"Ти си нищо, народът е всичко". Как Нюрнберг се справи с гигантските паметници на нацизма
Текстът е препечатан от " Свободна Европа ".
Стотици монументи от времето на комунизма в България наподобяват оставени на случайността. Когато страната не знае какво да прави с тях, сходен резултат наподобява изцяло логически. В Германия обаче има един град, който демонстрира, че зад такова държание се крие систематична неточност. Градът е Нюрнберг - място на великански пространства на нацистката архитектура и един от най-интересните и парадоксални уроци на историята. Не на последно място, тъй като демонстрира какви дълбоки следи оставя монументалното мислене на тоталитаризма.
Със своите цели 11 квадратни километра, само че този великански мащаб човек го осъзнава само, когато е там, нацисткият тържествен площад е най-голямото запазило се архитектурно завещание на националсоциализма. В него са включени тогавашната сцена Леополд, конгресната зала, по този начин наречената Голяма улица, неосъщественият, само че плануван за създаване немски стадион, голямото пространство за манифестации Цепелинфелд и трибуната Цепелин. Зад тях стои името на Алберт Шпеер, първият проектант на Третия райх.
Всеки, виждал архивни фрагменти от партийните конгреси по времето на хитлеристка Германия от 30-те години или пропагандните филми на Лени Рифенщал (например " Триумф на волята " от 1934 г.), ще разпознае незабавно тези места. Нюрнберг и националсоциализмът са свързани толкоз мощно, че не могат да бъдат отделени един от различен.
Поради комфортното му разположение в сърцето на Германия, заради трансформиралия се в обичано място за излети след преустрояването си североизточен парк Luitpoldhain, а и най-много заради мощната поддръжка за Хитлер на цялата локална общественост, точно
Нюрнберг е определен за място на всенародните партийни конгреси и пропагандни паради
на националсоциалистическата партия. Те събират до един милион души и се организират всяка година от 1933 до 1938 година точно на това място за инсценировка на националната мощност – " ти си нищо, народът е всичко " – както и демонстрации на култа към фюрера. Гигантските пропорции са по този начин определени, с цел да усилват точно това възприятие на беззащитност и отдаденост на лидера.
Най-забележителното и най-парадоксалното е, че първата галерия след края на войната се случва едвам през 1985 година Документационният център отваря порти през 2001 година Но за какво на Нюрнберг му би трябвало толкоз доста време, с цел да обърне внимание на това тоталитарно завещание?
Първите 20 години целият ареал потъва в давност и е изцяло зарязан. Части от него се употребяват за склад на американските бойци. През този интервал доста обекти и монументи са взривени, отстранени, оставени на ориста. Това съответствува с икономическото възобновяване в цяла Германия, който е в същото време интервал на амнезия, давност и опит да се пренебрегва случилото се.
Едва студентските протести в края на 60-те години поставят начало на смяна. През 1973 година е изменен баварският закон за отбрана на паметниците – под протекция са сложени и паметниците от времето на националсоциализма.
Чак по-късно градската администрация стартира да мисли какво да прави с мястото.
Първото решение за саниране на входната част на трибуната Цепелин - по този начин наречената Златна зала, датира от 1983 година Проблемите в търсенето на решения са не малко – би трябвало ли да се влагат средства в поддържането и запазването на място, централно за една аварирала идеология? Но в случай че мястото се отстрани и затвори, няма ли да докара това до ненужна мистификация на тази идеология? Не е ли точно забравата и изоставянето най-хубавото, което може да се случи на сходно натоварено с толкоз агитация пространство?
Към всичко това се прибавя размерът – става дума за в действителност гигантските 11 квадратни километра. Тяхното обхождане лишава повече от час. Всъщност, чак до 2000 година, докато се вършат и отхвърлят няколко архитектурни състезанието, се позволява грешката да се мисли, че би трябвало да се откри единно и изцяло решение за бъдещето на мястото.
Днешният кмет на Нюрнберг самичък признава, че точно това търсене на изцяло и единно решение е блокирало процеса дълго време. Едва когато се приема, че такова единно решение е невероятно, че могат да се търсят частични, фрагментарни решения и че разговорът за функционалностите на разнообразни елементи от ареала продължава и в него вземат участие разнообразни цивилен организации и институции, се стига до началото на преосмисляне на мястото и действителното му отваряне към хората.
Именно това е огромният урок на Нюрнберг –
животът в монументална тоталитарна среда оставя следи в мисленето
и една от тях е търсенето на монументални решения. Нещата би трябвало да бъдат решени световно, изцяло, или-или. Да се види в профил това, да се отдаде внимание на фрагмента и да признаеш, че решенията могат да бъдат единствено частични, краткотрайни, фрагментарни – е развой. В Нюрнберг той лишава над 40 години.
Днес документационният център, със своята лека дървена структура, въображаема точно като контрастност с монументалната нацистка архитектура на Алберт Шпеер и непрекъснатата си експозиция " Очарование и принуждение – Нюрнберг и национал-социализмът ", е един от най-добре курираните музеи в цяла Германия. Годишно тук идват към 250 хиляди души, половината – от чужбина. Място на разговор, където да се срещнат разнообразни субективни гледни точки и всеки самичък да се конфронтира с въпросите – по какъв начин се усещам в такова място, желая ли да се резервира или да го няма?
Между другото – последният въпрос продължава да провокира диспути. Именно тъй като поддържането на 11 квадратни километра изисква доста пари. Тази година дебатът беше предизвикан и от факелно нощно шествие на трибуната Цепелин от дребна групичка неонацисти, проникнали в мястото точно заради слабата защита, което беше публикувано в обществените мрежи. В момента мястото е забавно точно с това, че има грижа, защита и информация. Но тя не е прекомерна, рушенето продължава –
човек може да се движи самичък сред информацията какво се е случило и полуизоставеното и обрастващо с трева поле,
където в миналото са се събирали последователите на Хитлер.
Има още два значими урока от Нюрнберг. Първо, реакцията на занемаряване и игнориране е естествена реакция след дълъг живот в монументална тоталитарна среда. Психологически това може да се изясни с желанието за бягство след злополука. Това е и част от торалитаризма вътре в нас - мисленето в категория " или-или ", визията на само полюсни и цялостни, тотални решения.
Второ, какъв брой дълго ще продължи игнорирането зависи от това какъв брой време е нужно на едно общество да израсне до разбирането, че няма различен избор с изключение на да се ангажира с предишното си. И то по този начин, че да включи оптимален брой хора в неговото осмисляне. Изборът на наследниците на тоталитаризма не е дали се ангажират с предишното, а само по какъв начин го вършат, тъй че да остава място за всеки идващ да откри своята позиция.
Стотици монументи от времето на комунизма в България наподобяват оставени на случайността. Когато страната не знае какво да прави с тях, сходен резултат наподобява изцяло логически. В Германия обаче има един град, който демонстрира, че зад такова държание се крие систематична неточност. Градът е Нюрнберг - място на великански пространства на нацистката архитектура и един от най-интересните и парадоксални уроци на историята. Не на последно място, тъй като демонстрира какви дълбоки следи оставя монументалното мислене на тоталитаризма.
Със своите цели 11 квадратни километра, само че този великански мащаб човек го осъзнава само, когато е там, нацисткият тържествен площад е най-голямото запазило се архитектурно завещание на националсоциализма. В него са включени тогавашната сцена Леополд, конгресната зала, по този начин наречената Голяма улица, неосъщественият, само че плануван за създаване немски стадион, голямото пространство за манифестации Цепелинфелд и трибуната Цепелин. Зад тях стои името на Алберт Шпеер, първият проектант на Третия райх.
Всеки, виждал архивни фрагменти от партийните конгреси по времето на хитлеристка Германия от 30-те години или пропагандните филми на Лени Рифенщал (например " Триумф на волята " от 1934 г.), ще разпознае незабавно тези места. Нюрнберг и националсоциализмът са свързани толкоз мощно, че не могат да бъдат отделени един от различен.
Поради комфортното му разположение в сърцето на Германия, заради трансформиралия се в обичано място за излети след преустрояването си североизточен парк Luitpoldhain, а и най-много заради мощната поддръжка за Хитлер на цялата локална общественост, точно
Нюрнберг е определен за място на всенародните партийни конгреси и пропагандни паради
на националсоциалистическата партия. Те събират до един милион души и се организират всяка година от 1933 до 1938 година точно на това място за инсценировка на националната мощност – " ти си нищо, народът е всичко " – както и демонстрации на култа към фюрера. Гигантските пропорции са по този начин определени, с цел да усилват точно това възприятие на беззащитност и отдаденост на лидера.
Най-забележителното и най-парадоксалното е, че първата галерия след края на войната се случва едвам през 1985 година Документационният център отваря порти през 2001 година Но за какво на Нюрнберг му би трябвало толкоз доста време, с цел да обърне внимание на това тоталитарно завещание?
Първите 20 години целият ареал потъва в давност и е изцяло зарязан. Части от него се употребяват за склад на американските бойци. През този интервал доста обекти и монументи са взривени, отстранени, оставени на ориста. Това съответствува с икономическото възобновяване в цяла Германия, който е в същото време интервал на амнезия, давност и опит да се пренебрегва случилото се.
Едва студентските протести в края на 60-те години поставят начало на смяна. През 1973 година е изменен баварският закон за отбрана на паметниците – под протекция са сложени и паметниците от времето на националсоциализма.
Чак по-късно градската администрация стартира да мисли какво да прави с мястото.
Първото решение за саниране на входната част на трибуната Цепелин - по този начин наречената Златна зала, датира от 1983 година Проблемите в търсенето на решения са не малко – би трябвало ли да се влагат средства в поддържането и запазването на място, централно за една аварирала идеология? Но в случай че мястото се отстрани и затвори, няма ли да докара това до ненужна мистификация на тази идеология? Не е ли точно забравата и изоставянето най-хубавото, което може да се случи на сходно натоварено с толкоз агитация пространство?
Към всичко това се прибавя размерът – става дума за в действителност гигантските 11 квадратни километра. Тяхното обхождане лишава повече от час. Всъщност, чак до 2000 година, докато се вършат и отхвърлят няколко архитектурни състезанието, се позволява грешката да се мисли, че би трябвало да се откри единно и изцяло решение за бъдещето на мястото.
Днешният кмет на Нюрнберг самичък признава, че точно това търсене на изцяло и единно решение е блокирало процеса дълго време. Едва когато се приема, че такова единно решение е невероятно, че могат да се търсят частични, фрагментарни решения и че разговорът за функционалностите на разнообразни елементи от ареала продължава и в него вземат участие разнообразни цивилен организации и институции, се стига до началото на преосмисляне на мястото и действителното му отваряне към хората.
Именно това е огромният урок на Нюрнберг –
животът в монументална тоталитарна среда оставя следи в мисленето
и една от тях е търсенето на монументални решения. Нещата би трябвало да бъдат решени световно, изцяло, или-или. Да се види в профил това, да се отдаде внимание на фрагмента и да признаеш, че решенията могат да бъдат единствено частични, краткотрайни, фрагментарни – е развой. В Нюрнберг той лишава над 40 години.
Днес документационният център, със своята лека дървена структура, въображаема точно като контрастност с монументалната нацистка архитектура на Алберт Шпеер и непрекъснатата си експозиция " Очарование и принуждение – Нюрнберг и национал-социализмът ", е един от най-добре курираните музеи в цяла Германия. Годишно тук идват към 250 хиляди души, половината – от чужбина. Място на разговор, където да се срещнат разнообразни субективни гледни точки и всеки самичък да се конфронтира с въпросите – по какъв начин се усещам в такова място, желая ли да се резервира или да го няма?
Между другото – последният въпрос продължава да провокира диспути. Именно тъй като поддържането на 11 квадратни километра изисква доста пари. Тази година дебатът беше предизвикан и от факелно нощно шествие на трибуната Цепелин от дребна групичка неонацисти, проникнали в мястото точно заради слабата защита, което беше публикувано в обществените мрежи. В момента мястото е забавно точно с това, че има грижа, защита и информация. Но тя не е прекомерна, рушенето продължава –
човек може да се движи самичък сред информацията какво се е случило и полуизоставеното и обрастващо с трева поле,
където в миналото са се събирали последователите на Хитлер.
Има още два значими урока от Нюрнберг. Първо, реакцията на занемаряване и игнориране е естествена реакция след дълъг живот в монументална тоталитарна среда. Психологически това може да се изясни с желанието за бягство след злополука. Това е и част от торалитаризма вътре в нас - мисленето в категория " или-или ", визията на само полюсни и цялостни, тотални решения.
Второ, какъв брой дълго ще продължи игнорирането зависи от това какъв брой време е нужно на едно общество да израсне до разбирането, че няма различен избор с изключение на да се ангажира с предишното си. И то по този начин, че да включи оптимален брой хора в неговото осмисляне. Изборът на наследниците на тоталитаризма не е дали се ангажират с предишното, а само по какъв начин го вършат, тъй че да остава място за всеки идващ да откри своята позиция.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ