Изгуби се като мънисто – в памет на Иван Черкелов
Текстът е препубликуван от
Иван Черкелов беше на първо място персона. От тези, към които някак незабавно изпитваш почит, без нищо да са споделили или създали. По-скоро малък на растеж, без импозантната стойка на татко си, артиста Георги Черкелов, в непозната компания затворен, а на обществени мероприятия напряко саможивец. Не съм чула някой да се обръща към него с умалителното Ваньо или Ванка, с изключение на на смешка. Изглеждаше дистанциран и сериозен, съвсем непрогледен. Но не и с приятелите си, които облъчваше с толкоз сексапил и безрезервност, че те бяха подготвени по всевъзможен метод да му оказват помощ, без да се постанова да ги моли - да играят, да продуцират, да асистират или просто да са разполагаем в неговите филми, а и в живота.
Не съм измежду най-близките му, въпреки че се познавахме от студентските години - те бяха блестящият режисьорски клас на Георги Дюлгеров. Докато Дюлгеров снимаше " Мера съгласно мера " и ги учеше, те заедно му асистираха и един по един изявиха своята характерност: Людмил Тодоров и Светослав Овчаров, Иглика Трифонова и Росица Вълканова, Марио Кръстев и Милена Андонова. Още тогава Иван беше най-радикалният. Той изрично отхвърли сянката на популярния си татко и съумя да обърне по този начин нещата, че да се знае кой е режисьорът: първо в документалния " Лексикон ", а след това в " Търкалящи се камъни " (1995) и " Стъклени топчета " (1999). Въвлече в киното запаметяващи се не-актьори, които блестящо да изразят неговото алтер его - ще загатна единствено Александър Трифонов и Слава Дойчева. Написа самичък всичките си сюжети, което също способства за тоталното чувство за авторство. Само с " Обърната елха " (2006) опитва със сърежисурата на Васил Живков.
Филмите му не са от тези, които се харесват на всеобщата аудитория, той пък не се и опитваше да ѝ се подмазва. Основните упреци към него бяха в неразбраност, елитарност, придирчивост, философстване. Понякога спекулираха и с религиозните му занимания с Изтока. За мен обаче Иван беше естет визуалист и притежаваше око за кино - нещо, чиято липса мнозина се пробват да заместят със значима тематика, изострен сюжет, политическа уместност или атрактивни артисти. В това отношение Черкелов беше праволинеен - той се занимаваше единствено с това, което го вълнуваше персонално. Залагаше на втория проект, на недоизказаността, на метафоричността. И когато постигаше изповедалност, тя пролазваше в душата със съскането на капка вода върху парещ котлон ( " Раци ", 2009). Още от дебюта " Парчета обич " (1989) и до края с " Не влизай в спречкване с личния състав на банята " (2021) Иван чегърташе с тънък писец душичките на тези съвременници, които по чеховски провалят живота си.
И още едно качество, което будеше удивление - той беше монах. В битов проект се задоволяваше с минималното, с цел да концентрира претенциите си към нематериалното. Не снимаше реклами, халтури, телевизионни формати, нямаше непряк бизнес или рентиерски приходи. Гордо не участваше в комисии, журита, интриги и всевъзможен тип кинаджийски или публичен лобизъм. От време на време се оттегляше в къщата в село Яврово над Асеновград, където от високия дувар съзерцаваше и се зареждаше. Не заемаше работа, нямаше пост, нито състояние - " той може пепел да яде, само че няма да се моли ". Приличаше на самотния човек от стихотворението на Борис Христов - и остави драскотина в паметта ни.
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Иван Черкелов беше на първо място персона. От тези, към които някак незабавно изпитваш почит, без нищо да са споделили или създали. По-скоро малък на растеж, без импозантната стойка на татко си, артиста Георги Черкелов, в непозната компания затворен, а на обществени мероприятия напряко саможивец. Не съм чула някой да се обръща към него с умалителното Ваньо или Ванка, с изключение на на смешка. Изглеждаше дистанциран и сериозен, съвсем непрогледен. Но не и с приятелите си, които облъчваше с толкоз сексапил и безрезервност, че те бяха подготвени по всевъзможен метод да му оказват помощ, без да се постанова да ги моли - да играят, да продуцират, да асистират или просто да са разполагаем в неговите филми, а и в живота.
Не съм измежду най-близките му, въпреки че се познавахме от студентските години - те бяха блестящият режисьорски клас на Георги Дюлгеров. Докато Дюлгеров снимаше " Мера съгласно мера " и ги учеше, те заедно му асистираха и един по един изявиха своята характерност: Людмил Тодоров и Светослав Овчаров, Иглика Трифонова и Росица Вълканова, Марио Кръстев и Милена Андонова. Още тогава Иван беше най-радикалният. Той изрично отхвърли сянката на популярния си татко и съумя да обърне по този начин нещата, че да се знае кой е режисьорът: първо в документалния " Лексикон ", а след това в " Търкалящи се камъни " (1995) и " Стъклени топчета " (1999). Въвлече в киното запаметяващи се не-актьори, които блестящо да изразят неговото алтер его - ще загатна единствено Александър Трифонов и Слава Дойчева. Написа самичък всичките си сюжети, което също способства за тоталното чувство за авторство. Само с " Обърната елха " (2006) опитва със сърежисурата на Васил Живков.
Филмите му не са от тези, които се харесват на всеобщата аудитория, той пък не се и опитваше да ѝ се подмазва. Основните упреци към него бяха в неразбраност, елитарност, придирчивост, философстване. Понякога спекулираха и с религиозните му занимания с Изтока. За мен обаче Иван беше естет визуалист и притежаваше око за кино - нещо, чиято липса мнозина се пробват да заместят със значима тематика, изострен сюжет, политическа уместност или атрактивни артисти. В това отношение Черкелов беше праволинеен - той се занимаваше единствено с това, което го вълнуваше персонално. Залагаше на втория проект, на недоизказаността, на метафоричността. И когато постигаше изповедалност, тя пролазваше в душата със съскането на капка вода върху парещ котлон ( " Раци ", 2009). Още от дебюта " Парчета обич " (1989) и до края с " Не влизай в спречкване с личния състав на банята " (2021) Иван чегърташе с тънък писец душичките на тези съвременници, които по чеховски провалят живота си.
И още едно качество, което будеше удивление - той беше монах. В битов проект се задоволяваше с минималното, с цел да концентрира претенциите си към нематериалното. Не снимаше реклами, халтури, телевизионни формати, нямаше непряк бизнес или рентиерски приходи. Гордо не участваше в комисии, журита, интриги и всевъзможен тип кинаджийски или публичен лобизъм. От време на време се оттегляше в къщата в село Яврово над Асеновград, където от високия дувар съзерцаваше и се зареждаше. Не заемаше работа, нямаше пост, нито състояние - " той може пепел да яде, само че няма да се моли ". Приличаше на самотния човек от стихотворението на Борис Христов - и остави драскотина в паметта ни.
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ