Вкусът и уханието на думите
Текстът е препубликуван от.
Книгата е дребна, можем да я назовем " бутиково издание " освен поради оформлението (художник Мила Янева-Табакова), само че и поради думите в нея. Заради опцията да я четем за час или два, следобяд, най-добре отвън дома, или пък да избираме обособени фрагменти, които да изпълнят няколко минути от деня или вечерта ни, а по-късно, след ден, два или седмица, още веднъж да я разгърнем.
Фрагментарна, по-скоро лирическа е прозата на Теодора Николова. Има повтарящи се претекстове (не бих ги нарекла сюжети, само че не е и нужно), деликатният четец би могъл да съзре и един самобитен " метатекст ", създаващ целокупност, която бихме могли да назовем сезони на живеене. Или пък дребните и по-големи срещи, усещания и стремежи, обичани положения, които в действителност градят живота ни. Този, който живеем всеки ден или пък си мечтаем да живеем.
Със сигурност тази книга ще има доста по-голяма женска читателска публика. Да не кажа най-вече такава. Но дано това не звучи като укор. В последна сметка книгите още когато се пишат, имат своя интенционален четец, той умишлено или не " движи " ръката, която написа.
Едно от достолепията на дребната " Линия девет... " е вниманието към детайла. Почти като на художник.
Линия девет, или когато пресъхнаха чешмитеС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Внимание и към сякаш елементарното човешко наличие във всекидневието ни - мимолетни срещи, разменени реплики, уловени погледи, разминавания. Всяка спирка по " линията ", по която пътува авторката, има своите пасажери, с техните особености, обноски, държание. Едни приказват, други мълчат, само че отново споделят нещо - с взор или жест.
В тази книга имаме повествовател, който е доста, доста деликатен наблюдаващ. И който може да пресъздаде по внимателен метод своите наблюдения. Който ни споделя едно в действителност естетическо отношение към храната, към движимостите, към местата, към ритуалите - всекидневни или празнични.
Още нещо, което е достолепие на фрагментарната прозаичност на Теодора Николова - езикът. Авторката има нюх към него, към способността на думите да споделят всевъзможни неща, само че и освен да посочват, а да основават атмосфера - в която и погледът, и останалите сетива вземат участие.
Книгата " Линия девет, или когато пресъхнаха чешмите " е малко красиво издание, в което проличава користолюбие към думите, към езика, който постоянно ни се желае да е по-красив, в случай че е допустимо, несъмнено.
"...Преди доста години влюбено в мен момченце ми подари глухарче. Още виждам по какъв начин го крепи, не смее да диша. Безмълвно ми го дава и аз безмълвно го одобрявам, стаила мирис, с цел да не се разлети глухарчето. Какъв влъхва е било това момченце, загрижено за крехкостта на моментите. "
Книгата е дребна, можем да я назовем " бутиково издание " освен поради оформлението (художник Мила Янева-Табакова), само че и поради думите в нея. Заради опцията да я четем за час или два, следобяд, най-добре отвън дома, или пък да избираме обособени фрагменти, които да изпълнят няколко минути от деня или вечерта ни, а по-късно, след ден, два или седмица, още веднъж да я разгърнем.
Фрагментарна, по-скоро лирическа е прозата на Теодора Николова. Има повтарящи се претекстове (не бих ги нарекла сюжети, само че не е и нужно), деликатният четец би могъл да съзре и един самобитен " метатекст ", създаващ целокупност, която бихме могли да назовем сезони на живеене. Или пък дребните и по-големи срещи, усещания и стремежи, обичани положения, които в действителност градят живота ни. Този, който живеем всеки ден или пък си мечтаем да живеем.
Със сигурност тази книга ще има доста по-голяма женска читателска публика. Да не кажа най-вече такава. Но дано това не звучи като укор. В последна сметка книгите още когато се пишат, имат своя интенционален четец, той умишлено или не " движи " ръката, която написа.
Едно от достолепията на дребната " Линия девет... " е вниманието към детайла. Почти като на художник.
Внимание и към сякаш елементарното човешко наличие във всекидневието ни - мимолетни срещи, разменени реплики, уловени погледи, разминавания. Всяка спирка по " линията ", по която пътува авторката, има своите пасажери, с техните особености, обноски, държание. Едни приказват, други мълчат, само че отново споделят нещо - с взор или жест.
В тази книга имаме повествовател, който е доста, доста деликатен наблюдаващ. И който може да пресъздаде по внимателен метод своите наблюдения. Който ни споделя едно в действителност естетическо отношение към храната, към движимостите, към местата, към ритуалите - всекидневни или празнични.
Още нещо, което е достолепие на фрагментарната прозаичност на Теодора Николова - езикът. Авторката има нюх към него, към способността на думите да споделят всевъзможни неща, само че и освен да посочват, а да основават атмосфера - в която и погледът, и останалите сетива вземат участие.
Книгата " Линия девет, или когато пресъхнаха чешмите " е малко красиво издание, в което проличава користолюбие към думите, към езика, който постоянно ни се желае да е по-красив, в случай че е допустимо, несъмнено.
"...Преди доста години влюбено в мен момченце ми подари глухарче. Още виждам по какъв начин го крепи, не смее да диша. Безмълвно ми го дава и аз безмълвно го одобрявам, стаила мирис, с цел да не се разлети глухарчето. Какъв влъхва е било това момченце, загрижено за крехкостта на моментите. "
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ