Теб те е обичал, мене доста повече…

И хиляди пъти да отвориш страницата ми във фейсбук, няма да схванеш дали съм спала до него, дали съм му направила закуска, или ми е споделил, че ме обича. Омръзна ми да ровиш в живота ми и да търсиш каквото няма да намериш.

С мен е, да. И към момента не съм махнала магнитчето от хладилника “моят мъж е най-хубавият ” просто тъй като моят мъж е подобен, само че ти към този момент нямаш нищо общо с това. Не съм желала да те боли, да плачеш или да си задаваш въпроси без отговор. В началото беше на всички места, в шкафа му за облекла, в банята, в кухнята с безбройните си подправки (които в никакъв случай не сме използвали).

Оставила си и привички, научила си го да крие телефона си, да заключва компютъра, да се опасява да излезе, без да излъже…

Но най-трудно ми беше със спомените ви, когато се отнасяше и знаех, че се връща на вашите места. Когато не бях напълно теб и не правех напълно твоите неща. И мене ме е боляло, и аз съм се свличала в ъгъла сама от боязън да не се върнеш. Но не се.

Сега е мой ред да строя, в този момент е мой ред да върша проекти и палачинки. Сега съм аз тая, която му се кара за чорапите. Остави ни, дано изживеем каквото има да се изживява. За твое благополучие не ми е споделил още гнусливото “обичам те ”. Не ми и би трябвало, нали го виждам. По-силна от любовта при нас е единствено омразата. Да мразиш ръцете, които те галят, тъй като по-хубаво няма. Да мразиш очите, които те гледат, тъй като по-влюбени няма.

Да мразиш по какъв начин бързаш да стигнеш, тъй като от у дома при него по-хубаво НЯМА.

Да мразиш по какъв начин вика на мачове, да мразиш по какъв начин разхвърля обувките, да мразиш по какъв начин заран трансформира дребната стая в обич и до момента в който не те разсъни, не стопира да те тормози.

Ей по този начин си живеем… И да, караме се, тогава несъмнено най-силно се надяваш да е краят. Но не… Затваряме порти, затваряме прозорци, крещим, удряме и плачем безнадеждно, но… Все по-невъзможно ни е да се нямаме. В началото ни беше елементарно, по седмици мълчахме в самотност, само че доста скоро се научихме, че в тая самотност само се губим.

И той ме ненавижда. Накарах го да има вяра във вечността. Накарах го да желае да съм всичко. Накарах го да усеща, че живее в лудостта.

Научих го да идва, без да потегля. И дава повече, в сравнение с ми взима. Научих го да стиска зъби, когато рамото му е изнемощяло от натиска на полузаспалото ми тяло. Научих го да желае да съм с него даже когато повече от всичко има потребност да е самичък.

И да, към момента от време на време те помни, приказваме си за теб в минорни, дразнещи слова. Признавам си, обичал те е, по този начин ми споделя, само че мен ме ненавижда, а омразата по-силна е от любовта.

Инфо: http://www.goguide.bg