Адвокат с различна гледна точка за Альоша
Темата за премахването на паметника на Альоша става все по-актуална измежду жителите. Множество са гледните точки и разногласията по отношение на каква би трябвало да бъде ориста му. Междувременно юрист Владимир Дончев показа във Facebook своя история обвързвана с него, видя Plovdiv24.bg.
Публикуваме целия роман без редакторска интервенция:
" Тъй като стана изключително настояща тематиката за паметника на аления окупатор в Пловдив, наименуван “Альоша " желая да споделя една доста забавна история от преди близо 35 година, която касае “посегателство " против него, за което имаше наказателно дело през 88 година, по което аз бях докладчик в качеството ми на младши арбитър в Пловдивския областен съд.
Това беше втората година от мандата ми в съда по систематизиране от университета. Тогава беше по този начин. Исках да стана юрист, само че ме пратиха арбитър поради отличния ми триумф.
“Престъплението " на причинителя, чернокос мъж с дълга коса и огромни мустаци, на който не помня към този момент семейството, само че всички го знаеха като Наско-фотографа беше, че напролет на 1987 година като ходил да снима руските(съветски) групи на върха на хълма Бунарджика откраднал наръч от 201 червени карамфила от паметника и ги продал или подарил. Така и не се разбра, какво ги е направил. Човекът беше публикуван, оголен, задържан от органите на милицията, в това число със светкавичната интервенция и на Държавна сигурност, с цел да се форсира издирването, залавянето и следствието.
Вече беше наказан от районния съд на мисля четири години отнемане от независимост дейно. Обжалваната от него присъда се гледаше от троен състав в Пловдивския областен съд и аз бях докладчик по делото. Веднага ми направи усещане нагласеното обвиняване като към елементарната кражба бяха прибавени и квалификации за едро безчинство, кражба в огромни размери (на 201 карамфила) и с потребление на моторно транспортно средство, персоналния Москвич на причинителя, с който се качил на паркинга под паметника. Хулиганството се доказваше със очевидец, който бил видял кощунствената кражба и се възмутил, огромният размер на откраднатото с някаква записка за цената на карамфилите, а потреблението на МПС със самопризнанията на фотографа.
Целта на прокуратурата очевидно беше да се утежни действието, с цел да получи присъда над 3 година и да не може да се приложи условно разискване. Т.е. индивидът не трябваше да излезе от килията, в която беше към този момент много месеци.
Шефът на състава беше ръководителят на Окр. съд Захманов, който непосредствено ми съобщи, че от Военно-административния отдел на Окр.комитет на Партията са взели делото на доклад. Подтекстът беше, че присъдата би трябвало да бъде доказана. Годината беше 88 - ма. Аз не бях партиен член, а и бях един от българските клиенти на Огоньок и Лит.газета - флагманите на перестройката.
Реших, че ще проявя вътрешното си съдийско разбиране като не приема квалификацията на районния съд като обосновах тезата, че би трябвало да отпаднат утежняващите квалификации и остане единствено кражбата.
Човекът беше неосъждан, с добра характерност и трябваше да се приложи условно наказание. Това беше тезата ми. Сега не пиша точните текстове по Наказателен кодекс и Наказателно-процесуален кодекс, с цел да не сгреша. Мотивите ми бяха много подробни и почиваха на здравия разсъдък - очевидецът беше следил отдалеко и беше неоснователен за “възмущението си от грубото посягане върху паметта на руските войни ", букет даже от 200 карамфила нямаше по какъв начин да е изключително безценен, а и броят им не беше потвърден безапелационно, а индивидът се беше качил на Москвича без предварителна настройка за закононарушението. Данните бяха, че кражбата е спонтанна. Другите двама съдии от състава не одобриха причините ми и се наложа да ги изложа в “особено мнение " към решението, с което се удостовери присъдата. Човекът си остана в пандиза.
Скоро след тези събития ми изтече 2 годишния мандат в Пловдивския областен съд. Задължителното систематизиране след висшето ни обучение обаче по закон беше 3 година Трябваше да проработя още една година на държавна служба, а това означаваше да стартира като областен арбитър с 4 годишен мандат. Аз обаче не желаех да продължа в държавната правораздавателна система, а да бъда самостоятелен юрист. Баща ми беше почитан цивилен юрист. Отказах да подам документи за районния съд, което си беше казус. Стоях без работа и приходи с две доста дребни деца. Семейството ми разчиташе единствено на майчинството и помощта на родителите ми. Доста месеци не ме допускаха до адвокатски конкурс, евентуално за “своеволието " ми. Успях да вляза в приемната на тогавашната министърка на правораздаването Светла Даскалова (от присъдружното на Българска комунистическа партия - БЗНС) и персонално да изложа настояването си да бъда позволен до конкурс за юрист. Чак по-късно бях позволен, завоювах го с отличие и си започнах мечтаната от мен адвокатска процедура. Повече не съм се занимавал с наказателно право в кариерата си.
П.П. Към края на 1990 година на Главната улица в Пловдив ненадейно ме връхлетя и прегърна чернокос мъж с мустаци - Наско фотографа. Бил излязъл от пандиза след 2.5 година,които излежал и откакто Върховният съд отменил присъдата му по реда на надзора, променяйки квалификацията на действието употребявайки претекстовете от моето “особено мнение " на арбитър от състава. Голяма наслада беше на улицата. После години наред се прегръщахме като се виждахме. От много години не съм го срещал. Беше десетина години по-стар от мен.
Та това е от мен за “Альоша ", паметника на окупатора, който беше употребен дейно от режима за всяване на боязън, послушание и принуда над хората! "
Публикуваме целия роман без редакторска интервенция:
" Тъй като стана изключително настояща тематиката за паметника на аления окупатор в Пловдив, наименуван “Альоша " желая да споделя една доста забавна история от преди близо 35 година, която касае “посегателство " против него, за което имаше наказателно дело през 88 година, по което аз бях докладчик в качеството ми на младши арбитър в Пловдивския областен съд.
Това беше втората година от мандата ми в съда по систематизиране от университета. Тогава беше по този начин. Исках да стана юрист, само че ме пратиха арбитър поради отличния ми триумф.
“Престъплението " на причинителя, чернокос мъж с дълга коса и огромни мустаци, на който не помня към този момент семейството, само че всички го знаеха като Наско-фотографа беше, че напролет на 1987 година като ходил да снима руските(съветски) групи на върха на хълма Бунарджика откраднал наръч от 201 червени карамфила от паметника и ги продал или подарил. Така и не се разбра, какво ги е направил. Човекът беше публикуван, оголен, задържан от органите на милицията, в това число със светкавичната интервенция и на Държавна сигурност, с цел да се форсира издирването, залавянето и следствието.
Вече беше наказан от районния съд на мисля четири години отнемане от независимост дейно. Обжалваната от него присъда се гледаше от троен състав в Пловдивския областен съд и аз бях докладчик по делото. Веднага ми направи усещане нагласеното обвиняване като към елементарната кражба бяха прибавени и квалификации за едро безчинство, кражба в огромни размери (на 201 карамфила) и с потребление на моторно транспортно средство, персоналния Москвич на причинителя, с който се качил на паркинга под паметника. Хулиганството се доказваше със очевидец, който бил видял кощунствената кражба и се възмутил, огромният размер на откраднатото с някаква записка за цената на карамфилите, а потреблението на МПС със самопризнанията на фотографа.
Целта на прокуратурата очевидно беше да се утежни действието, с цел да получи присъда над 3 година и да не може да се приложи условно разискване. Т.е. индивидът не трябваше да излезе от килията, в която беше към този момент много месеци.
Шефът на състава беше ръководителят на Окр. съд Захманов, който непосредствено ми съобщи, че от Военно-административния отдел на Окр.комитет на Партията са взели делото на доклад. Подтекстът беше, че присъдата би трябвало да бъде доказана. Годината беше 88 - ма. Аз не бях партиен член, а и бях един от българските клиенти на Огоньок и Лит.газета - флагманите на перестройката.
Реших, че ще проявя вътрешното си съдийско разбиране като не приема квалификацията на районния съд като обосновах тезата, че би трябвало да отпаднат утежняващите квалификации и остане единствено кражбата.
Човекът беше неосъждан, с добра характерност и трябваше да се приложи условно наказание. Това беше тезата ми. Сега не пиша точните текстове по Наказателен кодекс и Наказателно-процесуален кодекс, с цел да не сгреша. Мотивите ми бяха много подробни и почиваха на здравия разсъдък - очевидецът беше следил отдалеко и беше неоснователен за “възмущението си от грубото посягане върху паметта на руските войни ", букет даже от 200 карамфила нямаше по какъв начин да е изключително безценен, а и броят им не беше потвърден безапелационно, а индивидът се беше качил на Москвича без предварителна настройка за закононарушението. Данните бяха, че кражбата е спонтанна. Другите двама съдии от състава не одобриха причините ми и се наложа да ги изложа в “особено мнение " към решението, с което се удостовери присъдата. Човекът си остана в пандиза.
Скоро след тези събития ми изтече 2 годишния мандат в Пловдивския областен съд. Задължителното систематизиране след висшето ни обучение обаче по закон беше 3 година Трябваше да проработя още една година на държавна служба, а това означаваше да стартира като областен арбитър с 4 годишен мандат. Аз обаче не желаех да продължа в държавната правораздавателна система, а да бъда самостоятелен юрист. Баща ми беше почитан цивилен юрист. Отказах да подам документи за районния съд, което си беше казус. Стоях без работа и приходи с две доста дребни деца. Семейството ми разчиташе единствено на майчинството и помощта на родителите ми. Доста месеци не ме допускаха до адвокатски конкурс, евентуално за “своеволието " ми. Успях да вляза в приемната на тогавашната министърка на правораздаването Светла Даскалова (от присъдружното на Българска комунистическа партия - БЗНС) и персонално да изложа настояването си да бъда позволен до конкурс за юрист. Чак по-късно бях позволен, завоювах го с отличие и си започнах мечтаната от мен адвокатска процедура. Повече не съм се занимавал с наказателно право в кариерата си.
П.П. Към края на 1990 година на Главната улица в Пловдив ненадейно ме връхлетя и прегърна чернокос мъж с мустаци - Наско фотографа. Бил излязъл от пандиза след 2.5 година,които излежал и откакто Върховният съд отменил присъдата му по реда на надзора, променяйки квалификацията на действието употребявайки претекстовете от моето “особено мнение " на арбитър от състава. Голяма наслада беше на улицата. После години наред се прегръщахме като се виждахме. От много години не съм го срещал. Беше десетина години по-стар от мен.
Та това е от мен за “Альоша ", паметника на окупатора, който беше употребен дейно от режима за всяване на боязън, послушание и принуда над хората! "
Източник: plovdiv24.bg
КОМЕНТАРИ