Те не са приятели. Не са близки, не са роднини.

Те не са другари. Не са близки, не са родственици. Обединяват ги три неща – родната България, здравословните проблеми и направеният избор.

В Испания през миналата година са правени по приблизително 15 трансплантации дневно. Или казано по различен метод 5383 души са получи нови органи и нов късмет за живот. Статистиката демонстрира също, че на милион население се падат по към 50 донора. Заради всичко това през последните години не малко българи подготвиха куфарите, взеха самолета и отпътуваха за Испания. За да търсят избавление.

Колко елементарен може да е изборът сред родна и непозната земя, когато залогът е животът ти – знаят и Веселина, и Андон, и Христиана.

„ В Испания има основана Национална организация за трансплантации от 1989 година Няколко години по-късно – 4 или 5 страната се подреди преди всичко в света по брой трансплантации на глава от популацията “, споделя доктор Глория де ла Роса от Националната организация за трансплантации в Испания.



Веселина Бисерова е диагностицирана с остра бъбречна непълнота, когато е на 35 година По това време живее в България – има семейство, деца, дом. Две години се лекува тук, само че се утежнява. Така през май 2003 година тя събира живота си в куфар, оставя най-скъпите си хора и отпътува на 3000 километра от вкъщи. На летището я посреща нейна братовчедка – единствената ѝ позната измежду милиони непознати.

Само за седмица Веселина получава документи, здравна карта и персонален доктор. Три месеца по-късно – името ѝ към този момент е вкарано и в листата на чакащите за трансплантация.



За 2 години и 10 месеца Веселина получава 19 позвънявания за трансплантация. В 18 от случаите не е съвместима. 19-ият път е на връх Цветница през 2003 година, тогава проучванията демонстрират, че и четиримата извикани могат да одобряват непознатия орган. Лекарите избират да дадат бъбрека на Веселина, тъй като по техните критерии тя към този момент прекомерно дълго е в листата на чакащите.

Така българката получава нов бъбрек, живее с него 7 години, по-късно губи и него.

Какво тъкмо е довело до загубата на бъбрека, Веселина не знае. Оттогава обаче още повече избира непознатата земя и все по-рядко си идва в България. Заради загубата на трансплантирания орган българката още веднъж е в листата на чакащите и то от близо 10 години. Този път обаче позвънявания няма, тъй като има антитела, които не разрешават непознато тяло от донор. Веселина знае, че може да и се наложи да чака с години. Казва, че е подготвена, че има вяра и знае, че е на най-хубавото място в света.

Всеки един жител на Испания е евентуален донор.

„ В Испания има един указател. Казва се указател на предварителната воля, това е превода безусловно. В този указател можеш да кажеш, в случай че настъпи гибел и искаш да си донор, или искаш тялото ти да е за науката. Ако не си го попълнил, автоматизирано си донор “, изяснява София Николаева, юрист по здравно право в Испания.



Въпреки това лекарите постоянно питат и фамилията и множеството от тях споделят „ да “ на донорството.

Разликата сред Испания и България е в ослепително проведената система, разяснява Николаева.

Колко донори има, къде са незабавните пациенти, по какъв начин ще се транспортират органите – за всичко това дава отговор испанската национална организация по трансплантациите. В нея работят общо към 50 души. Дежурни има 24 часа в денонощието. Те взимат значимите решения – сред гибелта на един и живота на различен. Всеки ден има към 10 донорски обстановки.



От нов орган потребност има и Андон Сотиров. Той и фамилията му емигрират в Испания през 2002 година 4 години по-късно проблемите с бъбреците му го застигат там. Следват проучвания, прегледи и медикаменти. 12 години лекарите в Испания съумяват да поддържат живота на българина без диализа.

През 2018 година е вкаран в листата на чакащите, тъй като бъбреците му работят едвам на 11%.

„ 5 месеца чаках, имах шанс, обадиха ми се и ме оперираха. Всичко беше обикновено, всичко вървеше добре “, споделя мъжът.



Щастието и животът с донорски бъбрек не престават единствено седмица. После се оказва, че има тромби и задръстване на вената и вадят бъбрека. През 2020 година му се обаждат, с цел да му кажат, че поради COVID-19 не вършат трансплантации.

Последните 3 години несъмнено бяха тестване за целия свят, в това число и за медицината. В началото на пандемията в Испания трансплантациите са краткотрайно прекъснати. През миналата година обаче са направени 180.

В същото време в България към края на януари тази година в листата на чакащи за трансплантации има 866 души. А за цялата минала 2022 година в България са направени общо 20 трансплантации - 12 бъбречни, 6 чернодробни и 2 сърдечни.



„ Последната трансплантация, сърдечна, беше на 30 март предходната година – по-късно – нито една. Почти година! “, споделя доктор Незабравка Чилингирова. Тя е кардиолог. Работи в университетската многопрофилна болница „ Проф. Александър Чирков “. Тя включва пациенти със сърдечни проблеми в листата с чакащи и ги наблюдава след трансплантация.

Според лекарката българите са склонни да подаряват органи. Проблем има обаче в организацията и не рядко има закъснение при съобщаването за възможна донорска обстановка.

Статистиката в България е плашеща. Особено, когато става дума за деца. Нуждаещите се търсят помощ в чужбина.

С годините обаче трансплантациите на Запад стават все по-трудни за чужденците. В това число влиза и Испания. Там обстановката става още по-сложна, слез като през 2017 година няколко българи са разследвани за източването на 1,5 млн. евро от испанската здравна система. Сънародниците ни са упрекнати, че са им направени трансплантации на бъбреци, без да имат право на това. По-късно са оневинени. След този случай обаче испанците трансформират разпоредбите. За да са сигурни, че първо ще могат да спасят своите пред непознатите.

„ Преди беше: отиваш при персонален доктор, той споделя, че би трябвало да те включат и те включват. Сега за чужденците има временен интервал и се изисква най-малко да си живял в Испания 3 години и по-късно могат да те включат “, споделя юрист София Николаева.

По думите ѝ доста българи отиват в Испания и чакат тези 3 години, с цел да влязат в листите на чакащи за трансплантация. Операцията е сполучлива.



Те не са другари. Не са близки, не са родственици. Обединяват ги три неща – родната България, здравословните проблеми и направеният избор. И Веселина, и Андон, и Христиана знаят какъв брой елементарен може да е изборът сред родна и непозната земя, когато залогът е самият живот.