Блокираният гняв. Какво стана на 14 декември 1989 г.
Текстът е препечатан от " Свободна Европа ". Диана Иванова е публицист, откривател, куратор. Съавтор и основател на редица планове в региона на самостоятелната памет за близкото минало - като " Аз живях социализма ", интернационалния фестивал на спомените GOATMILK в Бела Речка. Изследва психическите последствия от живота в тоталитарна среда и филмовите архиви на тайните служби. През последните години работи като колективен терапевт в Германия.
Датата 14 декември 1989 година остава и до през днешния ден спорна и митологизирана в самото началото на прехода. Дали събитията тогава не са изпуснатият късмет на преди малко основаната съпротива в действителност да поведе прехода? Възможно ли е било да се стигне до военни и кървави конфликти и къде бихме били през днешния ден, в случай че това се беше случило? Какво в действителност е имал поради Петър Младенов, произнасяйки репликата " Най-добре е танковете да дойдат? "
Колективната фикция години наред търси и евентуално ще продължи да търси свои и постоянно разнообразни отговори на тези въпроси. Макар да има задоволително проучени обстоятелства както за виновността на Младенов, по този начин и за готовността на танковата бригада в Банкя да работи по заповед на военния министър.
Чисто психически обаче случилото се на 14 декември 1989 година остава незадоволително анализирно от позиция на гнева, който по едно и също време отпуши и блокира.
Вместо гневът да се насочи към търсене на истината, той беше канализиран и заставен да се засрами като невъзпитан. В прочувствено отношение това отличава значително България от другите тогавашни социалистически страни, чийто яд потегли по радикално друг метод.
Може ли културният човек да бъде сърдит? Защо е толкоз елементарно да бъдем засрамени поради гнева си? И може ли да се елементарни на един културен измамник? Струва ми се значимо да разсъждаваме върху това.
Едно потомство, разнообразни общества
На 29 ноември 1989 година, след митинги в цялата страна и национална стачка, блокирала Чехословакия, Народното събрание отстранява члена в конституцията, който дефинира водещото място на комунистическата партия в живота на страната.
На 4 декември цивилен придвижвания окупират централите на ЩАЗИ в Ерфурт и в Лайпциг. Целта е да не се разреши заличаване или потребление на досиетата, а те да бъдат сложени под цивилен надзор. На 15 януари 1990 година хиляди стачкуващи завладяват централата на ЩАЗИ в Берлин.
Именно на тази дата, 15 януари, в България Народното събрание ще гласоподава това, което не е било гласувано месец по-рано, на 14 декември 1989 г.– премахването на член 1 от Конституцията, който дефинира управителната роля на комунистическата партия в живота на страната.
Какво се случи?
На 14 декември в София е импортиран проектозаконът за унищожаване на член Първи. Еуфорията от новината е огромна. Макар че процедурно това предложение не може да се одобри, митингите, почнали със студентски шествия от цяла София за автономност на висшите образователни заведения, към този момент са събрали хиляди хора на площада пред Народното събрание, които желаят тъкмо процедурно невъзможното – и то незабавно. Хората се усилват, еуфорията пораства, упованието, че нещо ще се случи – също.
Когато от постройката на Народното събрание стартират да излизат депутати и министри, в това число Петър Младенов, заместил Тодор Живков след неговото премахване на 10 ноември, множеството ги освирква. " С този екстремизъм вие тласкате България в пропастта ", споделя ядосаният Младенов и прибавя по-късно репликата, уловена от камерата на Евгени Михайлов: " Най-добре е танковете да дойдат ".
Тази " танкова " имитация ще стане известна едвам месеци по-късно – по време на първите свободни избори, ще породи претенции за оставка по време на студентската стачка в университета и Града на истината, и в последна сметка ще докара до една от успехите на зараждащото се гражданско общество – оставката на Петър Младенов от поста президент, заеман от него от април 1990 година.
Но тогава, на 14 декември, еуфорията и гневът са непознати нови положения, които са наелектризирали всички. Опозицията Съюз на демократичните сили е основана единствено преди седмица. От постройката на Студентския дом водачът на опозицията Желю Желев приканва: " Трябва да победим нашите съперници на първо място с високата си политическа просвета, както победиха жителите на Германска демократична република и Чехословакия. И с цел да покажем, че ние фактически притежаваме тази по-висока политическа просвета, на следващия ден елате отново в 17 ч., с цел да чакаме и да забележим анулацията на целия член Първи от в този момент настоящата конституция. Лека нощ! ".
На другия ден обаче ръководещата комунистическа партия, която продължава да управлява националните медии, към този момент ще е популяризирала своята версия за случилото се на 14 декември – еуфорията и насладата ще са преведени на езика на омразата – и страхът ще блокира хората в провинцията.
В декларация във вестник " Работническо дело ", към момента официоз, протестиращите ще бъдат упрекнати в " политическо безкултурие и непоносимост ". Вестникът ще подчертае, че " дейности от подобен жанр могат единствено да дестабилизират ситуацията в страната, да я тласнат към безпорядък и национална покруса. " Българска национална телевизия ще излъчи репортаж от събитията, с определени фрагменти на хора в непосредствен проект – стара жена без зъби, която крещи. Всички ще бъдат наречени екстремисти, навалица, която тласка страната към безпорядък и национална покруса.
Това ще провокира голям потрес. Никой от протестиращите няма да разпознае себе си в тези репортажи. Ще стартират митинги – против облиците, които малкия екран популяризира. Ще се появат ръчно направените плакати " Аз не съм навалица ". Вечер след протест хората ще изваждат портативни тв приемници и ще гледат новините, след което ще се събират на митинг пред малкия екран, където ще скандират: " Монтажисти! ".
" Монтажисти "?
Тук ще отворя една скоба. От днешна позиция това евентуално звучи занимателно и даже необикновено – да обвиняваш работещите, че правят това, което им е работата – да инсталират фрагменти - само че в края на 1989 година това е мъчителен въпрос на чест. Въпросът за медийния облик, за самостоятелния и груповия облик на протестиращия човек.
През 1990 година тази замяна на облиците стана тематика на моята дипломна работа като студентка по публицистика. Толкова огромен беше моят потрес, че трябваше да го проучвам. Ще загатна единствено, че преглеждайки рулоните с фрагментите от митинга на 14 декември, съм запомнила точно дамата с изчезнали зъби. Именно тази жена беше снимана неведнъж и " инсталирана " в репортажа по този начин, че да основава чувство за група хора, които са маргинални, не знаят какво желаят, не наподобяват културно и са грозни. Тъй като към мен на митинга на 14 декември имаше единствено симпатични съкурсници и другари, изцяло подкрепях и разбирах всички, които скандираха възмутено под прозорците на малкия екран " Монтажисти! "
14 декември постави начало на разделяне, само че не просто сред провинцията и столицата, а разделяне в методите, по които прочувствено възприемаме себе си. Възможно ли е да си ядосан и културен по едно и също време? Българският отговор на 1989 година беше " не ". Това беше огромният раздор при започване на прехода и като че ли един от огромните и нерешени и до през днешния ден български прочувствени проблеми. Спомням си, че по време на студентската стачка през лятото на 1990 година, в Монтана няколко души бяха опънали палатки на площада. Тогава една жена заключи: " Тия не са наши. Тия са пристигнали от Софето да ни бунат града ".
Управляващите ще съумяват да засрамват всеки митинг като " невъзпитан ", некултурен, импортиран извън, не отговарящ на обичайните полезности и приемливост на народа.
Опозицията дълго време няма да откри опция да наложи съответно тематиката за истината и справедливостта.
Темата за истината ще бъде сменена с тематиката за културата.
Датата 14 декември 1989 година остава и до през днешния ден спорна и митологизирана в самото началото на прехода. Дали събитията тогава не са изпуснатият късмет на преди малко основаната съпротива в действителност да поведе прехода? Възможно ли е било да се стигне до военни и кървави конфликти и къде бихме били през днешния ден, в случай че това се беше случило? Какво в действителност е имал поради Петър Младенов, произнасяйки репликата " Най-добре е танковете да дойдат? "
Колективната фикция години наред търси и евентуално ще продължи да търси свои и постоянно разнообразни отговори на тези въпроси. Макар да има задоволително проучени обстоятелства както за виновността на Младенов, по този начин и за готовността на танковата бригада в Банкя да работи по заповед на военния министър.
Чисто психически обаче случилото се на 14 декември 1989 година остава незадоволително анализирно от позиция на гнева, който по едно и също време отпуши и блокира.
Вместо гневът да се насочи към търсене на истината, той беше канализиран и заставен да се засрами като невъзпитан. В прочувствено отношение това отличава значително България от другите тогавашни социалистически страни, чийто яд потегли по радикално друг метод.
Може ли културният човек да бъде сърдит? Защо е толкоз елементарно да бъдем засрамени поради гнева си? И може ли да се елементарни на един културен измамник? Струва ми се значимо да разсъждаваме върху това.
Едно потомство, разнообразни общества
На 29 ноември 1989 година, след митинги в цялата страна и национална стачка, блокирала Чехословакия, Народното събрание отстранява члена в конституцията, който дефинира водещото място на комунистическата партия в живота на страната.
На 4 декември цивилен придвижвания окупират централите на ЩАЗИ в Ерфурт и в Лайпциг. Целта е да не се разреши заличаване или потребление на досиетата, а те да бъдат сложени под цивилен надзор. На 15 януари 1990 година хиляди стачкуващи завладяват централата на ЩАЗИ в Берлин.
Именно на тази дата, 15 януари, в България Народното събрание ще гласоподава това, което не е било гласувано месец по-рано, на 14 декември 1989 г.– премахването на член 1 от Конституцията, който дефинира управителната роля на комунистическата партия в живота на страната.
Какво се случи?
На 14 декември в София е импортиран проектозаконът за унищожаване на член Първи. Еуфорията от новината е огромна. Макар че процедурно това предложение не може да се одобри, митингите, почнали със студентски шествия от цяла София за автономност на висшите образователни заведения, към този момент са събрали хиляди хора на площада пред Народното събрание, които желаят тъкмо процедурно невъзможното – и то незабавно. Хората се усилват, еуфорията пораства, упованието, че нещо ще се случи – също.
Когато от постройката на Народното събрание стартират да излизат депутати и министри, в това число Петър Младенов, заместил Тодор Живков след неговото премахване на 10 ноември, множеството ги освирква. " С този екстремизъм вие тласкате България в пропастта ", споделя ядосаният Младенов и прибавя по-късно репликата, уловена от камерата на Евгени Михайлов: " Най-добре е танковете да дойдат ".
Тази " танкова " имитация ще стане известна едвам месеци по-късно – по време на първите свободни избори, ще породи претенции за оставка по време на студентската стачка в университета и Града на истината, и в последна сметка ще докара до една от успехите на зараждащото се гражданско общество – оставката на Петър Младенов от поста президент, заеман от него от април 1990 година.
Но тогава, на 14 декември, еуфорията и гневът са непознати нови положения, които са наелектризирали всички. Опозицията Съюз на демократичните сили е основана единствено преди седмица. От постройката на Студентския дом водачът на опозицията Желю Желев приканва: " Трябва да победим нашите съперници на първо място с високата си политическа просвета, както победиха жителите на Германска демократична република и Чехословакия. И с цел да покажем, че ние фактически притежаваме тази по-висока политическа просвета, на следващия ден елате отново в 17 ч., с цел да чакаме и да забележим анулацията на целия член Първи от в този момент настоящата конституция. Лека нощ! ".
На другия ден обаче ръководещата комунистическа партия, която продължава да управлява националните медии, към този момент ще е популяризирала своята версия за случилото се на 14 декември – еуфорията и насладата ще са преведени на езика на омразата – и страхът ще блокира хората в провинцията.
В декларация във вестник " Работническо дело ", към момента официоз, протестиращите ще бъдат упрекнати в " политическо безкултурие и непоносимост ". Вестникът ще подчертае, че " дейности от подобен жанр могат единствено да дестабилизират ситуацията в страната, да я тласнат към безпорядък и национална покруса. " Българска национална телевизия ще излъчи репортаж от събитията, с определени фрагменти на хора в непосредствен проект – стара жена без зъби, която крещи. Всички ще бъдат наречени екстремисти, навалица, която тласка страната към безпорядък и национална покруса.
Това ще провокира голям потрес. Никой от протестиращите няма да разпознае себе си в тези репортажи. Ще стартират митинги – против облиците, които малкия екран популяризира. Ще се появат ръчно направените плакати " Аз не съм навалица ". Вечер след протест хората ще изваждат портативни тв приемници и ще гледат новините, след което ще се събират на митинг пред малкия екран, където ще скандират: " Монтажисти! ".
" Монтажисти "?
Тук ще отворя една скоба. От днешна позиция това евентуално звучи занимателно и даже необикновено – да обвиняваш работещите, че правят това, което им е работата – да инсталират фрагменти - само че в края на 1989 година това е мъчителен въпрос на чест. Въпросът за медийния облик, за самостоятелния и груповия облик на протестиращия човек.
През 1990 година тази замяна на облиците стана тематика на моята дипломна работа като студентка по публицистика. Толкова огромен беше моят потрес, че трябваше да го проучвам. Ще загатна единствено, че преглеждайки рулоните с фрагментите от митинга на 14 декември, съм запомнила точно дамата с изчезнали зъби. Именно тази жена беше снимана неведнъж и " инсталирана " в репортажа по този начин, че да основава чувство за група хора, които са маргинални, не знаят какво желаят, не наподобяват културно и са грозни. Тъй като към мен на митинга на 14 декември имаше единствено симпатични съкурсници и другари, изцяло подкрепях и разбирах всички, които скандираха възмутено под прозорците на малкия екран " Монтажисти! "
14 декември постави начало на разделяне, само че не просто сред провинцията и столицата, а разделяне в методите, по които прочувствено възприемаме себе си. Възможно ли е да си ядосан и културен по едно и също време? Българският отговор на 1989 година беше " не ". Това беше огромният раздор при започване на прехода и като че ли един от огромните и нерешени и до през днешния ден български прочувствени проблеми. Спомням си, че по време на студентската стачка през лятото на 1990 година, в Монтана няколко души бяха опънали палатки на площада. Тогава една жена заключи: " Тия не са наши. Тия са пристигнали от Софето да ни бунат града ".
Управляващите ще съумяват да засрамват всеки митинг като " невъзпитан ", некултурен, импортиран извън, не отговарящ на обичайните полезности и приемливост на народа.
Опозицията дълго време няма да откри опция да наложи съответно тематиката за истината и справедливостта.
Темата за истината ще бъде сменена с тематиката за културата.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ