Текстът е написан за Гласове от Петър Голийски и е

Седем дни в Иран. Пътепис за Гласове от 2020 г.

Текстът е написан за " Гласове " от Петър Голийски и е оповестен през септември 2020 година

" Иран в действителност е сътворен от човешката ръка в битка с природата. Гледката, която се разкриваше пред нас по пътя от Техеран до Исфахан, подсещаше лунен пейзаж – необработен и в същото време запленяващ, като изваден от разказите на Толкин за предверията на Мордор ". Това споделя в пътепис от Иран особено за " Гласове " доцент доктор Петър Голийски. Той е учител в СУ „ Св. Климент Охридски “ в специалността „ Арменистика и кавказология “ и неин началник от 2006 година.

След близо 30-часово пътешестване доближаваме крайната точка, от която трябваше да стартира същинското ни странствуване в Иран – град Исфахан. Заедно с група сътрудници преподаватели и студенти от компетентност „ Иранистика “ в Софийския университет потеглихме на 10 януари 2014 година с рейс от София. От Истанбул продължихме със аероплан на иранските авиолинии до летището на Техеран, изнесено на 65 км от столицата. Оттам ни чакаха още 430 км с рейс до Исфахан. Който ни посрещна с паднал сняг, събитие, неслучвало се от седем-осем години.

Dastkarta

С думата dastkarta в антични времена са наричали големите имения на едрата персийска аристокрация, обработвани от стотици и хиляди изполичари и плебеи. На пехлеви (средноперсийски) думата значи безусловно „ сътворен с ръка “. Иран в действителност е сътворен от човешката ръка в битка с природата. Гледката, която се разкриваше пред нас по пътя от Техеран до Исфахан, подсещаше лунен пейзаж – необработен и в същото време запленяващ, като изваден от разказите на Толкин за предверията на Мордор. Обширни полупустинни сектори с пробили тънкия сняг хилави храстовидни растения се редуваха с изцяло сухи площи от песъклива червеникава почва. Зад тях като неизменим декор се издигаха величествени и грапави планини със снежни върхове. Ако по някакво знамение небето вземеше да се спусне на земята, тези чепати хребети щяха да го убодат и то щеше да се отдръпне назад с мъчителна мимика на лицето. Тази тъжна и като че ли премръзнала от зимата земя, чийто въздух мощно изсушава и опъва лигавицата на ноздрите, лятото съставлява огнен ад. Тук са измерени рекордно високи летни температури.

Вярно, преди 2500 година Иран не е бил същият. Тогава, когато по заповед на великия цар Дарий I стартира градежът на Персеполис във Фарс, местоположението на града е било определено там, където са се събирали четири реки. Днес иранците в южните и централните елементи на страната, надбягвайки се със засушаването, добиват вода от дълбоки сондажи. И едно от първите неща, които нашите водачи ни предизвестиха при идването ни в Исфахан, пътьом оставяйки ни стекове с минерална вода, беше да не пием от чешмата. Не се стърпях, пробвах я. Нямаше й нищо, с изключение на особения усет, с който елементарно може да се свикне при потребност.

Една от огромните забележителности на Исфахан е Чехел Сотун, павилион, повдигнат измежду спокоен парк от шах Абас II (1632–1666 г.). Пред самата сграда има басейн, пораждащ специфичен зрителен резултат, от който е пристигнало и името на павилиона. „ Чехел Сотун “ в превод от фарси значи „ четиридесет колони “. В реалност дървените колони на входа на павилиона са двадесет, само че отражението им във водата основава заблуда, че са двойно повече.

Вътрешността на павилиона съставлява комбиниране от музей с разнообразни експонати, в това число и фамозните персийски килими, и фрески, изобразяващи моменти от историята на Персия на династията на Сефевидите. Сред историческите подиуми е и нарисуван роман за огромната борба при Чалдъран от 1514 година сред Османската империя и Персия, приключила с огромна победа на турците, която им осигурила контрола над арменските земи и Северен Ирак. За страдание, фотосите със мълния в пространствата на павилиона бяха неразрешени.

Чехел Сотун „ анфас “

Изглед към басейна на павилиона, сниман отвътре

Перлата на град Исфахан е огромният правоъгълен площад Нахш-е Джахан. Построен е сред 1598 и 1629 година и е разгласен от ЮНЕСКО за част от международното културно завещание. Нашите водачи ни споделиха, че като повърхност е седем пъти по-голям от фамозния площад „ Сан Марко “ във Венеция. Някога на Нахш-е Джахан се е играело поло пред погледа на намиращите се в павилиона Али Капу шахове от Сефевидската династия. Заради това, че Иран не е доста известен като туристическа дестинация и още повече поради зимния сезон, единствените чужденци, които се любуваха на гледката, бяхме ние. Но пък беше цялостно с хлапетии, които играеха с начупения във водата на фонтаните лед.

От трите си страни Нахш-е Джахан е заобиколен от колонади, под които са ситуирани голям брой дюкяни и работилници на сръчни занаятчии, продаващи разнообразни сувенири – вази, кани, сервизи, реплики на артефакти от времето на Ахеменидска Персия. Като цяло на невисоки цени. Ако сувенирите са направа на самия продавач, стига да се спазариш, той може да ти направи добра отстъпка. Особено в случай че знаеш езика или да има кой да ти превежда. Някои майстори обаче не разрешават да се снимат предметите в дюкяните им, боейки се, че по този начин могат да бъдат откраднати претекстовете, които изписват и издълбават върху каните, вазите, сервизите и останалите сувенири.

Изглед от площада Нахш-е Джахан в Исфахан

Отново Нахш-е Джахан

Исфаханските хлапета са като всички дечурлига – обичат да се зачакат, изключително в случай че виждат, че ги снимаш

Под колонадите в трите от четирите края на площада Нахш-е Джахан се намират голям брой дюкяни и работилници. Ако се пазариш, можеш да си тръгнеш със сувенир на напълно прилична цена

Боговете на Иран

От повече от хилядолетие Иран е страна на исляма и през вековете голям брой джамии са издигнати за възхвала на Аллах. Един от най-големите мюсюлмански храмове в страната се намира в южния завършек на площада Нахш-е Джахан. Както и площадът, и тя е издигната по времето на шах Абас I (1588–1629 г.) и също е монумент на международната просвета. Достъпът за „ неверници “, тоест за въодушевени туристи от Европа като нас, беше изцяло свободен и никой от локалните иранци, които на места срещахме в двора и в пространствата на дългата 100 метра и необятна 50 метра джамия, не ни погледна изкривено поради това, че щъкаме напред-назад из храма на Аллах. Впрочем четири дни по-късно, когато посетихме Петъчната джамия в Казвин, считана за в случай че не най-старата, то за една от най-старите в Иран, срещнахме същото незлобливо отношение от страна на локалните. На двора на джамията шест-седем момчурляци ритаха топка и с наслада се снимаха с нас. Вътре в джамията имаше заравяне и евентуално в случай че се бяхме създали на по-нахални, можеше да се присламчим към церемонията. Все отново взехме решение да не подлагаме на тестване доброжелателността на локалните хора. Представям си нашата реакция, в случай че дузина ирански туристи се изсипят в българска черква по време на опело.

Големият портал на „ Шахската джамия “ в Исфахан

Отново „ Шахската джамия “. Сякаш някакъв малшанс настойчиво ни преследваше и непроменяемо заварвахме в ремонт множеството от посетените от нас монументи на културата в Иран

Един контур в черно на фона на белия сняг

Из интериора на „ Шахската джамия “

Близо двумилионният Исфахан е приютил и една друга велика вяра – Христовата. През XVII век, по време на следващата война с османците, персите депортират огромен брой арменци на своя територия, като доста от тях са заселени в Исфахан. Днес арменската общественост там има своя настояща черква и музей. В музея около другите експонати и картини се съхраняват и прочут брой евангелия от IX–XIII век, както и един шедьовър на арменското приложно изкуство – напълно елементарен привидно косъм. На него обаче с дребни букви, които могат да се прочетат единствено микроскоп, през 1974 година занаятчия арменец от Техеран е изписал на староарменски следното: За да се познае мъдрост и поука, с цел да се схванат изреченията на разсъдъка. С тези думи от " Притчи Соломонови " е започвал направеният през 40-те години на V век арменски превод на Библията.

В страна като Иран, в която използването на алкохол се санкционира от закона, арменската общественост се радва на специфична привилегия. Арменците имат публично позволение от иранската страна да създават вино, което се използва по време на църковните служби. Арменската общественост (както и еврейската) излъчва и един народен представител в иранския парламент.

Арменската черква в Исфахан

Музеят на арменската общественост в Исфахан. Пред входа се виждат фигурки на Дядо Коледа

Арменска библия от XI–XII век, съхранявана в арменския музей в Исфахан

Третият ден от престоя ни в Исфахан сервира изключително прекарване. Поне за човек като мен, изкушен от иранската предислямска античност. Автобусът ни води в покрайнините на града и спря пред стръмен рид, издигащ се на 1605 метра над морското ниво. Екскурзоводът, който ни придружаваше, сподели, че на върха се намира Аташгах, или „ Престолът на огъня “, зороастрийски храм от епохата на династията на Сасанидите, основали Новоперсийската империя през 226 година. Докато пъплехме нагоре и се хлъзгахме по влажните камъни, видях че на места по ската личат пресни следи от загаснали дребни огньове, евентуално разпалени в чест на античния господ на персите, положителния Ахура Мазда. Дали тези огньове бяха запалени от секрети зороастрийци или от хора, които са се върнали към старите си предислямски корени, не се ангажирам да преценява. Във всеки случай, в актуален Иран има нещо като фетиш към античната империя на Ахеменидите с нейните велики царе Кир, Дарий и Ксеркс. Тя безусловно наднича отвред – от сувенирите, от албумите и дипляните със фотоси. Но сякаш наследството на Сасанидска Персия, станала през 650 година жертва на нахлуващите войски на исляма, провокира някакъв ужас в сърцата на иранците, които евентуално надълбоко в душите си усещат, че точно ислямът е поставил завършек на втората им велика империя.

На слизане от храма на огъня Аташгах заварихме възрастния екскурзовод търпеливо да ни чака. Случайно или напълно съзнателно, той ни посрещна с думите: Казват, че ние, иранците сме религиозни фанатици. Не, такива са арабите. Не и ние.

Горе, на 1605 метра над морското ниво, се намира зороастрийският храм на огъня Аташгах

Аташгах от близко

На прощаване с Исфахан

На север

Пак сме на път. През прозорците пробягва познатият сух полупустинен пейзаж. Неочаквано пустошта свършва и се озоваваме в нещо като зелен оазис – град Кашан с неговата фамозна градина. Сегашният си тип градината Фин придобива при царуването на шах Абас I (1588–1629 г.). През XIX век карстовият извор, от който се зарежда басейнът на градината, е каптиран. Старата тръба от времето на Абас I, по която е идвала водата, през днешния ден не може да се открие. Освен с тишината и спокойствието си, градината Фин е известна и като място на заточението и след това на убийството на иранския министър-председател Амир Кабир (1848–1851 г.). Докато е на власт, той се стреми да отслаби мощта на едрите локални феодали и да попречи на икономическото и политическо навлизане на Руската и Британската империя в Персия. Което му печели голям брой врагове и вследствие на това Амир Кабир губи поста си, заточен е в Кашан, а през 1852 година наемен палач, изпратен от шах Насер ал-Дин, поставя завършек на живота на низвергнатия министър председател до момента в който той се разхожда в градината Фин. На Амир Кабир приписват думите, отправени към тогавашния иранска компрадорска върхушка: Вие не се грижите за народа, а го грабите необмислено.

Изглед от градината Фин в град Кашан

Под портала в дъното на фотографията също тече вода и в нея плуват златни рибки

Отново аспект от градината Фин

Другата забележителност на Кашан са къщите, издигнати през XIX век от неколцина богати местни търговци. Най-известната е тази на Боруджерди, забогатял неимоверно от търговия с персийски килими, ядки и сушени плодове. Инак, твърди се, най-красивата къща е тази на търговеца Табатабай и то освен в Кашан, а в цялостен Иран. В двора на неговия дом, както и в двора на къщата на Боруджерди, има огромен воден басейн. Традицията в домовете и градините да има огромни или по-малки водни басейни датира от предислямската ера, от времената на зороастрийска Персия.

Домът на Боруджерди в Кашан, наедрял търговец, забогатял от продажба на персийски килими, ядки и сушени плодове

Друга част от вкъщи на Боруджерди. Коминовидното оборудване в средата е така наречен бодгир, букв. „ Улавящ вятъра “. Тази кула е нещо като климатик, който през една тръба засмуква студен въздух надолу, а през друга води на открито топлия

По пътя ни на север към Техеран на смрачаване стопираме за малко пред блестящо осветената гробница на Фатима Масуме в град Ком. Предупредиха ни да не хойкаме прекомерно доста по всички страни, тъй като Ком е заветен за мюсюлманите шиити град и не е като много обръгналия на непознати туристи Исфахан. Религията си е вяра, само че алъш-веришът си е вземане-даване и по тази причина цялото пространство към гробницата беше осеяно със сергии и дюкяни, в които се продаваха разнообразни лакомства и изключително сохан. Соханът е нещо като полукурабия-полухалва, направена от огромно количество мед, ядки и подправки и с огромна продължителност. Казаха ни, че най-хубавият сохан се прави в Ком, до момента в който най-хубавият газ (вид бяла халва с ядки) идва от Исфахан. Де да ни го бяха споделили, до момента в който още крачехме около дюкяните на площада Нахш-е Джахан...

Впрочем две-три думи за иранската кухня, доколкото успяхме да я опознаем за седем дни. Това, с което сме привикнали у нас – манджи, яхнии или всякакви мезета, дето се режат тънко-тънко и се поемат с виновност или бири – свършва там, където свършва и Турция, т.е. където свършва балкано-анатолийската кулинарна традиция, която май най-после ще се окаже византийска. В Иран месото не се пържи, а се пече или вари. Накрая ни беше напряко втръснало от нещо като кебап от агнешко или овнешко, сервиран с големи порции задушен ориз басмати като гарнитура и вместо самун. Тъй като в Иран оризът не се залоява както у нас с олио, към него сервират за тази цел масло, което признавам, беше отлично на усет. За спомагателна гарнитура се прибавят дребни домати или малък портокал. Като народен специалитет ни беше предложено „ дизи “ – ядене от варено с картофи и нахут в надълбоко гювече месо. След поднасянето месото се изважда от гювечето, смачква се и по този начин се яде, а варените картофи и нахутът служат като гарнитура.

Хляб в Иран, несъмнено, се яде. Освен нормалният кръговиден „ арабски “ самун, както го наричаме у нас, опитахме един напълно тъничък, предлаган на огромни правоъгълни „ чаршафи “, с дебелината и цветът на нашенската амбалажна хартия. На усет май също го докарваше на такава хартия. Третият тип самун, който ни донесоха още парещ от една квартална пекарна в Техеран, се подготвя в огромни правоъгълни тави и се сервира полунарязан на по-малки правоъгълни части. Доста по-дебел от „ арабския “, а на усет – превъзходен, изключително до момента в който е парещ.

Иранското гъсто кисело мляко, наричано маст, също е ужасно на усет и няма нищо общо с това, което се продава от години в нашите магазини. Сушените плодове са вездесъщи. Сладкарските произведения в Иран също са разнообразни от тези, с които сме привикнали в Европа. Торти с блатове, сладки от тесто, печени на фурна, кремове в Иран няма. Че кой крем или торта би изтраял повече от няколко часа на тамошните летни жеги. Затова пък има голямо обилие от дълготрайни сладкиши като упоменатите към този момент сохан и газ, чиято основа са пчелният мед и ядките. Соханът, която донесох в България, изтрая без да се скапе близо година.

Техеран

Последните два дни от пътешествието ни минаха в столицата Техеран. Време, извънредно незадоволително за опознаването на този античен град, още повече, че то бе „ подядено “ от срещи с публични лица.

Една от модерните забележителности на Техеран, която посетихме, е кулата „ Бордж-е Милад “. Висока е 435 метра и е шестата (към 2014 г.) по височина кула в света. До 278-ия метър е отворена за гости и съставлява търговски център, а нагоре е телевизионна кула. Подобно на нашите молове, и „ Бордж-е Милад “ е място за разходки и извършване на покупки на техеранската междинна класа. На един от етажите има нещо като базар, в който се продават или се създават на място разнообразни сувенири. Много от майсторите бяха дами, които (разбира се, забрадени) работеха независимо или по двойки без мъжки наздор.

Техеран е мегаполис по всички критерии. По публични данни за 2016 година популацията му е над 8,8 милиона, само че с прииждащите всеки ден от близките градове на работа хора броя несъмнено надвишава 10 милиона. Въпреки че е посипан с детелини, многолентови автомагистрали, естакади, надлези, подлези, като всеки мегаполис в час пик Техеран се задъхва от трафика. Тъй като се намира в котловина, през зимата пълен смог покрива града. Замърсеността се усилва освен от огромния брой коли, само че и от това, че са остарели модели. В страната всеобщо се карат остарели модели на „ Пежо “ и „ Рено “, създавани на място по лиценз, закупен преди на страната да бъде наложена поредност от наказания. Има и коли локално произвеждане, с много неприветлив дизайн прочее. За техническите им качества не се ангажирам да осъждам. По улиците се мяркаха и много корейски модели коли. Немските бяха огромна необичайност. Пълната липса на американски коли даже не е нужно да се отбелязва и разяснява.

Ако сте решили да хванете такси в Техеран, не се озъртайте за брояч в колата. Както и за касова записка, каквато в най-хубавия случай може да получите само в локалните хипермаркети. Сумата, която би трябвало да платите на таксиджията, е въпрос на пазарлък и се договаря за съответното разстояние. След това водачът натиска педала на газта и стартира да кара като вманиачен.

Друго нещо, което прави усещане на техеранските улици, е тъжната панорама на просещи деца. Казаха ми, че в следствие от стягането на ембаргото, сред 2012 и 2013 година цените на питателните артикули са се нараснали с 250 %, което е сложило в мъчно състояние значително хора и фамилии.

Но Техеран има и друга страна. Това са книжарниците му. Те са цялостни с купувачи, а цените на книгите са в действителност ниски. Дори на скъпите издания. Луксозен албум със фотоси може да се купи за петнайсетина лв. наши пари, обърнати в локални риали. В по-големите книжарници има отдел или щанд за непозната литература, където с изключително възприятие в душата можеш да вземем за пример да разлистиш „ Тъй рече Заратустра “ на Ницше в превод на британски. Език, който прочее всеобщо се учи в Иран. Всъщност толкоз ли е учудващо, че иранецът е четящ човек и тачи учените люде? Зад тази респект към книгата стои хилядолетното персийско литературно и духовно завещание.

Високата 435 метра телевизионна кула „ Бордж-е Милад “

Тази персийска хубавица, която има ателие на един от етажите на „ Бордж-е Милад “, търпеливо и със сдържано достойство се съгласи да я фотографирам, въпреки да не купих нищо от нея

Панорамна фотография на покрития със зимен смог Техеран, направена от 278-я метър на кулата „ Бордж-е Милад “

Статуя на митологичния ирански стрелец Араш от парка на комплекса „ Садабад “. Тамошният парк е обичано място за разходка на техеранските младежи

Хората

И въпреки всичко това, което дава живот на една страна, са людете й. По инерция, тръгнала още преди 2000 година от фамозната музайка в Помпей, изобразяваща цар Дарий Кодоман като мъж със смугла кожа, тъмна коса и очи, през днешния ден ние си представяме по този начин всички иранци. Вярно, хората в централните и южните елементи на страната нормално наподобяват по този начин. Северняците обаче са по-различни. По-високи са и измежду тях нерядко могат да се срещнат физически видове с кестеняви или кестеняво-руси коси, светла кожа и сини очи. Сред младежите нямам спомен да съм забелязал затлъстели или напряко дебели. Може би тъй като храната в Иран още не е станала жертва на модерната хранително-вкусова промишленост. Впрочем (не мога да се сдържа да не го разкажа) първата вечер в Техеран даже претърпях нещо като антропологичен потрес. Вървейки по комерсиална улица, усетих с гърба си, че някой компактно се е залепил за мен. Тъй като ни бяха предизвестили да се озъртаме за джебджии, се обърнах внезапно. Зад мен, без да ми обръща никакво внимание, вървеше млад мъж със междинен растеж. Онова, което ме впечатли, беше доста бялото му лице и дългата му сламено-руса коса, под която като че ли беше инсталиран чифт сиви очи. За момент ми се стори, че в мен се взира античен скитски или масагетски войник от северните степи. После иранецът равнодушно ме подмина и продължи напред.

Сред иранките има същински хубавици, като излезли от приказките на Шехеразада. Масова мода е девойките и младите дами да носят тежък грим, нормално с изрисувани вежди, а при някои изписани с непрестанен грим. По времето, когато посетихме Иран, заможните иранки бяха луднали по това да си вършат разнообразни пластични корекции на лицето, нормално на носа, както и да си слагат изкуствени високи скули, които им придаваха спомагателна красота. Една част от тях безспорно бяха иранският еквивалент на нашенските „ кифли “, само че и значително от тези млади дами достопочтено тикаха пред себе си колички с дребни деца.

Понеже хостелът, в който бяхме настанени, се намираше към края на града, покрай нас беше комплексът „ Садабад “. Той съставлява просторен парк, посипан с павилиони, издигнати от тогавашните ирански шахове. След революцията от 1979 година парцелите на монархията са национализирани и в този момент комплексът е отворен за гости парк, като множеството от павилионите са тематични музеи. Садабад е обичано място за разходка на техеранските млади и сякаш място, в която може да се вземе глътка независимост от строгите ограничавания върху държанието на обществени места. Несемейните девойки, грижливо забрадени по улиците, щом минеха вратата на парка, отмятаха колкото може по-назад забрадката, без да я смъкват до дъно. Така каквото трябваше се види, се виждаше. И още по-важно – виждаше се от който би трябвало. На излизане от парка забрадките още веднъж биваха грижливо поставяни върху косите. Никой господ, даже и най-строгият, не може да надделее над природата...

***

На потегляне от Иран се замислих кого съм очаквал да срещна там. Дали Мохамед, дали Иисус, дали Ахура Мазда? Дали ахеменида Дарий Велики или сасанида Шапур, спечелилия на римляните? Или някой от сефевидските шахове. Или може би всеки, посетил многоликия Иран, открива в него това, което е желал да открие.

Доц. доктор Петър Голийски е създател на редица научни и научнопопулярни публикации и на няколко книги, измежду които „ Българите в Кавказ и Армения (ІІ-Х век) ”, „ Армения и иранският свят І-V век. ”, „ Заселването на българите на Балканския полуостров IV-VII век. " Том I и II.

София, 10.09.2020 година