"Комунизмът се обсъжда само на двора"
Текстът е препечатан от " Свободна Европа ".
Колко време би трябвало да мине, с цел да влезе едно историческо време в музея? Защо да вземем за пример нито един районен исторически музей у нас няма непрекъсната експозиция за " най-новата история ", времето на комунизма? През 2016 година при една инцидентна обиколка из историческите музеи на Свиленград и Бургас се замислих над тези въпроси.
За да се изясни цялостната липса на роман за комунизма в историческите музеи у нас, най-често се приказва за потребността от " по-голяма отдалеченост " по отношение на това време. Но повода може да е и напълно друга. Предпазливият и радикалният роман за комунизма са два разнообразни метода към човешкото.
Един образец за новооткрития музей на жертвите на войната в Кабул демонстрира това.
Ако чакаш консенсус, нямаш музей
... " Нашият музей е в новините ", написа във възхитен е-мейл Хялмар и ми праща няколко публикации и линкове. Новооткритият музей за жертвите на войната в столицата на Афганистан, Кабул, е незабравим най-малко по две аргументи:
- Той е основан и открит, без жертвите на войната да са завършили и без никой да знае по кое време ще бъдат взети идващите. Тоест, без да има каквато и да било " отдалеченост " по отношение на случилото се
- Това е музей, роден от формите на театъра на потиснатите. Той е иницииран от група деятели, почнали своята работа по преправяне на контузиите от войната едвам преди 10 години.
И двете особености са радикални сами по себе си. Историческият музей като класическа институция се приема за форма на " твърда памет ", оформила се към някакъв консенсус за предишното. Такъв в Афганистан няма. Кой носи виновност за продължаващите кръвопролития и гнет, почнали преди 40 години с комунистическото ръководство и руската окупация и продължаващи до през днешния ден с атентатите на талибаните? Кой носи виновността за два милиона жертви? Ако хората в Афганистан чакаха подобен консенсус, музей нямаше да има.
Музеят, в който се чува гласът на жертвите
Създадената през 2009 година неправителствена организация AHRDO (Организация за човешки права и народна власт в Афганистан) се ражда като концепция на хора, изгубили доста свои родственици и другари през годините и запалени от философията на така наречен " Театър на потиснатите " на бразилския драматург Аугусто Боал (1931-2009) и концепциите на приложния спектакъл – психодрамата, Форумтеатъра, Плейбек-театъра.
Идеята на всички тези форми е да се даде опция феновете да вземат участие и сами да оферират и вземат решение развиването на действието. Философията е в историческия роман да влязат точно тези, които постоянно нямат глас – жертвите.
За Боал " да се приказва значи да се вземе властта ". Музеят, който тази пролет отвори врата в Кабул, е незабравим, тъй като събира опита и случилото се в десетки театрални ателиета в цялата страна от 2009 година до през днешния ден. Тяхна цел е гласовете на убитите, унищожените, да бъдат съхранени, чути в един народен план на скръбта, където на безкрайното страдалчество е отделено място.
Театралните ателиета са посрещнати с огромно доверие от хора от най-различни групи в цялата страна. В резултат на шерването се раждат по този начин наречените " memory boxes " – над 300 " кутии на паметта " или стъклени витрини, в които са събрани персонални движимости на хора, убити, изчезнали през годините.
Тези витрини, дружно с фотографии и карти на над 19 документирани всеобщи гроба в Афганистан – половината дело на комунистите, другата част на талибаните – са част от експонатите в Музея на войната, отворил порти в едно мазе в покрайнините на Кабул тази пролет. Последните движимости, влезнали в музея, са от атентат, осъществен преди 3 години - на 23 юли 2016 година
Разказ, който не желае и не може да чака
Хялмар Хорхе Айхорн е боливийско-германски сценичен режисьор и деятел, един от създателите на театралните ателиета и музея в Кабул. За него да се даде глас на потърпевшите значи да се даде опция на страната да признае претърпените и продължаващи контузии, с цел да може да продължи напред.
Много постоянно Хялмар сяда и написа за своите прекарвания тъкмо тъй като другояче няма да може да продължи напред. Именно театърът, счита той, както и Боал, е методът да се чуе действителността.
В едно от своите есета Боал написа за три съществени обществени казуса в Бразилия - просията, детската проституция и нечовешките условия в пандизите. Проблемът при всеки от тях съгласно него е, че те са станали толкоз познати и чести, че човек не може да ги види или чуе. С други думи, възмущението от нечовешкото, което тези проблеми би трябвало да провокират, е притъпено таман от това, че са добре познати.
Именно това прави музеят в Кабул – кара хората в самата страна да не се помиряват с нечовешкото страдалчество.
Радикалността в подобен метод е в това, че той не желае и не може да чака – тъй като знае, че в този момент е единственият миг, в който може да стартира рефлексията и осъзнаването.
България и районните музеи
Ако се върнем на българския случай с районните исторически музеи – забавен е да вземем за пример анализът, изработен за Историческия музей в Монтана и оповестен на уеб страницата на музея като идея за развиване до 2023 година Там да вземем за пример се отбелязва сериозно, че " несправедливо се подценяват тематики от близкото минало на локалната общественост, каквито са социалистическият интервал и постсоциалистическата реалност ", доминира към момента " моноетничният роман, доминира концепцията за " неподвижност на традицията ". Предлагат се нови подходи, " разчитащи на въвличането на посетителите, сътворяване на разкази и прекарвания ".
Защо обаче това не се случва? Защо няма роман, който да " сътворява прекарвания ", въпреки че в България концепциите на Боал са добре познати, а последователите на психодрамата и плейбектеатъра, както и на доста други различни театрални форми са към този момент забележителна група?
Достатъчно различни и нови подходи можем да забележим в региона на образните изкуства, танца, пърформанса. Но те остават настрана от историческия, музейния роман. Или към момента не могат да му въздействат. Защо?
Свиленград и Бургас
През 2016 година, при една инцидентна обиколка из историческите музеи на Свиленград и Бургас се замислих над тези въпроси.
Свиленград, с историята си на гранична зона до " вражеска " Турция по времето на социализма, недостъпна за постоянния български жител, място, където са първите бягства и разстрели по границата след идването на комунизма, има общински исторически музей, където историята свършва с Втората международна война. Разказите за бягствата, убийствата, границата човек не ги научава в музея, а на пазара, при диалог с продавачите на зеленчук.
В Бургас районният исторически музей се обитава в някогашна постройка на Министерство на вътрешните работи, в чиито подземия са се водили разпити, само че историческата колекция не споделя нищо за социализма. В подземията има сбирка икони. Никъде не може да бъде прочетена историята на постройката. С младия екип на музея могат да се водят доста забавни диалози за историята на Бургас от времето на социализма, само че – още веднъж - тези истории си ги описваме в двора, няма ги в музея. Според уредника на музея " е рано " да има роман в Музея за социализма, тъй като нещата са " към момента доста субективни ".
Правенето на музей като акт на смелост
Даниела Колева, доцент в катедра " История и доктрина на културата " в Софийския университет и създател на доста проучвания за социализма, равени с метода на " устната история ", счита, че аргументите за неналичието на районни разкази не са свързани с така наречен времева отдалеченост.
" Музеите като държавни институции мъчно биха могли да организират лична политика, друга от централната. За това би се желала забележителна смелост, голям престиж и подготвеност за вдишване на опасности.
Второ, районните музеи са в още по-сложна обстановка, защото са в силовото поле на политиката на локално и районно равнище. Не единствено развиването, а всекидневното действие на районните музеи зависи от локалните управляващи и администрации с техните партизанщини и непотистки мрежи. Тук прибавям и предприемачеството в региона на културното завещание, което си беше проведен бизнес и с помощта на което през днешния ден имаме новопостроени " до зъбер и до керемида " с европейско финансиране голям брой късноантични и средновековни замъци.
Трето, от районните музеи се чака да бъдат нещо като " витрина на еднаквост " за съответното място/регион. А кой (освен Димитровград) ще се наеме да се брандира през социализма, изключително в случай че има по-екзотични символни активи, като например тракийски царе и съкровища, или най-малко по-консенсусни такива от националреволюционнния или етнографския диапазон. "
И въпреки всичко – критичият разбор на музея в Монтана демонстрира, че евентуално има начало на рефлексия върху необяснимата нерешителност към този исторически интервал, който обгръща половината на 20-и век.
" Между другото, - написа в последния си е-мейл Хялмар - някои от кутиите на паметта се намират в Европа. Дали не желаете да ги видите в България? "
Колко време би трябвало да мине, с цел да влезе едно историческо време в музея? Защо да вземем за пример нито един районен исторически музей у нас няма непрекъсната експозиция за " най-новата история ", времето на комунизма? През 2016 година при една инцидентна обиколка из историческите музеи на Свиленград и Бургас се замислих над тези въпроси.
За да се изясни цялостната липса на роман за комунизма в историческите музеи у нас, най-често се приказва за потребността от " по-голяма отдалеченост " по отношение на това време. Но повода може да е и напълно друга. Предпазливият и радикалният роман за комунизма са два разнообразни метода към човешкото.
Един образец за новооткрития музей на жертвите на войната в Кабул демонстрира това.
Ако чакаш консенсус, нямаш музей
... " Нашият музей е в новините ", написа във възхитен е-мейл Хялмар и ми праща няколко публикации и линкове. Новооткритият музей за жертвите на войната в столицата на Афганистан, Кабул, е незабравим най-малко по две аргументи:
- Той е основан и открит, без жертвите на войната да са завършили и без никой да знае по кое време ще бъдат взети идващите. Тоест, без да има каквато и да било " отдалеченост " по отношение на случилото се
- Това е музей, роден от формите на театъра на потиснатите. Той е иницииран от група деятели, почнали своята работа по преправяне на контузиите от войната едвам преди 10 години.
И двете особености са радикални сами по себе си. Историческият музей като класическа институция се приема за форма на " твърда памет ", оформила се към някакъв консенсус за предишното. Такъв в Афганистан няма. Кой носи виновност за продължаващите кръвопролития и гнет, почнали преди 40 години с комунистическото ръководство и руската окупация и продължаващи до през днешния ден с атентатите на талибаните? Кой носи виновността за два милиона жертви? Ако хората в Афганистан чакаха подобен консенсус, музей нямаше да има.
Музеят, в който се чува гласът на жертвите
Създадената през 2009 година неправителствена организация AHRDO (Организация за човешки права и народна власт в Афганистан) се ражда като концепция на хора, изгубили доста свои родственици и другари през годините и запалени от философията на така наречен " Театър на потиснатите " на бразилския драматург Аугусто Боал (1931-2009) и концепциите на приложния спектакъл – психодрамата, Форумтеатъра, Плейбек-театъра.
Идеята на всички тези форми е да се даде опция феновете да вземат участие и сами да оферират и вземат решение развиването на действието. Философията е в историческия роман да влязат точно тези, които постоянно нямат глас – жертвите.
За Боал " да се приказва значи да се вземе властта ". Музеят, който тази пролет отвори врата в Кабул, е незабравим, тъй като събира опита и случилото се в десетки театрални ателиета в цялата страна от 2009 година до през днешния ден. Тяхна цел е гласовете на убитите, унищожените, да бъдат съхранени, чути в един народен план на скръбта, където на безкрайното страдалчество е отделено място.
Театралните ателиета са посрещнати с огромно доверие от хора от най-различни групи в цялата страна. В резултат на шерването се раждат по този начин наречените " memory boxes " – над 300 " кутии на паметта " или стъклени витрини, в които са събрани персонални движимости на хора, убити, изчезнали през годините.
Тези витрини, дружно с фотографии и карти на над 19 документирани всеобщи гроба в Афганистан – половината дело на комунистите, другата част на талибаните – са част от експонатите в Музея на войната, отворил порти в едно мазе в покрайнините на Кабул тази пролет. Последните движимости, влезнали в музея, са от атентат, осъществен преди 3 години - на 23 юли 2016 година
Разказ, който не желае и не може да чака
Хялмар Хорхе Айхорн е боливийско-германски сценичен режисьор и деятел, един от създателите на театралните ателиета и музея в Кабул. За него да се даде глас на потърпевшите значи да се даде опция на страната да признае претърпените и продължаващи контузии, с цел да може да продължи напред.
Много постоянно Хялмар сяда и написа за своите прекарвания тъкмо тъй като другояче няма да може да продължи напред. Именно театърът, счита той, както и Боал, е методът да се чуе действителността.
В едно от своите есета Боал написа за три съществени обществени казуса в Бразилия - просията, детската проституция и нечовешките условия в пандизите. Проблемът при всеки от тях съгласно него е, че те са станали толкоз познати и чести, че човек не може да ги види или чуе. С други думи, възмущението от нечовешкото, което тези проблеми би трябвало да провокират, е притъпено таман от това, че са добре познати.
Именно това прави музеят в Кабул – кара хората в самата страна да не се помиряват с нечовешкото страдалчество.
Радикалността в подобен метод е в това, че той не желае и не може да чака – тъй като знае, че в този момент е единственият миг, в който може да стартира рефлексията и осъзнаването.
България и районните музеи
Ако се върнем на българския случай с районните исторически музеи – забавен е да вземем за пример анализът, изработен за Историческия музей в Монтана и оповестен на уеб страницата на музея като идея за развиване до 2023 година Там да вземем за пример се отбелязва сериозно, че " несправедливо се подценяват тематики от близкото минало на локалната общественост, каквито са социалистическият интервал и постсоциалистическата реалност ", доминира към момента " моноетничният роман, доминира концепцията за " неподвижност на традицията ". Предлагат се нови подходи, " разчитащи на въвличането на посетителите, сътворяване на разкази и прекарвания ".
Защо обаче това не се случва? Защо няма роман, който да " сътворява прекарвания ", въпреки че в България концепциите на Боал са добре познати, а последователите на психодрамата и плейбектеатъра, както и на доста други различни театрални форми са към този момент забележителна група?
Достатъчно различни и нови подходи можем да забележим в региона на образните изкуства, танца, пърформанса. Но те остават настрана от историческия, музейния роман. Или към момента не могат да му въздействат. Защо?
Свиленград и Бургас
През 2016 година, при една инцидентна обиколка из историческите музеи на Свиленград и Бургас се замислих над тези въпроси.
Свиленград, с историята си на гранична зона до " вражеска " Турция по времето на социализма, недостъпна за постоянния български жител, място, където са първите бягства и разстрели по границата след идването на комунизма, има общински исторически музей, където историята свършва с Втората международна война. Разказите за бягствата, убийствата, границата човек не ги научава в музея, а на пазара, при диалог с продавачите на зеленчук.
В Бургас районният исторически музей се обитава в някогашна постройка на Министерство на вътрешните работи, в чиито подземия са се водили разпити, само че историческата колекция не споделя нищо за социализма. В подземията има сбирка икони. Никъде не може да бъде прочетена историята на постройката. С младия екип на музея могат да се водят доста забавни диалози за историята на Бургас от времето на социализма, само че – още веднъж - тези истории си ги описваме в двора, няма ги в музея. Според уредника на музея " е рано " да има роман в Музея за социализма, тъй като нещата са " към момента доста субективни ".
Правенето на музей като акт на смелост
Даниела Колева, доцент в катедра " История и доктрина на културата " в Софийския университет и създател на доста проучвания за социализма, равени с метода на " устната история ", счита, че аргументите за неналичието на районни разкази не са свързани с така наречен времева отдалеченост.
" Музеите като държавни институции мъчно биха могли да организират лична политика, друга от централната. За това би се желала забележителна смелост, голям престиж и подготвеност за вдишване на опасности.
Второ, районните музеи са в още по-сложна обстановка, защото са в силовото поле на политиката на локално и районно равнище. Не единствено развиването, а всекидневното действие на районните музеи зависи от локалните управляващи и администрации с техните партизанщини и непотистки мрежи. Тук прибавям и предприемачеството в региона на културното завещание, което си беше проведен бизнес и с помощта на което през днешния ден имаме новопостроени " до зъбер и до керемида " с европейско финансиране голям брой късноантични и средновековни замъци.
Трето, от районните музеи се чака да бъдат нещо като " витрина на еднаквост " за съответното място/регион. А кой (освен Димитровград) ще се наеме да се брандира през социализма, изключително в случай че има по-екзотични символни активи, като например тракийски царе и съкровища, или най-малко по-консенсусни такива от националреволюционнния или етнографския диапазон. "
И въпреки всичко – критичият разбор на музея в Монтана демонстрира, че евентуално има начало на рефлексия върху необяснимата нерешителност към този исторически интервал, който обгръща половината на 20-и век.
" Между другото, - написа в последния си е-мейл Хялмар - някои от кутиите на паметта се намират в Европа. Дали не желаете да ги видите в България? "
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ