Дубравка Угрешич за Европа, разочарованията и Бермудския триъгълник на времето
Текстът е препубликуван от. " Европа е изтъкана от парадокси. Парадоксите я крепят жива. "
На 17 март 2023 година ни напусна Дубравка Угрешич. Нейната татковина вечно остана литературата. И вместо да изреждаме заплетените елементи към произхода ѝ и живота ѝ по света, е по-добре да се обърнем към нейните текстове. Именно те засягат в дълбочина комплицираните тематики за корените и пространствено-времевия континуум; националността и държавното управление; емиграцията и нейните разнообразни измерения; територията, която обитаваме; мъжките и женските функции и способи на мислене; и въобще всички основни промени в обществото и индивида, във външния и вътрешния свят на всеки един от нас.
In memoriam: Дубравка Угрешич (1949 - 2023)
Сборникът с есета " Епохата на кожата " (Превод: Жела Георгиева) е последната книга на писателката, издадена на български език . В него Угрешич ни показва своите ерудирани и точни разсъждения за мъжкото владичество, ролята на писателите и проблемите на новия постедемократичен свят с неговата незначителност, издигната в фетиш. От писането на Угрешич разбираме по какъв начин се усещат чужденецът и завръщащият се вкъщи през днешния ден - прочее не доста по-различно от времето на Алфред Шютц. Мелиха, Франк и Горан са съществена съставка на нашата цивилизация.
" Европа също е била мигрантка. " Другото несъмнено в европейската просвета е мъжкото владичество, а на дамите писателки към момента им се постанова да се оправят със стандарти и (само)ограничения. " Мизогинията е нещо сходно на радиацията. Радиацията е невидима и не щади никого. Хората не умират от този тип радиация, те живеят живота си, без да схващат, че във всичко това има нещо неприятно. " Дубравка Угрешич за следващ път насочва своя (критичен) взор към Европа и Америка (не толкоз като географски пространства, колкото като концепции) - към онази деградираща " Европа в сепия ", както и към " диктатурата на щастието " оттатък океана, която обаче можем да асоциираме с фантазия, страна на стремления, допустима опция. Америка си остава фикцията, в която не сме.
Епохата на кожатаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Но се прокрадват въпросите дали тя фактически е опция или единствено заблуда за избавление. В Европа сме маргинализирали, опорочили и изкривили до неразбираемост полезностите, на които сякаш държим. Но съществуват ли в действителност инклузивността на Съединени американски щати и идеалът за " по-добър, по-хуманен, по-съзидателен и по-достоен живот "? Зад брилянтната есеистична форма и сред обособените персонални разкази прозира страхът, че " няма къде да се емигрира, че всички дестинации са еднообразно неприятни " . Прозира също разочарованието - от военните настроения, убийствата, мутрите, Прехода, " престъпността, корупцията, разсипничеството и некадърността на управляващите ".
От господстващата нелепост. От популизма. От лицемерната Европа. От руското минало, само че и от демократичната народна власт и пазарните правила. След прочита на тези текстове остава чувството за безизходност, чувството, че в действителност " сме се блъснали в последната стена ".
По-ранните предизвестия на писателката са се трансформирали в пророчества, които се сбъдват под носа на сякаш прогресиращата европейска цивилизация. " Четенето е неразрешено, а на писателя му остава единствено да почине ", тъй като всеобщата незначителност гълтам всичко свястно като черна дупка. Профаните се трансформират в престижи, а професионалните убийци в герои . Угрешич споделя за реабилитирането на чудовища в съвремието ни и съумява да накара читателя да изпита нейния смут от обстоятелството, че сходни хора стават съвременни, всеобщи, известни.
Форсиране на романа рекаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
" Екипировката на всеки палач се състои от нож и непретенциозен идеологически пакет. " Притеснително доста хора имат вяра на едностранчиви послания и оправдават потреблението на ножа в името на следващата спасяваща човечеството идея, наложително висша, божествена, свята, само допустима. Угрешич приказва напълно безусловно за убийци (Ратко Младич, Войслав Шешел, Желко Ражнатович, Ануар Конго) и " театъра на жестокостта ", в който те играят себе си. Но тя приказва и за символните убийства - на престижите, на критериите за качество, на грамотността, на хуманизма .
За псевдодемократичността, за автокрацията, за нужните дейности, които обаче не сме подхванали като общество (и май нямаме желание да предприемем). И за публиката, която бива възпитавана посредством наблюдението на обилната и ефектна " театрализация на злото ". Чрез обществената повсеместна свирепост се легитимират и предизвикват инстинктите за власт и принуждение. Инстинкти, носещи извратено наслаждение и оправдаващи всички зверства. Най-страшно е, че (въпреки кървавото минало на Европа) придвижването на престъпността като полезност притегля от ден на ден съидейници.
А писането не е нищо повече от " душ за морално филтриране " на едни или други чудовища. " Защото всички убийци ужасно държат на възприятията. " В есетата на Дубравка Угрешич следим килнат свят. Апогей на нелепостта, придружен по едно и също време от неприязън и безразличност. Мислещият, просветен и честен човек се пита " Къде сгреших(ме)? " и не може да се нарежда нито в предишното, нито в сегашното.
Оттам и бъдещето придобива прекомерно несигурни контури. " Днес огромна част от света върви по въже. Трудно е да се каже на коя страна ще падне и дали въобще ще падне. Пейзажът не е по никакъв начин прелъстителен, долу са полетата, на които избуяват кръгове с бодлива тел и пречупени кръстове, а погледът към другата страна е помътнен. Никой не подсигурява, че там, от другата, осветената страна не дебне полудял терорист самоубиец. Никой не може да каже дали ходенето по въже е нов lifestyle, нов кодекс, нов морал, нова политика. Тероризмът е аморален, съобщи Жан Бодрияр след 11 септември. Не станахме ли в това време аморални ние, жителите на света, инфектирани със боязън? "
Американски речникС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Нека въпреки всичко се върнем в близкото минало при най-сериозния мотив за страха и разочарованието на Дубравка Угрешич, т.е. в деведесетте години на двадесети век. Тогава са събитията, които разрушават дефинитивно на пух и прахуляк вярата за " ярко бъдеще ", а точно серията от военни спорове при разпадането на Югославия. Югославските войни са една от огромните тематики на актуалната балканска литература - Дубравка Угрешич, Саша Станашич, Миленко Йергович, Фарук Шехич и доста други интерпретират самостоятелните си страхове и мемоари в разнообразни жанрове, посредством които основават един извънредно въздействащ макроразказ за този значим исторически интервал.
За международните историци и социолози тематиката също се оказва основна - редица нехудожествени текстове свидетелстват за нейната значителност за актуалната хуманитаристика. Колективната контузия от кървавите военни спорове на границата сред предишния и този век се появява в разкази и романи, в есета и публицистични публикации, в монографии и сборници, в политологически, стопански и литературоведски проучвания.
С тематиката се занимават интелектуалци от ранга на Ноам Чомски и публицисти като Олаф Илау, Валтер Майр и Норберт Мапес-Нидик. Макар посредством безусловно разнообразни похвати, всички тези хора търсят отговори на въпросите какво поражда човешката свирепост и омразата сред близки народи, кой е отговорен за погубените човешки животи и последвалите рецесии, има ли по-малко зловредна система на държавно ръководство и най-много за какво Европа не съумява да резервира задълго мира, към който сякаш настойчиво се стреми. Разбира се, Европа е доста комплицирано разбиране, а всички тези въпроси нямат еднопосочен отговор.
Домашни духчета С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
В текста си " Невидимата Европа " Дубравка Угрешич цитира Джордж Стайнър и неговите пет аксиоми, дефиниращи европейската просвета (от известното му есе " Идеята за Европа ", 2004). Това са кафенетата; проходимостта (или така наречен " човешки мащаб " ); " възпоминанието " на културното минало и непрекъснатото увещание за него; " кръстосването на две мощни цивилизационни обичаи, двойното европейско родословие, при което единият родител идва от Древна Атина, а другият - от Йерусалим ". " Петата аксиома, на която се опира концепцията за Европа и европеизма, е непрекъснатото схващане за края на европейската цивилизация, предчувствието за край, съзнанието за вероятен апокалипсис.
Предчувствието за край не е тематика единствено на философи като Шпенглер и Хегел, а има своите корени в европейския опит от двете международни войни, от Холокоста и разрушенията. В тези войни са убити към 100 милиона души, по време на Холокоста са унищожени шест милиона европейски евреи. Много елементи на Европа са изравнени със земята. Твърдата клетва, че това повече в никакъв случай няма да се повтори, е нарушена относително скоро в " Югославската война " (1991-1995), в нея като по учебник се повториха доста неща: от етническо пречистване и заличаване, гонене, геноцид (Сребреница), лагери до насилствени преселения и изгнаничества. "
Това е може би най-парадоксалното на нашата европейска цивилизация. Тя се самоунищожава, тя е в непрекъснато очакване на своя край. Проблемите идват от вътрешната страна и още не се е намерила мощ, която да прекъсне порочния кръг. Европа е двойствена и лицемерна, каквито са прочее и всички хора. Тя се пробва да се оправи със себе си (и своето минало), само че не съумява.
Отново сме очевидци на оправдани крайнодесни идеали, на разделения, на локални неонацисти и неофашисти с големи татуировки и мощни гласове. Дестигматизацията на фашизма е събитие, което се следи на всички места. " Унгарци, чехи, словаци, хървати, сърби, българи, гърци - всички те си наподобяват, харесват сходен дизайн, сходни инсигнии, сходни татуировки, само във връзка с техните обекти на ненавист има дребни нюанси. Като болшинство те ненавиждат малцинствата, а ромите са преди всичко в скàлата на омразата. На второ място са евреите. В Сърбия с изключение на ромите ненавиждат хърватите и " нашите турци ", мюсюлманите, албанците и босненците.
В България ненавиждат турците, в Хърватия - сърбите, " чифутите ", " чернилките " и " чужденците ". Всички заедно ненавиждат хомосексуалните. " Всичко това наподобява тормози единствено някакви си лявоориентирани интелектуалци. (Знаем, че да си лявоориентиран по никакъв начин не е съвременно, постоянно дори е мотив за подбив. Още по-лошо, в случай че претендираш, че имаш знания!) И до момента в който интелектуалците пишат книги, рискови популисти завладяват общественото пространство . Тук разумно стигаме до въпроса дали е време за нова Червена войска. Разбира се, си отговаряме негативно, тъй като " освобождаващата " руска власт е нанесла не по-малки вреди на Европа. Сближаването (и неразличаването) на тоталитарните режими е колкото погрешно, толкоз и неизбежно. Либералната народна власт обаче, със своите невиини невежи, също е надалеч от съвършена.
Днес прекосяваме от " просвета на лъжата " към " просвета на консенсуса ", в която (благодарение на технологизацията) всеки може да взе участие. Правото на противоречие с посредственото изкуство се заличава, тъй като води до обществена самоизолация. Хора, които нямат визия от нищо, се самопровъзгласяват за създатели. " Да нямаш визия прочее е фундаментът, върху който се гради културата на консенсуса. " Така кръгът се затваря.
Връщаме се към безнадеждността, към отчаянието, към неналичието на излаз, към невъзможността за избавление и чувството за предстоящ апокалипсис, към самоунищожението. " Живеем на бунището за исторически отпадък. Ние самите сме исторически отпадък. "
Европа в сепия
Дубравка Угрешич е част от потомство на разочаровани посттоталитарни интелектуалци (заедно с Олга Токарчук и Светлана Алексиевич) , които изследват белезите си, контузиите от предишното и изкривеното времепространство. Макар текстовете на това потомство да са разнообразни по форма, тези писателки си наподобяват точно в огорчението от повтарящите се неточности и ненаучените уроци.
Те надалеч не остават безкритични към посоката, в която върви човечеството. Те сиганлизират за рискове, пред които не сме спирали да бъдем изправени и приканват към емпатия. Парадоксално, може би, само че точно непоносимостта към едно или друго публично събитие ражда положителната литература.
" Днес живеем в порядъчна, само че безстрастна културна среда, от която изчезнаха рисковите, неспокойни и смутни форми на живописен живот: самостоятелното мислене, въображението, искреността, интуицията, полемиката, бунтарските (наистина бунтарски) художествени жестове, достоверността, устояването, метежността, готовността за вдишване на риск... Според популярната фраза на Евгений 3амятин (в писмото му до Сталин) единствено безумци, самотници, еретици, мечтатели, бунтари и скептици основават " същинска литература ". Нека повторим още един път: същинската литература се основава от безумци, самотници, еретици, мечтатели, бунтари и скептици. "
Писателят (добрият, същински огромен публицист с основно " П " ) остава след войните, след тоталитарните режими, след епидемиите, след разрухата. Той надали ще изчезне през днешния ден поради посредствеността или на следващия ден поради технологизацията. Писателят е устойчив и адаптивен и надали може въобще да почине в реалност, точно поради тази своя свръхчувствителност към проблемите. Дори когато в текстовете му прозират боязън, безизходност и отчаяние.
Точно тези сигнали за нередностите в Европа и света и чувството за протичащ се апокалипсис са основата, мотора, сърцевината на положителното писане... Добрата литература е изтъкана от парадокси. Парадоксите я крепят жива. А на писатели като Дубравка Угрешич, потомци на Хантя, им остава единствено да се смеят с тихия глас на съпротивата и да живеят постоянно.
На 17 март 2023 година ни напусна Дубравка Угрешич. Нейната татковина вечно остана литературата. И вместо да изреждаме заплетените елементи към произхода ѝ и живота ѝ по света, е по-добре да се обърнем към нейните текстове. Именно те засягат в дълбочина комплицираните тематики за корените и пространствено-времевия континуум; националността и държавното управление; емиграцията и нейните разнообразни измерения; територията, която обитаваме; мъжките и женските функции и способи на мислене; и въобще всички основни промени в обществото и индивида, във външния и вътрешния свят на всеки един от нас.
In memoriam: Дубравка Угрешич (1949 - 2023) Сборникът с есета " Епохата на кожата " (Превод: Жела Георгиева) е последната книга на писателката, издадена на български език . В него Угрешич ни показва своите ерудирани и точни разсъждения за мъжкото владичество, ролята на писателите и проблемите на новия постедемократичен свят с неговата незначителност, издигната в фетиш. От писането на Угрешич разбираме по какъв начин се усещат чужденецът и завръщащият се вкъщи през днешния ден - прочее не доста по-различно от времето на Алфред Шютц. Мелиха, Франк и Горан са съществена съставка на нашата цивилизация.
" Европа също е била мигрантка. " Другото несъмнено в европейската просвета е мъжкото владичество, а на дамите писателки към момента им се постанова да се оправят със стандарти и (само)ограничения. " Мизогинията е нещо сходно на радиацията. Радиацията е невидима и не щади никого. Хората не умират от този тип радиация, те живеят живота си, без да схващат, че във всичко това има нещо неприятно. " Дубравка Угрешич за следващ път насочва своя (критичен) взор към Европа и Америка (не толкоз като географски пространства, колкото като концепции) - към онази деградираща " Европа в сепия ", както и към " диктатурата на щастието " оттатък океана, която обаче можем да асоциираме с фантазия, страна на стремления, допустима опция. Америка си остава фикцията, в която не сме.
Но се прокрадват въпросите дали тя фактически е опция или единствено заблуда за избавление. В Европа сме маргинализирали, опорочили и изкривили до неразбираемост полезностите, на които сякаш държим. Но съществуват ли в действителност инклузивността на Съединени американски щати и идеалът за " по-добър, по-хуманен, по-съзидателен и по-достоен живот "? Зад брилянтната есеистична форма и сред обособените персонални разкази прозира страхът, че " няма къде да се емигрира, че всички дестинации са еднообразно неприятни " . Прозира също разочарованието - от военните настроения, убийствата, мутрите, Прехода, " престъпността, корупцията, разсипничеството и некадърността на управляващите ".
От господстващата нелепост. От популизма. От лицемерната Европа. От руското минало, само че и от демократичната народна власт и пазарните правила. След прочита на тези текстове остава чувството за безизходност, чувството, че в действителност " сме се блъснали в последната стена ".
По-ранните предизвестия на писателката са се трансформирали в пророчества, които се сбъдват под носа на сякаш прогресиращата европейска цивилизация. " Четенето е неразрешено, а на писателя му остава единствено да почине ", тъй като всеобщата незначителност гълтам всичко свястно като черна дупка. Профаните се трансформират в престижи, а професионалните убийци в герои . Угрешич споделя за реабилитирането на чудовища в съвремието ни и съумява да накара читателя да изпита нейния смут от обстоятелството, че сходни хора стават съвременни, всеобщи, известни.
" Екипировката на всеки палач се състои от нож и непретенциозен идеологически пакет. " Притеснително доста хора имат вяра на едностранчиви послания и оправдават потреблението на ножа в името на следващата спасяваща човечеството идея, наложително висша, божествена, свята, само допустима. Угрешич приказва напълно безусловно за убийци (Ратко Младич, Войслав Шешел, Желко Ражнатович, Ануар Конго) и " театъра на жестокостта ", в който те играят себе си. Но тя приказва и за символните убийства - на престижите, на критериите за качество, на грамотността, на хуманизма .
За псевдодемократичността, за автокрацията, за нужните дейности, които обаче не сме подхванали като общество (и май нямаме желание да предприемем). И за публиката, която бива възпитавана посредством наблюдението на обилната и ефектна " театрализация на злото ". Чрез обществената повсеместна свирепост се легитимират и предизвикват инстинктите за власт и принуждение. Инстинкти, носещи извратено наслаждение и оправдаващи всички зверства. Най-страшно е, че (въпреки кървавото минало на Европа) придвижването на престъпността като полезност притегля от ден на ден съидейници.
А писането не е нищо повече от " душ за морално филтриране " на едни или други чудовища. " Защото всички убийци ужасно държат на възприятията. " В есетата на Дубравка Угрешич следим килнат свят. Апогей на нелепостта, придружен по едно и също време от неприязън и безразличност. Мислещият, просветен и честен човек се пита " Къде сгреших(ме)? " и не може да се нарежда нито в предишното, нито в сегашното.
Оттам и бъдещето придобива прекомерно несигурни контури. " Днес огромна част от света върви по въже. Трудно е да се каже на коя страна ще падне и дали въобще ще падне. Пейзажът не е по никакъв начин прелъстителен, долу са полетата, на които избуяват кръгове с бодлива тел и пречупени кръстове, а погледът към другата страна е помътнен. Никой не подсигурява, че там, от другата, осветената страна не дебне полудял терорист самоубиец. Никой не може да каже дали ходенето по въже е нов lifestyle, нов кодекс, нов морал, нова политика. Тероризмът е аморален, съобщи Жан Бодрияр след 11 септември. Не станахме ли в това време аморални ние, жителите на света, инфектирани със боязън? "
Нека въпреки всичко се върнем в близкото минало при най-сериозния мотив за страха и разочарованието на Дубравка Угрешич, т.е. в деведесетте години на двадесети век. Тогава са събитията, които разрушават дефинитивно на пух и прахуляк вярата за " ярко бъдеще ", а точно серията от военни спорове при разпадането на Югославия. Югославските войни са една от огромните тематики на актуалната балканска литература - Дубравка Угрешич, Саша Станашич, Миленко Йергович, Фарук Шехич и доста други интерпретират самостоятелните си страхове и мемоари в разнообразни жанрове, посредством които основават един извънредно въздействащ макроразказ за този значим исторически интервал.
За международните историци и социолози тематиката също се оказва основна - редица нехудожествени текстове свидетелстват за нейната значителност за актуалната хуманитаристика. Колективната контузия от кървавите военни спорове на границата сред предишния и този век се появява в разкази и романи, в есета и публицистични публикации, в монографии и сборници, в политологически, стопански и литературоведски проучвания.
С тематиката се занимават интелектуалци от ранга на Ноам Чомски и публицисти като Олаф Илау, Валтер Майр и Норберт Мапес-Нидик. Макар посредством безусловно разнообразни похвати, всички тези хора търсят отговори на въпросите какво поражда човешката свирепост и омразата сред близки народи, кой е отговорен за погубените човешки животи и последвалите рецесии, има ли по-малко зловредна система на държавно ръководство и най-много за какво Европа не съумява да резервира задълго мира, към който сякаш настойчиво се стреми. Разбира се, Европа е доста комплицирано разбиране, а всички тези въпроси нямат еднопосочен отговор.
В текста си " Невидимата Европа " Дубравка Угрешич цитира Джордж Стайнър и неговите пет аксиоми, дефиниращи европейската просвета (от известното му есе " Идеята за Европа ", 2004). Това са кафенетата; проходимостта (или така наречен " човешки мащаб " ); " възпоминанието " на културното минало и непрекъснатото увещание за него; " кръстосването на две мощни цивилизационни обичаи, двойното европейско родословие, при което единият родител идва от Древна Атина, а другият - от Йерусалим ". " Петата аксиома, на която се опира концепцията за Европа и европеизма, е непрекъснатото схващане за края на европейската цивилизация, предчувствието за край, съзнанието за вероятен апокалипсис.
Предчувствието за край не е тематика единствено на философи като Шпенглер и Хегел, а има своите корени в европейския опит от двете международни войни, от Холокоста и разрушенията. В тези войни са убити към 100 милиона души, по време на Холокоста са унищожени шест милиона европейски евреи. Много елементи на Европа са изравнени със земята. Твърдата клетва, че това повече в никакъв случай няма да се повтори, е нарушена относително скоро в " Югославската война " (1991-1995), в нея като по учебник се повториха доста неща: от етническо пречистване и заличаване, гонене, геноцид (Сребреница), лагери до насилствени преселения и изгнаничества. "
Това е може би най-парадоксалното на нашата европейска цивилизация. Тя се самоунищожава, тя е в непрекъснато очакване на своя край. Проблемите идват от вътрешната страна и още не се е намерила мощ, която да прекъсне порочния кръг. Европа е двойствена и лицемерна, каквито са прочее и всички хора. Тя се пробва да се оправи със себе си (и своето минало), само че не съумява.
Отново сме очевидци на оправдани крайнодесни идеали, на разделения, на локални неонацисти и неофашисти с големи татуировки и мощни гласове. Дестигматизацията на фашизма е събитие, което се следи на всички места. " Унгарци, чехи, словаци, хървати, сърби, българи, гърци - всички те си наподобяват, харесват сходен дизайн, сходни инсигнии, сходни татуировки, само във връзка с техните обекти на ненавист има дребни нюанси. Като болшинство те ненавиждат малцинствата, а ромите са преди всичко в скàлата на омразата. На второ място са евреите. В Сърбия с изключение на ромите ненавиждат хърватите и " нашите турци ", мюсюлманите, албанците и босненците.
В България ненавиждат турците, в Хърватия - сърбите, " чифутите ", " чернилките " и " чужденците ". Всички заедно ненавиждат хомосексуалните. " Всичко това наподобява тормози единствено някакви си лявоориентирани интелектуалци. (Знаем, че да си лявоориентиран по никакъв начин не е съвременно, постоянно дори е мотив за подбив. Още по-лошо, в случай че претендираш, че имаш знания!) И до момента в който интелектуалците пишат книги, рискови популисти завладяват общественото пространство . Тук разумно стигаме до въпроса дали е време за нова Червена войска. Разбира се, си отговаряме негативно, тъй като " освобождаващата " руска власт е нанесла не по-малки вреди на Европа. Сближаването (и неразличаването) на тоталитарните режими е колкото погрешно, толкоз и неизбежно. Либералната народна власт обаче, със своите невиини невежи, също е надалеч от съвършена.
Днес прекосяваме от " просвета на лъжата " към " просвета на консенсуса ", в която (благодарение на технологизацията) всеки може да взе участие. Правото на противоречие с посредственото изкуство се заличава, тъй като води до обществена самоизолация. Хора, които нямат визия от нищо, се самопровъзгласяват за създатели. " Да нямаш визия прочее е фундаментът, върху който се гради културата на консенсуса. " Така кръгът се затваря.
Връщаме се към безнадеждността, към отчаянието, към неналичието на излаз, към невъзможността за избавление и чувството за предстоящ апокалипсис, към самоунищожението. " Живеем на бунището за исторически отпадък. Ние самите сме исторически отпадък. "
Европа в сепия Дубравка Угрешич е част от потомство на разочаровани посттоталитарни интелектуалци (заедно с Олга Токарчук и Светлана Алексиевич) , които изследват белезите си, контузиите от предишното и изкривеното времепространство. Макар текстовете на това потомство да са разнообразни по форма, тези писателки си наподобяват точно в огорчението от повтарящите се неточности и ненаучените уроци.
Те надалеч не остават безкритични към посоката, в която върви човечеството. Те сиганлизират за рискове, пред които не сме спирали да бъдем изправени и приканват към емпатия. Парадоксално, може би, само че точно непоносимостта към едно или друго публично събитие ражда положителната литература.
" Днес живеем в порядъчна, само че безстрастна културна среда, от която изчезнаха рисковите, неспокойни и смутни форми на живописен живот: самостоятелното мислене, въображението, искреността, интуицията, полемиката, бунтарските (наистина бунтарски) художествени жестове, достоверността, устояването, метежността, готовността за вдишване на риск... Според популярната фраза на Евгений 3амятин (в писмото му до Сталин) единствено безумци, самотници, еретици, мечтатели, бунтари и скептици основават " същинска литература ". Нека повторим още един път: същинската литература се основава от безумци, самотници, еретици, мечтатели, бунтари и скептици. "
Писателят (добрият, същински огромен публицист с основно " П " ) остава след войните, след тоталитарните режими, след епидемиите, след разрухата. Той надали ще изчезне през днешния ден поради посредствеността или на следващия ден поради технологизацията. Писателят е устойчив и адаптивен и надали може въобще да почине в реалност, точно поради тази своя свръхчувствителност към проблемите. Дори когато в текстовете му прозират боязън, безизходност и отчаяние.
Точно тези сигнали за нередностите в Европа и света и чувството за протичащ се апокалипсис са основата, мотора, сърцевината на положителното писане... Добрата литература е изтъкана от парадокси. Парадоксите я крепят жива. А на писатели като Дубравка Угрешич, потомци на Хантя, им остава единствено да се смеят с тихия глас на съпротивата и да живеят постоянно.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ