят на фотосите Алфред Фосколо, а и самата Зейнеп Зафер са уверени, че създателят на фотосите е от Държавна сигурност. Една от тях става и лице на сборника " Когато ми лишиха името ".
Зейнеп Зафер е уверена в историческата значителност на тези фотографии. Защото фотоси има - и от митингите, и от потушаването им. " Но те са направени от Държавна сигурност ", счита тя.
Според нея фотосите на тайната полиция са употребявани в процесите против наказаните уредници на митингите и се намират в досиетата на тези хора.
Но тя предизвестява и за една специфичност, каквато са инсценираните фотоси. Има и образец: в ръцете на Байрям Гетов се дава секира и му се окачват ножове, и по този начин го снимат на площада, с цел да служи това като доказателство, че той се е опълчил против реда.
Самият Гетов е разказвал това на Зейнеп Зафер, откакто е видял фотосите. Той е наказан на 12 години затвор и в този момент е в Турция.
" Такива фотоси са правени и на нас, протестиращите, и излъчени на турското посолство. Аз още не съм съумяла да стигна до тези фотоси, тъй като турските архиви на Външно министерство не са отворени. Но знам, че те са тук, в Турция ", уверена е Зейнеп Зафер.
Най-страшното: осемдесетте
" Много участници в митингите през 1984 година в Кърджалийско, както и хора от Ябланово, които са взели участие в митингите през януари 1985, са ми разказвали, че всичко е било заснемано с камери и фотоапарати. Пак от Държавна сигурност. За да виждат кои са напред и с цел да бъдат привиквани, с цел да бъдат разпитвани и наказвани. Но очевидно тези фотоси са били унищожени, не съм виждала такива в досиетата. Смятам, че причинителите, които са натрупали богат опит, са били още по-предпазливи и са унищожили лентите ", споделя Зейнеп Зафер.
Когато идва вълната на огромното изселване през лятото на 1989 година, тя към този момент е експулсирана в Турция и гледа всичко това по малкия екран и чете в турските медии. Най-много я впечатляват товарните влакове - част от прогонените по този начин са транспортирани до Турция.
" Тези влакове ги назоваха в Турция " влакове на срама ", спомня си тя. Особено усещане й вършат фотографиите на двама турски фотографи - Бехчет Гюналан от Одрин, и Казъм Заим от Истанбул, преселник от Косово.
Според Зейнеп има смисъл разпръснатото писмено фотографско завещание да бъде изследвано и събрано.
" Тези фотографии ще демонстрират това, което никакви описания и статистики не могат да предадат - а си мисля, че могат даже да предотвратят други възможни проекти за прогонване, изобщо. Смятам, че запечатаните мигове ще сближават хората - тъй като никой не би желал да преживее това, което обективът е запечатал. И ще оказват помощ на самите жертви да надмогнат контузията, нанесена на тяхната душeвност, " уверена е Зейнеп Зафер.
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Няколко незнайни фотографии дойдоха по имейла, като че ли с цел да припомнят за една голяма липса - у нас няма образна памет за дългогодишните репресии над българските турци.
Това, което има, е проучени документи и писмени източници за бруталното принудително преименуване на турците в България, почнало на 24 декември 1984 година. В него за по-малко от три месеца са изменени имената на над 800 хиляди души. Това закононарушение, наричано от комунистическите управляващи " Възродителен развой ", приключва с митинги и с експулсиране на над 320 хиляди души в Турция през лятото на 1989.
От този 5-годишен интервал са останали покъртителни фотографии на заминаващите от границата, само че няма други образни мемоари - да вземем за пример от репресиите и митингите.
Нещо повече - това преименуване от 80-те, последвано от всеобщо прогонване, има своя предистория с няколко други талази на репресиите. Но и от нея не е останала образна памет. А в действителност фотосите съществуват. Просто към този момент са малко и не са оповестени на едно място.
1950 година Първата фотография
В началото на 50-те години американският фотограф Джак Бърнс пътува от Лондон за Истанбул, с цел да направи поредност репортажни фотографии за списание LIFE от влака Ориент Експрес. Той снима във всички страни по пътя.
На гарата в Одрин вниманието му е привлечено от група дами с идентични кожени палта. Тези фотографии ще се окажат исторически и ще станат известни в Турция точно по този начин - " дамите с кожените палта " - единственото образно удостоверение, което имаме през днешния ден, за насилственото прогонване на турците в България през 1950-1951 година.
" Видях тези фотоси в интернет през 2014 година за първи път. Направиха ми доста огромно усещане ", споделя Зейнеп Зафер, която през днешния ден е учител и книжовен историк в Университета в Анкара. Тя е съавтор на антологията " Когато ми лишиха името ", в която са събрани стихове, разкази и мемоари на хората, потърпевши от насилствените асимилации на 70-те и 80-те години.
Самата Зейнеп е родена в пиринското село Корница и от дете претърпява репресиите против своите родители и съселяни. После самата тя минава през арести, опозиция против репресиите, съдилища, изселване вътре в България и най-после експулсиране в Турция.
Зейнеп Зафер от години събира свидетелства за асимилационната политика на българската страна против българските турци и помаци. Но не щеш ли и тя самата е видяла за първи път фотографията на Джак Бърнс на " дамите с кожените палта " 64 години след основаването й.
Какви са тези кожени палта
" [През 2014 г.] към този момент знаех, че одеяла и кожени палта са били разменяни тогава за 15-20 декара земя ", споделя Зейнеп Зафер в диалога, който водим по телефона.
Тя съпоставя фотографията с историческото време: " Тези фотографии документират точно това - фотоси на прокудени дами, които преди малко са слезли на гарата в Одрин. Те нямат право да изнасят левове или злато и преди да тръгнат за Турция, фамилиите продават земя или друга благосъстоятелност, с цел да купят нещо скъпо. Смятат да го продадат в Турция, с цел да имат средства за оцеляване през първите дни ".
Зейнеп Зафер припомня, че при започване на 50-те години в България има купонна система и такива палта не се продават по магазините, те се считат за буржоазна отживялост. Според нея дамите са носили тези палта единствено няколко дни, в един от които е правена и фотографията.
© Джак Бърнс
" Одеяла и кожени палта са били разменяни тогава за 15-20 декара земя. "
" На фотографиите се вижда, че постоянно те не са им по размер, че е купувано това, което може да се откри, в паниката. Те не се вписват в другата част от облеклото на депортираните. По очите на дамите се вижда също нещастието, която изживяват, боязън и паника от неизвестността ", прибавя Зайнеп Зафер.
Зафер счита, че изселването от 1950-1951 и това от 1989 много си наподобяват, тъй като стават бързо и безредно. Но съгласно нея идната изселническа вълна - тази, която протича сред 1969 и 1978 е малко по-спокойна, не може да се съпостави с етническото пречистване през 1989. Вижда се на фотографиите доста ясно, споделя тя: " желаят се визи, има един интервал на подготовка, известно е какво следва ".
Когато открива фотографията на дамите с кожените палта, Зейнеп си дава сметка, че в никакъв случай не е виждала фотографии от самата депортация в България, а чак от времето по-късно, при идването на хората в Турция. Това се оказва дълготраен феномен - документите, които съществуват, са най-вече на задгранични фотографи и на турски репортери и публицисти, правени след депортирането, към този момент от другата страна.
Според Зейнеп Зафер повода е елементарна. " Хората избират да снимат щастливи мигове и събития, които им носят благополучие, а раздялата в никакъв случай не носи благополучие. Освен това заминаването става бързо, то е блъсканица, като на заравяне, никой няма време за фотоси - нито заминаващите, нито оставащите близки. Аз съм свидетелка на такива изпращания през 1978 година, покъртителна картина, само че не си припомням някой да е снимал Всичко ставаше безмълвно, със сълзи "
Едно малко изключение
Едно от изключенията идва през октомври 1969 година Тогава 23-годишната журналистка Шюкран Сонер е изпратена от вестник Джумхуриет (Cumhuriyet) да отрази потеглянето на първата група изселници от България за Турция.
Самата Сонер е изселена от Прищина в Турция със фамилията си, когато е 10-годишна (1954). Нейните репортажи и фотографии в поредицата " Изселването " на Джумхуриет свидетелстват за трагичните моменти, за раздялата с околните и съседите в едно шуменско село. Освен че пътува из цялата страна, до София, Пловдив, Кърджали, Асеновград и околните до него села Долни Воден и Горни Воден, както и до Пазарджик, Бургас и Шумен, Сонер съпровожда изселниците в 19-часовото им пътешестване с трен.
На 7 октомври 1969 влакът потегля от Шуменската гара в 19.30 и на 8 октомври идва в Одрин към 15.00 часа.
Протест на дами мюсюлманки, 1973 година
Друго забавно изключение са фотографиите на 17-годишния Мехмед Уруч през януари - март 1973. Това е тежък интервал за жителите на село Корница, откъдето е и самата Зейнеп Зафер.
Мехмед Уруч съумява да снима митинг на дами от селото, които се опълчват на насилствената промяна на имената. Този образен документ е от дребното открити до момента, които опровергават изказванията, че в България не е имало опозиция против режима.
Ученикът прави фотоси на събитието от две разнообразни места - от прозореца на къщата си, която е покрай площада, и от по-висок, само че и по-отдалечен от митинга хълм.
Уруч е наясно какъв голям риск поема и даже не споделя това с татко си. Крие филмите над 17 години и едвам през 90-те прави фотографиите публично притежание, първо на уеб страницата на Корница.
Мюсюлмани под строй и загадъчният създател на фотоси
Има още две значими фотографии, само че създателят им е незнаен. Те са изпратени във Франция на дисидента Алфред Фосколо и документират друго закононарушение, за което няма никакви образни следи.
Става дума за преименуването на мюсюлмани в село Барутин през 1972 година
Получателят на фотосите Алфред Фосколо, а и самата Зейнеп Зафер са уверени, че създателят на фотосите е от Държавна сигурност. Една от тях става и лице на сборника " Когато ми лишиха името ".
Зейнеп Зафер е уверена в историческата значителност на тези фотографии. Защото фотоси има - и от митингите, и от потушаването им. " Но те са направени от Държавна сигурност ", счита тя.
Според нея фотосите на тайната полиция са употребявани в процесите против наказаните уредници на митингите и се намират в досиетата на тези хора.
Но тя предизвестява и за една специфичност, каквато са инсценираните фотоси. Има и образец: в ръцете на Байрям Гетов се дава секира и му се окачват ножове, и по този начин го снимат на площада, с цел да служи това като доказателство, че той се е опълчил против реда.
Самият Гетов е разказвал това на Зейнеп Зафер, откакто е видял фотосите. Той е наказан на 12 години затвор и в този момент е в Турция.
" Такива фотоси са правени и на нас, протестиращите, и излъчени на турското посолство. Аз още не съм съумяла да стигна до тези фотоси, тъй като турските архиви на Външно министерство не са отворени. Но знам, че те са тук, в Турция ", уверена е Зейнеп Зафер.
Най-страшното: осемдесетте
" Много участници в митингите през 1984 година в Кърджалийско, както и хора от Ябланово, които са взели участие в митингите през януари 1985, са ми разказвали, че всичко е било заснемано с камери и фотоапарати. Пак от Държавна сигурност. За да виждат кои са напред и с цел да бъдат привиквани, с цел да бъдат разпитвани и наказвани. Но очевидно тези фотоси са били унищожени, не съм виждала такива в досиетата. Смятам, че причинителите, които са натрупали богат опит, са били още по-предпазливи и са унищожили лентите ", споделя Зейнеп Зафер.
Когато идва вълната на огромното изселване през лятото на 1989 година, тя към този момент е експулсирана в Турция и гледа всичко това по малкия екран и чете в турските медии. Най-много я впечатляват товарните влакове - част от прогонените по този начин са транспортирани до Турция.
" Тези влакове ги назоваха в Турция " влакове на срама ", спомня си тя. Особено усещане й вършат фотографиите на двама турски фотографи - Бехчет Гюналан от Одрин, и Казъм Заим от Истанбул, преселник от Косово.
Според Зейнеп има смисъл разпръснатото писмено фотографско завещание да бъде изследвано и събрано.
" Тези фотографии ще демонстрират това, което никакви описания и статистики не могат да предадат - а си мисля, че могат даже да предотвратят други възможни проекти за прогонване, изобщо. Смятам, че запечатаните мигове ще сближават хората - тъй като никой не би желал да преживее това, което обективът е запечатал. И ще оказват помощ на самите жертви да надмогнат контузията, нанесена на тяхната душeвност, " уверена е Зейнеп Зафер.
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ