"Ами, провалихте се". Състоянието на центровете за деца е известно още от 2012 г.
Текстът е препечатан от " Свободна Европа ". Надежда Цекулова дълги години работи като публицист с ползи в областта на опазването на здравето, обществената политика и човешките права. Основна част от професионалния ѝ път минава в стратегия " Хоризонт " на Българското национално радио. Има дейна активност за възстановяване достъпа до опазване на здравето на уязвими групи с фокус върху детското и майчиното здраве. В момента е шеф стратегия " Кампании и връзки " в Българския хелзинкски комитет.
Митко е 16-годишен, с диагноза аутизъм. Той е един от героите на журналистката от Би Би Си Кейт Блюет в последния ѝ филм за българската система за грижа.
Митко мечтае да се махне от Центъра за настаняване от фамилен вид (ЦНСТ), в който живее, тъй като там всички деца са дребни и повредени, и той няма с кого да поддържа връзка. Не върви на учебно заведение. Понякога е ядосан и блъска по стената с камък. Или бие децата. Дори протяга ръка на възпитателката. Понякога седи самичък в празната си стая, клати се на леглото и си пее, тъй като това го успокоява. Липсва му майка му, само че тя е в Харманли, а той – в малко селце в Североизточна България – и тя няма пари да отиде да го види.
Началото на промяната в системата за грижа за деца е сварило Митко на шест. През 2010 година след мощен интернационален напън е създадена Национална тактика " Визия за деинституционализацията на децата в Република България ".
Към оня миг в институции живеят над 7500 деца. Документът слага ясни основи на метода за извеждането им: предпочитано основаване на услуги, подкрепящи биологичното семейство; последващи стъпки, придържащи се към обезпечаването на фамилна среда (при близки или в приемно семейство), неразделяне на братя и сестри и гарантиране на връзка с родителите; извеждане на деца единствено след сформиране на самостоятелен план; настаняване в резидентни услуги (каквито са центровете за настаняване от фамилен тип) в краен случай и единствено до намиране на по-благоприятно решение.
Според по този начин написаната визия първи в фамилиите би трябвало да бъдат настанени децата с увреждания и децата от 0 до 3 години, защото са най-уязвими при развъждане в институции.
Осем години и 260 млн евро по-късно, през 2018 година, към 3600-3700 деца порастват в резидентна услуга, а не в фамилна среда. Близо 1500 от тях са с увреждания. За съпоставяне, настанените при приемни родители деца с увреждане са под 180.
Равносметката е тъжна. Още по-тъжна е обаче цялостната липса на изненада от нея. Въпреки че вниманието на Би Би Си стана мотив всички да се взрем по-внимателно в недъзите на процеса по деинституционализация, за работещите в сферата филмът не оповестява нищо ново.
2012. Годината на първия вестоносец
Само две години след старта на промяната в свое мнение Националната мрежа за децата (НМД) сигнализира, че приемната грижа не се развива задоволително, администрацията се раздува излишно, а в някои от пилотно разкритите центрове за настаняване от фамилен вид 9-10 деца с увреждания се отглеждат от един-единствен педагог.
Създават се " действителни рискове от подмяна на огромния вид институции с по-малки ", акцентира НМД напролет на 2012 година
След още две години, през 2014 година, отчет на Българския хелзинкски комитет (БХК) обръща внимание на наклонността новите " услуги " да се разкриват в дворовете на старите, огромни домове за деца, постоянно в дребни обитаеми места и изолирани от външния свят.
Документът сигнализира също, че деца с голям брой болести и тежки увреждания се местят от дом за медико-социални грижи в ЦНСТ " без да e взета под внимание неналичието на обезпечен синхрон сред новата обществена услуга и 24-часова профилирана здравна помощ и обезпечаване на здравно наблюдаване ".
2015. Да отчетем един план
2015 година е значима година, заради приключване на програмния интервал – България би трябвало да регистрира пред Европейската комисия какво е свършила с предоставените (по данни на УНИЦЕФ) 100 млн. евро по плановете за деинституционализация.
Фондация " Лумос " разгласява отчет, в който проучва развиването на деца, преместени от огромни институции в център от фамилен вид. Изводите сочат, че въпреки да има известно усъвършенстване във физическото положение и уменията им, поставените при започване на промяната цели са доста надалеч от реализиране – липса на терапия, изолираност и обездвижване лишават децата с увреждания от всевъзможен късмет за интеграция, или даже контакт с общността отвън дома.
Проектите обаче са официално изпълнени, въпреки и в последния миг: в последните два месеца на годината са отворени цели 36 нови ЦНСТ. В същата година се организира първият народен митинг на хора с увреждания и техните близки, които упорстват за действителни услуги и поддръжка в общността.
2016. Правителството не е предостатъчно
През 2016 година Министерският съвет актуализира проекта за деяние по Стратегията за деинституционализация от 2010. Документът стъпва на постигнатите резултати и признава, че услугите за поддръжка в фамилна среда не са задоволителни, а животът на децата с увреждания остава неизменен.
Поставен е и казусът на младежите с увреждания, които с навършване на пълноправие губят дребното услуги, до които имат достъп. Изследване на Ноу-хау център за различни грижи за деца към Новия български университет добавя картината година по-късно, пробвайки се да предвижда бъдещето: " За децата и младежите с увреждания от ЦНСТ и предпазени жилища като че ли няма никаква вероятност, друга от пренасяне в друга услуга или дом за възрастни. "
Липсата на вероятност обаче наподобява като по-малкото зло, откакто 2018 година стартира с разобличаване за редовно принуждение в ЦНСТ за деца и младежи с увреждания в Габрово, станал прочут като дом " Хризантема ". Прокуратурата завършва следствието на случая с констатацията, че няма доказателства за принуждение над деца. Мониторинг на БХК в същия интервал в центрове от фамилен вид обаче открива " образци за съвсем 24-часова физическа фиксация, медикаментозна имобилизация и изолираност без наблюдаване ".
2019. Годината, която отвори цяла бездна
Ноември 2019 година е месецът, в който вицепремиерът Томислав Дончев дефинира деинституционализацията като един от най-чистите образци за осъществяване на промяна в България - съгласно високите международни стандарти с оценка на потребностите и с съответно обмисляне. А по-късно Би Би Си излъчи филм за " Забравените деца на България "...
Но огромната бездна сред действителност и показа за нея зейна още по-рано. Например, когато хиляди излязоха на митинг против Националната тактика за детето, без да са я чели. Когато народен представител изиска неправителственият бранш да бъде отхвърлен от даването на обществени услуги, без ни минимум да е наясно какво може да предложи страната в замяна; пък и без да го интересува. Когато Европейската комисия беше дадена на съд, поради това, че години наред е давала пари за градеж на " центрове ", без да ревизира какво се случва с хората в тях.
2019 беше и годината, в която една американска организация и една британска журналистка пристигнаха, с цел да ни посочат с пръст здрави деца, настанени измежду тежко повредени и оставени без никакъв контакт със средата им и биологичното семейство; заболели деца, лишени от здравно наблюдаване и каквато и да било терапия; измъчени възпитателки, обгрижващи сами по 10-12 деца и младежи с увреждания без образование, без поддръжка от експерти и против минимална заплата. И да ни кажат " Това ли са ви новите услуги? Ами, провалили сте се ".
А по пътя към този неуспех са изхарчени минимум 260 млн евро финансиране от Европейски Съюз и Световната банка.
Обидно и мъчително е да признаем, че от самото начало сме знаели какво тъкмо става. Наличието и на положителни образци не е мотив за горделивост, нито пък е задоволително за отмиване на срама и гузната съвест, тъй като изоставените, забравените, " складираните " (по израза на Кейт Блюет) към момента се мерят в хиляди.
А за какво стана по този начин – евентуално, тъй като всички ние, като общество, основало съответстващите на опциите и визиите му институции – толкоз си можем * .
* Изразът " те толкоз си могат " доби известност, откакто през 2007 година, след кино лентата за дома в с. Могилино, тогавашният обществен министър Емилия Масларова го използва по адрес на децата с увреждания.
Митко е 16-годишен, с диагноза аутизъм. Той е един от героите на журналистката от Би Би Си Кейт Блюет в последния ѝ филм за българската система за грижа.
Митко мечтае да се махне от Центъра за настаняване от фамилен вид (ЦНСТ), в който живее, тъй като там всички деца са дребни и повредени, и той няма с кого да поддържа връзка. Не върви на учебно заведение. Понякога е ядосан и блъска по стената с камък. Или бие децата. Дори протяга ръка на възпитателката. Понякога седи самичък в празната си стая, клати се на леглото и си пее, тъй като това го успокоява. Липсва му майка му, само че тя е в Харманли, а той – в малко селце в Североизточна България – и тя няма пари да отиде да го види.
Началото на промяната в системата за грижа за деца е сварило Митко на шест. През 2010 година след мощен интернационален напън е създадена Национална тактика " Визия за деинституционализацията на децата в Република България ".
Към оня миг в институции живеят над 7500 деца. Документът слага ясни основи на метода за извеждането им: предпочитано основаване на услуги, подкрепящи биологичното семейство; последващи стъпки, придържащи се към обезпечаването на фамилна среда (при близки или в приемно семейство), неразделяне на братя и сестри и гарантиране на връзка с родителите; извеждане на деца единствено след сформиране на самостоятелен план; настаняване в резидентни услуги (каквито са центровете за настаняване от фамилен тип) в краен случай и единствено до намиране на по-благоприятно решение.
Според по този начин написаната визия първи в фамилиите би трябвало да бъдат настанени децата с увреждания и децата от 0 до 3 години, защото са най-уязвими при развъждане в институции.
Осем години и 260 млн евро по-късно, през 2018 година, към 3600-3700 деца порастват в резидентна услуга, а не в фамилна среда. Близо 1500 от тях са с увреждания. За съпоставяне, настанените при приемни родители деца с увреждане са под 180.
Равносметката е тъжна. Още по-тъжна е обаче цялостната липса на изненада от нея. Въпреки че вниманието на Би Би Си стана мотив всички да се взрем по-внимателно в недъзите на процеса по деинституционализация, за работещите в сферата филмът не оповестява нищо ново.
2012. Годината на първия вестоносец
Само две години след старта на промяната в свое мнение Националната мрежа за децата (НМД) сигнализира, че приемната грижа не се развива задоволително, администрацията се раздува излишно, а в някои от пилотно разкритите центрове за настаняване от фамилен вид 9-10 деца с увреждания се отглеждат от един-единствен педагог.
Създават се " действителни рискове от подмяна на огромния вид институции с по-малки ", акцентира НМД напролет на 2012 година
След още две години, през 2014 година, отчет на Българския хелзинкски комитет (БХК) обръща внимание на наклонността новите " услуги " да се разкриват в дворовете на старите, огромни домове за деца, постоянно в дребни обитаеми места и изолирани от външния свят.
Документът сигнализира също, че деца с голям брой болести и тежки увреждания се местят от дом за медико-социални грижи в ЦНСТ " без да e взета под внимание неналичието на обезпечен синхрон сред новата обществена услуга и 24-часова профилирана здравна помощ и обезпечаване на здравно наблюдаване ".
2015. Да отчетем един план
2015 година е значима година, заради приключване на програмния интервал – България би трябвало да регистрира пред Европейската комисия какво е свършила с предоставените (по данни на УНИЦЕФ) 100 млн. евро по плановете за деинституционализация.
Фондация " Лумос " разгласява отчет, в който проучва развиването на деца, преместени от огромни институции в център от фамилен вид. Изводите сочат, че въпреки да има известно усъвършенстване във физическото положение и уменията им, поставените при започване на промяната цели са доста надалеч от реализиране – липса на терапия, изолираност и обездвижване лишават децата с увреждания от всевъзможен късмет за интеграция, или даже контакт с общността отвън дома.
Проектите обаче са официално изпълнени, въпреки и в последния миг: в последните два месеца на годината са отворени цели 36 нови ЦНСТ. В същата година се организира първият народен митинг на хора с увреждания и техните близки, които упорстват за действителни услуги и поддръжка в общността.
2016. Правителството не е предостатъчно
През 2016 година Министерският съвет актуализира проекта за деяние по Стратегията за деинституционализация от 2010. Документът стъпва на постигнатите резултати и признава, че услугите за поддръжка в фамилна среда не са задоволителни, а животът на децата с увреждания остава неизменен.
Поставен е и казусът на младежите с увреждания, които с навършване на пълноправие губят дребното услуги, до които имат достъп. Изследване на Ноу-хау център за различни грижи за деца към Новия български университет добавя картината година по-късно, пробвайки се да предвижда бъдещето: " За децата и младежите с увреждания от ЦНСТ и предпазени жилища като че ли няма никаква вероятност, друга от пренасяне в друга услуга или дом за възрастни. "
Липсата на вероятност обаче наподобява като по-малкото зло, откакто 2018 година стартира с разобличаване за редовно принуждение в ЦНСТ за деца и младежи с увреждания в Габрово, станал прочут като дом " Хризантема ". Прокуратурата завършва следствието на случая с констатацията, че няма доказателства за принуждение над деца. Мониторинг на БХК в същия интервал в центрове от фамилен вид обаче открива " образци за съвсем 24-часова физическа фиксация, медикаментозна имобилизация и изолираност без наблюдаване ".
2019. Годината, която отвори цяла бездна
Ноември 2019 година е месецът, в който вицепремиерът Томислав Дончев дефинира деинституционализацията като един от най-чистите образци за осъществяване на промяна в България - съгласно високите международни стандарти с оценка на потребностите и с съответно обмисляне. А по-късно Би Би Си излъчи филм за " Забравените деца на България "...
Но огромната бездна сред действителност и показа за нея зейна още по-рано. Например, когато хиляди излязоха на митинг против Националната тактика за детето, без да са я чели. Когато народен представител изиска неправителственият бранш да бъде отхвърлен от даването на обществени услуги, без ни минимум да е наясно какво може да предложи страната в замяна; пък и без да го интересува. Когато Европейската комисия беше дадена на съд, поради това, че години наред е давала пари за градеж на " центрове ", без да ревизира какво се случва с хората в тях.
2019 беше и годината, в която една американска организация и една британска журналистка пристигнаха, с цел да ни посочат с пръст здрави деца, настанени измежду тежко повредени и оставени без никакъв контакт със средата им и биологичното семейство; заболели деца, лишени от здравно наблюдаване и каквато и да било терапия; измъчени възпитателки, обгрижващи сами по 10-12 деца и младежи с увреждания без образование, без поддръжка от експерти и против минимална заплата. И да ни кажат " Това ли са ви новите услуги? Ами, провалили сте се ".
А по пътя към този неуспех са изхарчени минимум 260 млн евро финансиране от Европейски Съюз и Световната банка.
Обидно и мъчително е да признаем, че от самото начало сме знаели какво тъкмо става. Наличието и на положителни образци не е мотив за горделивост, нито пък е задоволително за отмиване на срама и гузната съвест, тъй като изоставените, забравените, " складираните " (по израза на Кейт Блюет) към момента се мерят в хиляди.
А за какво стана по този начин – евентуално, тъй като всички ние, като общество, основало съответстващите на опциите и визиите му институции – толкоз си можем * .
* Изразът " те толкоз си могат " доби известност, откакто през 2007 година, след кино лентата за дома в с. Могилино, тогавашният обществен министър Емилия Масларова го използва по адрес на децата с увреждания.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ