Директорът на Етнографския музей в Пловдив: Ако държим да сме нация с корени, трябва винаги с единия крак да сме в миналото
Интервю за Plovdiv24.bg с шефа на Регионален етнографски музей - Пловдив Ангел Янков, с равносметка за миналата година.
Къде се намираме господин Янков?
Намираме се на втори етаж на Регионалния етнографски музей, това е най-голямата зала в България от епохата на Възраждането - това е балният салон, или Хайет, прочут е с неговата богата декорация, това е най-представителната зала в музея.
Балове стават ли още тук?
Ставали са в предишното, тъй като до построяването на Военния клуб в първото десетилетие на ХХ век, градските балове и вечеринки са се провеждали точно тук, в къщата на Аргир Куюмджиоглу. В следствие, доста по-късно, чак в края на 30-те години, става етнографски музей. Така че славата й се носи, тъй като таваните са високо, пространно е и музикантите са стояли там, на уширението на стълбищата. Така че тук са се вихрели модерните за времето си танци.
Чудесно! И в този момент към годишно-отчетното изявление, по този начин да се каже. Каква беше тази година за вас и кое беше най-яркото, най-запомнящото се събитие на музея? Има ли такова?
С две думи: напрегната и ползотворна бе годината. Действително отиващата си 2024 година беше запаметяваща се за музея по няколко аргументи, дай Боже и идната да бъде по този начин, наситена със събития. За тази година, която си отива, вие ме питате за най-яркото събитие, само че те не са едно и две.
Да, те са доста, само че въпреки всичко.
Имаме планове, на които моите сътрудници се радват като на дребни деца, имаме събития, които непрестанно текат в музея, само че тук не мога да не отбележа огромната галерия, която направихме и открихме за Еньовден, за 24 юни, и продължи до края на октомври, това са " Плъстите - послания от предишното “. А тия плъстени килими бяха събрани от цяла България, от 6 музейни институции. И фактически, такова благосъстояние на нетъкан текстил, каквото съставляват плъстите, над 50 огромни килими и мостри, в никакъв случай в България не са били събирани на едно място. За задачата излезе и първокласен азбучник, тъй че ние сме горди, че осъществихме това събитие. В момента част от тези плъсти могат да се видят в Националния етнографски музей в София.
Да, ние правихме и предаване за тази галерия. Може би не са дефинитивно подготвени цифрите за посещаемостта в музея и за приходите ви от визитите, само че имате ли въпреки всичко някаква статистика? Какво можем да кажем за тази година? По-добра ли беше от предходната?
Много по-добра беше от предходната година, и това като тръгнахме към този момент след COVID-а, всяка година посетителите нарастват, приходите се множат, с цел да може музеят да се самоиздържа почти, в границите на сегашната повърхност. Трябва да кажем, че приходите са над 350 хиляди лв., посетителите са българи и чужденци, също над 50 хиляди души. Тук би трябвало да отбележим, че в последните 2-3 години нараства и броят на българите гости. Ако през предишните години и преди 2020-та, преди пандемията, броят на чужденците беше постоянно по-голям, тъй като българите може би не са оценявали и не правят оценка задоволително Стария град, Калдъръма, то за чужденците е един различен свят.
А вашият музей какво е за тях?
И тук, в нашия музей, те се усещат като в някаква приказка отпреди 2-3 века. Така че ние непрестанно срещаме утвържденията и в отзивите, и в диалозите с тях, това, че нашият музей е фактически едно кътче от парадайса, както неотдавна се изрази една испанка.
Да, таман щях да попитам по какъв начин реагират чужденците, като влязат тук. Какви са реакциите им?
От Ауу, до възклицания. Но всеки човек реагира друго – един реагира с кимане, различен с възклицание, трети с клатене на глава. По принцип нашата архитектура, балканската, като цяло, в съпоставяне със Западна Европа, и спрямо Изтока, е много характерна. Подобен вид възрожденски къщи могат да се видят на задачите Балкани, само че тук е един фактически пример на българския барок, тъй като няма друга къща със стройна кубилична форма, няма друга къща стъпила на римската крепостна стена – цитаделата на Пловдив, която е над 2000 години, а къщата в източната си част се крепи точно на този крепостен дувар.
Така е. Наистина неповторима е тази къща и музея ви вашия, с всичките експозиции, които имате. Прави усещане, че имате доста богати просветителни стратегии. Децата ли са най-важните от посетителите?
Да, децата са един сегмент от публиката. Не може да кажем, че са най-важният, не можем да определим кой е най-важният, защото при нас визитите са от 5 до 105-годишна възраст. Имаме най-различни групи, най-различни тематични беседи, само че просветителните стратегии са неразделна част от нашата институция и от работата на нашата институция, защото към този момент тук 6-а, 7-а година имаме музеен възпитател, който особено създава просветителни стратегии. Имаме към този момент и второ образователно пособие за деца. А напълно скоро, през идващата година, ще имаме особено обзаведен Образователен център във втората постройка на музея, тук на 100 метра са.
Да, отлично е това. Наистина, сякаш малко музеи имат възпитател.
Напоследък към този момент то се трансформира в знаково за един музей, който желае да бъде споменаван постоянно и почитан от другите, в реда на нещата е да има музеен възпитател. Големите институции, като Националния исторически музей и така нататък също към този момент приказват за няколко бройки. Т.е. визитите на деца не могат да се лимитират единствено с един чиновник. Разбира се оказват помощ и екскурзоводи, оказват помощ и уредниците, когато имаме огромни групи деца, тъй като при нас се е случвало за един ден, изключително когато имат ваканционен ден, по този начин да се каже свободен от учебно заведение, в музея се изсипват по 700-800 деца дневно.
Много постоянно, когато идваме, тук е цялостно с деца.
Случва се, да не приказваме, че тук е и Седмицата на занаятите. Музеят, знаете, че с изключение на чисто научна институция, той е просветителна, възпитателна институция, и ние би трябвало точно децата тук да ги научим кои сме ние, за какво сме на тази земя, какво е българщината.
Да пазим жива паметта за дедите ни, за предците ни. Защо е значимо това, въпреки всичко да го поддържаме у децата, и у всички хора?
Музеят е едно вместилище наизуст. И тук пазим всичко, обвързвано с предишното, всичко особено за нас, за района като цяло. Пловдив има една забележителна история, тази история би трябвало да се разпространява. При нас представяме нещата от XVIII, XIX, XX век. Т.е. виждаме по какъв начин от обичайна просвета ние отиваме към модерността, към новото време, към новия метод на живот. Това трансформира освен облеклото, това трансформира бита, архитектурата, всичко, което е към нас, навиците в случай че щете, заниманията, празненствата, музиката, всичко просто. И тъкмо това време е извънредно забавно, изключително за тези като нас, които са живели в няколко столетия към този момент. Има и хора, които още помнят какво е било преди Втората международна война, те стават несъмнено все по-малко заради времето, какво беше след това, 50-те, 60-те, 70-те години, развитият социализъм. Някои помнят, и дай Боже, да са повече и тези, на които спомените им стартират от новото хилядолетие, тъй като това е младостта.
Въпросът е, че корените няма по какъв начин да се изтрият, да се не помнят.
Няма по какъв начин да се не помнят корените.
Добре, ще ви попитам дали обновявате експозициите си? Имате ли донори, изобщо по какъв начин поддържате това многообразие от експонати?
Разбира се, че обновяваме непрестанно експозицията, както и непрекъснатата експозиция, която има. Неща, които с течение на времето избледняват, губят си цветността. Освен това, трансформират се витрините, осветлението, методът на експониране. Навлизат нови съвременни средства, електронни системи. Непрекъснато имаме нововъведения. Ето, един план, който приключи тази година, в който вземат участие всички музеи в общината, с който има такива интерактивни игри, които навлизат в музея. Така че върви непрестанно това обновяване, с цел да бъдем в крайник с времето. Ако един метод на експониране преди 20 години е бил един, днеска е напълно различен. Заедно с това една зала щом се реставрира, се подменя и нейната визия, подменя се и методът на оформление на експозицията. И през последните години имаме тук актуализирани множеството от залите.
За донорите също по този начин попитахте – имаме донори непрестанно. Всяка година имаме десетки донори, които записваме. Радваме се и на тези, които подаряват нещо доста скъпо, доста значимо за тях. Ето да вземем за пример, починалият художник бай Димитър Добрев подари цялата си сбирка от ютии, а техният брой дружно с поставките е към 1200. Да не приказваме за проф. Юлия Дилова, чиято наследница подари събираните от майка й престилки и тъкани, които също са няколкостотин. Нашият другар, художникът Борис Дочев, също направи едно огромно подаяние на музея. Те са доста и аз се опасявам да не пропусна някой, когато изреждам тези огромни дарения. Защото, в случай че би трябвало музеят да закупи тези уникати, които се съхраняват, това би му коствало съвсем целогодишния бюджет. Да, последните години стоим по-добре финансово, само че е имало години, когато сме разчитали само на тая дарителска поддръжка. Тук би трябвало да споменем и приятелите от клуба – музеят има първият Клуб на приятелите в страната, и в този музеен клуб членуват хора от най-различни специалности. Повечето от тях са и наши донори, и непрестанно поддържат нашата активност и нашата работа.
Кое е най-малкото подаяние, което ви е направено, най-дребното? Ако се сещате несъмнено.
Ами, най-дребното подаяние, когато е от сърце, няма значение огромно ли е, малко ли е. В момента не се сещам, само че имаме остарели часовници дарени, медни сахани, купички най-различни. Човек откри нещо и го носи, в това число и майсторите в Стария град, които ни изненадват със остарели фотоси, открити на някои тавани от разрушени къщи. Така че обогатяваме и нашия фотоархив, тъй като това са фотосите на Пловдив, на Стария Пловдив.
А те са доста забавни апропо.
Непрекъснато непознати хора идват при нас и носят неща. Не е нужно, а просто като знаете направлението на музея, доста ясно е какво ще донесете при нас и какво ще ви одобряват в Археологическия музей.
Много хубаво е всичко. Сега да ви попитам какво се случва, казахте за ютиите, какво се случва с Музея на ютиите, на вашата база, която трябваше да е подготвена към този момент, на " Съборна “? Ще бъде ли отворена скоро?
2023 година, там цялата година мина в утвърждение на плана и ремонтните работи, които продължиха и при започване на тази година. Приключихме с преустройството, тъй като имаше многочислени дребни кутийки, които трябваше да замязят на музейни експозиционни зали. Миналата година спечелихме един абстрактен план и към този момент сме подготвени с абстрактен план за непрекъснатата експозиция, наречена " Светът на ютията “. Казано жестоко Музей на ютията, подобен, какъвто няма до момента в България.
Да, там забавни неща се обрисуват.
Благодарение на тази сбирка, при която основата е от бай Димитър, само че има и спомагателни експонати, които са отвън тази сбирка. Само преди броени дни беше утвърден и нашият план, работен към този момент план за създаване на непрекъсната експозиция с открит фонд " Светът на ютията “. Така че се надяваме през 2025 година да приключим този план и да открием публично тази нова непрекъсната експозиция. Защото там и къщата е доста по-късна, архитектурата е по-различна, и това приказва, че към този момент ще би трябвало да имаме доста по-различна експозиция.
Но би трябвало да ви кажа, че още от началото на тази година в къщата към този момент работи реставрационно ателие, имаме реставратор. В момента една от неговите най-важни задания е да консервира, да почиства и реставрира тези експонати. И също така, там имаме на последния етаж построен и фонд " Мебели “. Там са огромна част от фонда, където в тази постройка няма задоволително пространство. Така че ние към този момент сме усвоили две от равнищата. Тепърва следва да приключим, както споделих, експозицията и също по този начин да открием и този Музейно-образователен център на първия етаж.
Мисля си, дали ви е хрумвало в миналото, и мислили ли сте по въпроса, по какъв начин би изглеждал един съвременен етнографски музей? Има ли някакъв опит, от който да черпите? Изобщо представяте ли си нещо по-модернизирано?
Модернизацията навлиза последователно в крайник с времето. Едно е да вършим съвременен етнографски музей, а напълно друго е, ако желаеме да представим модернизацията, да бъде супер нещо съвременно и ново. Но ние сме свързани с традицията.
Да, да, тъкмо по този начин.
Ето, идете в Габрово и вижте Виртуалния музей на промишлеността – там има както експонати, по този начин и нови, модерни способи за проявление. Но няма по какъв начин всичко да стане. Много е значимо да не се отиде в другата прекаленост. В един музей като влезеш, водещ би трябвало да бъде експонатът. Ние го назоваваме " Негово Величество експоната “, а не заместително екран или нещо интерактивно, което да се сменя, което да бъде лъскаво и забавно. Защото, кажете ми какъв е смисълът да се върти един експонат на входа на музея и да не демонстрира нищо повече? Примерно споделям да се върти, да се превърта. Смисълът е да се разбере времето, да се опише историята на този експонат. Ние непрестанно обновяваме експозицията и се стараем да има роман. Ето, и виртуалният роман " Овчар и булка “, който при нас може да се наблюдава в 8 от залите на музея – единствено с натискане на телефон, той ви дава информация по какъв начин се развиват събитията и за какъв експонат става въпрос.
Защото вие може да минете целия музей, обаче без намесата на екскурзовод, без намесата на новите цифрови средства за информация, вие няма да разберете полезността на този експонат, да видите, че той е част от една история, която е тръгнала от еди-къде си, по какъв начин се развива във времето, до къде се стига. Аз да вземем за пример, когато в тоя същия салон, тъй като съм и учител на студенти, им споделям, че от оня край, от дъното, където е обичайното облекло, до този край, до модерното облекло, хората са го извървели за десетилетия, даже епохи, тъй като при нас стилът алафранга, който навлиза да кажем в Пловдив, Русчук – Русе през днешния ден, още след Кримската война, в планинските, балканските селища този развой продължава повече от век.
Вярно, в този момент няма къде да срещнете дядо с потури, със салтамарка – елече, само че в нашето детство още имаше такива възрастни хора, които бяха част от тази традиция. А българинът има свойство доста бързо да се пробва от време на време да прескача тази традиция и тази историческа памет, която е доста значима. Ако ние държим да сме нация с корени, каквато сме, ние би трябвало да сме постоянно с единия крайник в предишното, с другия в бъдещето.
Затова тук доста постоянно и ритуали се пресъздават, и за остарели занаяти се приказва.
Ние бяхме първият музей в България, който още в 2000 година направи изнесен брачен ритуал, тогава кумуваше президентът Петър Стоянов. След това към този момент ритуали почнаха да се вършат и на други места в Стария град, в други градове. Но забавно, в този момент имаме хрумвания в новата постройка да вършим детски рождени дни, където има пространство и където децата дружно със занимателното, с радостното, да научат и нещо стойностно за себе си, за рода си, за предишното на града, в който живеят, и да бъде хем забавно, хем любопитно.
И познавателно в действителност.
Познавателно, да.
Какви други хрумвания имате за следващата година, вероятно, и за бъдеще в случай че мога да запитвам?
Част от тези хрумвания резервирам за мен единствено към този момент, с цел да има изненада. Нека да станат, към този момент да бъдат обявени публично, тъй като още при започване на новата година ще имате мотив за ново изявление. Но, дано да стане факт, тъй като музеят ще има нова облага.
Няма да запитвам за проблеми тук, тъй като предколедно не върви. Но въпреки всичко, дали ви стигат чиновниците в музея? Дали нямате потребност от нови фрагменти?
Най-ценното на една институция са фрагментите, знаете. Кадрите вземат решение всичко, знаете остарялата приказка. Аз съм благополучен, че работя с хора, които са запалени по музейното дело, по концепцията да градим нещо, което ще остане след нас. И колкото и мъчно да се намират експерти, аз съм удовлетворен, че работя с един първокласен екип, в който даже да имаме някакви дребнички дрязги, постоянно доминира креативното. Винаги доминира позитивното. И в случай че желаеме да гледаме напред, не би трябвало да се обръщаме въобще.
Разпалени са по работата си, в действителност.
Да, те са запалени, тъй като до неотдавна те работиха единствено на мускули. Сега, не споделям, че нашите заплати са високи, само че въпреки всичко, не са на дъното. Малко по-мотивирани, само че не са на дъното на обществената стълбичка, в случай че можем по този начин да се изразим.
Това е значимо, несъмнено, и за самочувствието им.
Да, това желаех да кажа. Друго е когато хората имат самочувствие, че са значими, тежат на мястото си.
Да знаят, че са експерти и че са оценени по достолепие.
Защото доста постоянно, ето тук, като става въпрос за физическа работа, би трябвало да си мъж в музея, да местиш експонати, шкафове, сандъци, витрини, което в един женски колектив няма по какъв начин да стане. Но последните, никой български музей аз не знам да си е разрешил да наеме особено служащи за тая част. Докато в Прага, бяхме преди години там на посетители в Народния музей, те, с цел да реалокират една витрина на 5 метра, викат външна компания. Аз споделих, че такова нещо при нас няма. Те бяха доста учудени.
Да, носят девойките, аз персонално съм виждала.
Примерно, ютиите когато пристигнаха тук, след това когато отидоха в другата постройка, вършим жива верига.
Накрая, въпреки че доста ми е забавно тук, и не ми се желае да свършваме, в случай че решите, можете да кажете въпреки всичко, каква ще е изненадата за следващата година?
Нещо, което би трябвало да стане факт, тогава ще се заяви.
Добре, няма да упорствам, само че любознанието е разпалено. Добре, да си пожелаете нещо на вас, на вашите чиновници, на нашите читатели.
Нека да бъдат сполучливи. Нека вашите читатели бъдат здрави, мирни, благополучие да има. Както се споделя на празничната литургия - мир и благополучие за всички!
Добре, обаче аз в този момент ще ви върна към още един въпрос. Т.е. в този момент се сещам: кажете нещо като етнограф, човек, който изследва тези неща – по какъв начин по този начин дядо Мраз стана дядо Коледа при нас? Изобщо кой е този дъртак?
По-големите от нас си спомнят, че под съветско давление беше дядо Мраз.
Изведнъж, в епохата на демокрацията ние научихме, че има и дядо Коледа, който се оказа пък брат близнак или еднакъв с дядо Мраз. Но с цел да бъдем точни, да се върнем обратно към корените. Къде се корени това събитие – началото на месец декември, на 6 декември ние честваме Никулден, или това е празникът на св. Николай Мирликийски, който, в неговото житие знаем, че е донор, че подкрепя небогати, страдащи. С течение на времето в Западна Европа този дъртак подарява, поставя в чорап, или през комина, всякакви нещица на дребните дечица. След това този дъртак, който има разнообразни наименования - и Санта Клаус, и Микулаш, и Николаус, и какъв ли още не, внезапно, тъй като това е при започване на декември, когато сме в коледни пости, свърза се с Коледа, под въздействие на компанията Coca-Cola стана дядо Коледа. А знаете, че и кола, и Коледа са наоколо. Ние свързваме Коледата с нещо друго, с коленето на прасе.
Да, тъкмо по този начин.
Но положителният дъртак облича алена тога. Обаче в някогашния Съветски съюз тази напитка не беше известна, по тази причина там се появи дядо Мраз. Дядо Мраз пристигна от Съветския съюз в България. Ние почнахме да пеем песнички за дядо Мраз в детската градина и нагоре, в учебно заведение. И в последна сметка те се сляха, само че корените, този персонаж води началото си от св. Николай.
Т.е. дядо Коледа е св. Николай?
Абсолютно, да.
За да гледате видеото, би трябвало да активирате Javascript.
Къде се намираме господин Янков?
Намираме се на втори етаж на Регионалния етнографски музей, това е най-голямата зала в България от епохата на Възраждането - това е балният салон, или Хайет, прочут е с неговата богата декорация, това е най-представителната зала в музея.
Балове стават ли още тук?
Ставали са в предишното, тъй като до построяването на Военния клуб в първото десетилетие на ХХ век, градските балове и вечеринки са се провеждали точно тук, в къщата на Аргир Куюмджиоглу. В следствие, доста по-късно, чак в края на 30-те години, става етнографски музей. Така че славата й се носи, тъй като таваните са високо, пространно е и музикантите са стояли там, на уширението на стълбищата. Така че тук са се вихрели модерните за времето си танци.
Чудесно! И в този момент към годишно-отчетното изявление, по този начин да се каже. Каква беше тази година за вас и кое беше най-яркото, най-запомнящото се събитие на музея? Има ли такова?
С две думи: напрегната и ползотворна бе годината. Действително отиващата си 2024 година беше запаметяваща се за музея по няколко аргументи, дай Боже и идната да бъде по този начин, наситена със събития. За тази година, която си отива, вие ме питате за най-яркото събитие, само че те не са едно и две.
Да, те са доста, само че въпреки всичко.
Имаме планове, на които моите сътрудници се радват като на дребни деца, имаме събития, които непрестанно текат в музея, само че тук не мога да не отбележа огромната галерия, която направихме и открихме за Еньовден, за 24 юни, и продължи до края на октомври, това са " Плъстите - послания от предишното “. А тия плъстени килими бяха събрани от цяла България, от 6 музейни институции. И фактически, такова благосъстояние на нетъкан текстил, каквото съставляват плъстите, над 50 огромни килими и мостри, в никакъв случай в България не са били събирани на едно място. За задачата излезе и първокласен азбучник, тъй че ние сме горди, че осъществихме това събитие. В момента част от тези плъсти могат да се видят в Националния етнографски музей в София.
Да, ние правихме и предаване за тази галерия. Може би не са дефинитивно подготвени цифрите за посещаемостта в музея и за приходите ви от визитите, само че имате ли въпреки всичко някаква статистика? Какво можем да кажем за тази година? По-добра ли беше от предходната?
Много по-добра беше от предходната година, и това като тръгнахме към този момент след COVID-а, всяка година посетителите нарастват, приходите се множат, с цел да може музеят да се самоиздържа почти, в границите на сегашната повърхност. Трябва да кажем, че приходите са над 350 хиляди лв., посетителите са българи и чужденци, също над 50 хиляди души. Тук би трябвало да отбележим, че в последните 2-3 години нараства и броят на българите гости. Ако през предишните години и преди 2020-та, преди пандемията, броят на чужденците беше постоянно по-голям, тъй като българите може би не са оценявали и не правят оценка задоволително Стария град, Калдъръма, то за чужденците е един различен свят.
А вашият музей какво е за тях?
И тук, в нашия музей, те се усещат като в някаква приказка отпреди 2-3 века. Така че ние непрестанно срещаме утвържденията и в отзивите, и в диалозите с тях, това, че нашият музей е фактически едно кътче от парадайса, както неотдавна се изрази една испанка.
Да, таман щях да попитам по какъв начин реагират чужденците, като влязат тук. Какви са реакциите им?
От Ауу, до възклицания. Но всеки човек реагира друго – един реагира с кимане, различен с възклицание, трети с клатене на глава. По принцип нашата архитектура, балканската, като цяло, в съпоставяне със Западна Европа, и спрямо Изтока, е много характерна. Подобен вид възрожденски къщи могат да се видят на задачите Балкани, само че тук е един фактически пример на българския барок, тъй като няма друга къща със стройна кубилична форма, няма друга къща стъпила на римската крепостна стена – цитаделата на Пловдив, която е над 2000 години, а къщата в източната си част се крепи точно на този крепостен дувар.
Така е. Наистина неповторима е тази къща и музея ви вашия, с всичките експозиции, които имате. Прави усещане, че имате доста богати просветителни стратегии. Децата ли са най-важните от посетителите?
Да, децата са един сегмент от публиката. Не може да кажем, че са най-важният, не можем да определим кой е най-важният, защото при нас визитите са от 5 до 105-годишна възраст. Имаме най-различни групи, най-различни тематични беседи, само че просветителните стратегии са неразделна част от нашата институция и от работата на нашата институция, защото към този момент тук 6-а, 7-а година имаме музеен възпитател, който особено създава просветителни стратегии. Имаме към този момент и второ образователно пособие за деца. А напълно скоро, през идващата година, ще имаме особено обзаведен Образователен център във втората постройка на музея, тук на 100 метра са.
Да, отлично е това. Наистина, сякаш малко музеи имат възпитател.
Напоследък към този момент то се трансформира в знаково за един музей, който желае да бъде споменаван постоянно и почитан от другите, в реда на нещата е да има музеен възпитател. Големите институции, като Националния исторически музей и така нататък също към този момент приказват за няколко бройки. Т.е. визитите на деца не могат да се лимитират единствено с един чиновник. Разбира се оказват помощ и екскурзоводи, оказват помощ и уредниците, когато имаме огромни групи деца, тъй като при нас се е случвало за един ден, изключително когато имат ваканционен ден, по този начин да се каже свободен от учебно заведение, в музея се изсипват по 700-800 деца дневно.
Много постоянно, когато идваме, тук е цялостно с деца.
Случва се, да не приказваме, че тук е и Седмицата на занаятите. Музеят, знаете, че с изключение на чисто научна институция, той е просветителна, възпитателна институция, и ние би трябвало точно децата тук да ги научим кои сме ние, за какво сме на тази земя, какво е българщината.
Да пазим жива паметта за дедите ни, за предците ни. Защо е значимо това, въпреки всичко да го поддържаме у децата, и у всички хора?
Музеят е едно вместилище наизуст. И тук пазим всичко, обвързвано с предишното, всичко особено за нас, за района като цяло. Пловдив има една забележителна история, тази история би трябвало да се разпространява. При нас представяме нещата от XVIII, XIX, XX век. Т.е. виждаме по какъв начин от обичайна просвета ние отиваме към модерността, към новото време, към новия метод на живот. Това трансформира освен облеклото, това трансформира бита, архитектурата, всичко, което е към нас, навиците в случай че щете, заниманията, празненствата, музиката, всичко просто. И тъкмо това време е извънредно забавно, изключително за тези като нас, които са живели в няколко столетия към този момент. Има и хора, които още помнят какво е било преди Втората международна война, те стават несъмнено все по-малко заради времето, какво беше след това, 50-те, 60-те, 70-те години, развитият социализъм. Някои помнят, и дай Боже, да са повече и тези, на които спомените им стартират от новото хилядолетие, тъй като това е младостта.
Въпросът е, че корените няма по какъв начин да се изтрият, да се не помнят.
Няма по какъв начин да се не помнят корените.
Добре, ще ви попитам дали обновявате експозициите си? Имате ли донори, изобщо по какъв начин поддържате това многообразие от експонати?
Разбира се, че обновяваме непрестанно експозицията, както и непрекъснатата експозиция, която има. Неща, които с течение на времето избледняват, губят си цветността. Освен това, трансформират се витрините, осветлението, методът на експониране. Навлизат нови съвременни средства, електронни системи. Непрекъснато имаме нововъведения. Ето, един план, който приключи тази година, в който вземат участие всички музеи в общината, с който има такива интерактивни игри, които навлизат в музея. Така че върви непрестанно това обновяване, с цел да бъдем в крайник с времето. Ако един метод на експониране преди 20 години е бил един, днеска е напълно различен. Заедно с това една зала щом се реставрира, се подменя и нейната визия, подменя се и методът на оформление на експозицията. И през последните години имаме тук актуализирани множеството от залите.
За донорите също по този начин попитахте – имаме донори непрестанно. Всяка година имаме десетки донори, които записваме. Радваме се и на тези, които подаряват нещо доста скъпо, доста значимо за тях. Ето да вземем за пример, починалият художник бай Димитър Добрев подари цялата си сбирка от ютии, а техният брой дружно с поставките е към 1200. Да не приказваме за проф. Юлия Дилова, чиято наследница подари събираните от майка й престилки и тъкани, които също са няколкостотин. Нашият другар, художникът Борис Дочев, също направи едно огромно подаяние на музея. Те са доста и аз се опасявам да не пропусна някой, когато изреждам тези огромни дарения. Защото, в случай че би трябвало музеят да закупи тези уникати, които се съхраняват, това би му коствало съвсем целогодишния бюджет. Да, последните години стоим по-добре финансово, само че е имало години, когато сме разчитали само на тая дарителска поддръжка. Тук би трябвало да споменем и приятелите от клуба – музеят има първият Клуб на приятелите в страната, и в този музеен клуб членуват хора от най-различни специалности. Повечето от тях са и наши донори, и непрестанно поддържат нашата активност и нашата работа.
Кое е най-малкото подаяние, което ви е направено, най-дребното? Ако се сещате несъмнено.
Ами, най-дребното подаяние, когато е от сърце, няма значение огромно ли е, малко ли е. В момента не се сещам, само че имаме остарели часовници дарени, медни сахани, купички най-различни. Човек откри нещо и го носи, в това число и майсторите в Стария град, които ни изненадват със остарели фотоси, открити на някои тавани от разрушени къщи. Така че обогатяваме и нашия фотоархив, тъй като това са фотосите на Пловдив, на Стария Пловдив.
А те са доста забавни апропо.
Непрекъснато непознати хора идват при нас и носят неща. Не е нужно, а просто като знаете направлението на музея, доста ясно е какво ще донесете при нас и какво ще ви одобряват в Археологическия музей.
Много хубаво е всичко. Сега да ви попитам какво се случва, казахте за ютиите, какво се случва с Музея на ютиите, на вашата база, която трябваше да е подготвена към този момент, на " Съборна “? Ще бъде ли отворена скоро?
2023 година, там цялата година мина в утвърждение на плана и ремонтните работи, които продължиха и при започване на тази година. Приключихме с преустройството, тъй като имаше многочислени дребни кутийки, които трябваше да замязят на музейни експозиционни зали. Миналата година спечелихме един абстрактен план и към този момент сме подготвени с абстрактен план за непрекъснатата експозиция, наречена " Светът на ютията “. Казано жестоко Музей на ютията, подобен, какъвто няма до момента в България.
Да, там забавни неща се обрисуват.
Благодарение на тази сбирка, при която основата е от бай Димитър, само че има и спомагателни експонати, които са отвън тази сбирка. Само преди броени дни беше утвърден и нашият план, работен към този момент план за създаване на непрекъсната експозиция с открит фонд " Светът на ютията “. Така че се надяваме през 2025 година да приключим този план и да открием публично тази нова непрекъсната експозиция. Защото там и къщата е доста по-късна, архитектурата е по-различна, и това приказва, че към този момент ще би трябвало да имаме доста по-различна експозиция.
Но би трябвало да ви кажа, че още от началото на тази година в къщата към този момент работи реставрационно ателие, имаме реставратор. В момента една от неговите най-важни задания е да консервира, да почиства и реставрира тези експонати. И също така, там имаме на последния етаж построен и фонд " Мебели “. Там са огромна част от фонда, където в тази постройка няма задоволително пространство. Така че ние към този момент сме усвоили две от равнищата. Тепърва следва да приключим, както споделих, експозицията и също по този начин да открием и този Музейно-образователен център на първия етаж.
Мисля си, дали ви е хрумвало в миналото, и мислили ли сте по въпроса, по какъв начин би изглеждал един съвременен етнографски музей? Има ли някакъв опит, от който да черпите? Изобщо представяте ли си нещо по-модернизирано?
Модернизацията навлиза последователно в крайник с времето. Едно е да вършим съвременен етнографски музей, а напълно друго е, ако желаеме да представим модернизацията, да бъде супер нещо съвременно и ново. Но ние сме свързани с традицията.
Да, да, тъкмо по този начин.
Ето, идете в Габрово и вижте Виртуалния музей на промишлеността – там има както експонати, по този начин и нови, модерни способи за проявление. Но няма по какъв начин всичко да стане. Много е значимо да не се отиде в другата прекаленост. В един музей като влезеш, водещ би трябвало да бъде експонатът. Ние го назоваваме " Негово Величество експоната “, а не заместително екран или нещо интерактивно, което да се сменя, което да бъде лъскаво и забавно. Защото, кажете ми какъв е смисълът да се върти един експонат на входа на музея и да не демонстрира нищо повече? Примерно споделям да се върти, да се превърта. Смисълът е да се разбере времето, да се опише историята на този експонат. Ние непрестанно обновяваме експозицията и се стараем да има роман. Ето, и виртуалният роман " Овчар и булка “, който при нас може да се наблюдава в 8 от залите на музея – единствено с натискане на телефон, той ви дава информация по какъв начин се развиват събитията и за какъв експонат става въпрос.
Защото вие може да минете целия музей, обаче без намесата на екскурзовод, без намесата на новите цифрови средства за информация, вие няма да разберете полезността на този експонат, да видите, че той е част от една история, която е тръгнала от еди-къде си, по какъв начин се развива във времето, до къде се стига. Аз да вземем за пример, когато в тоя същия салон, тъй като съм и учител на студенти, им споделям, че от оня край, от дъното, където е обичайното облекло, до този край, до модерното облекло, хората са го извървели за десетилетия, даже епохи, тъй като при нас стилът алафранга, който навлиза да кажем в Пловдив, Русчук – Русе през днешния ден, още след Кримската война, в планинските, балканските селища този развой продължава повече от век.
Вярно, в този момент няма къде да срещнете дядо с потури, със салтамарка – елече, само че в нашето детство още имаше такива възрастни хора, които бяха част от тази традиция. А българинът има свойство доста бързо да се пробва от време на време да прескача тази традиция и тази историческа памет, която е доста значима. Ако ние държим да сме нация с корени, каквато сме, ние би трябвало да сме постоянно с единия крайник в предишното, с другия в бъдещето.
Затова тук доста постоянно и ритуали се пресъздават, и за остарели занаяти се приказва.
Ние бяхме първият музей в България, който още в 2000 година направи изнесен брачен ритуал, тогава кумуваше президентът Петър Стоянов. След това към този момент ритуали почнаха да се вършат и на други места в Стария град, в други градове. Но забавно, в този момент имаме хрумвания в новата постройка да вършим детски рождени дни, където има пространство и където децата дружно със занимателното, с радостното, да научат и нещо стойностно за себе си, за рода си, за предишното на града, в който живеят, и да бъде хем забавно, хем любопитно.
И познавателно в действителност.
Познавателно, да.
Какви други хрумвания имате за следващата година, вероятно, и за бъдеще в случай че мога да запитвам?
Част от тези хрумвания резервирам за мен единствено към този момент, с цел да има изненада. Нека да станат, към този момент да бъдат обявени публично, тъй като още при започване на новата година ще имате мотив за ново изявление. Но, дано да стане факт, тъй като музеят ще има нова облага.
Няма да запитвам за проблеми тук, тъй като предколедно не върви. Но въпреки всичко, дали ви стигат чиновниците в музея? Дали нямате потребност от нови фрагменти?
Най-ценното на една институция са фрагментите, знаете. Кадрите вземат решение всичко, знаете остарялата приказка. Аз съм благополучен, че работя с хора, които са запалени по музейното дело, по концепцията да градим нещо, което ще остане след нас. И колкото и мъчно да се намират експерти, аз съм удовлетворен, че работя с един първокласен екип, в който даже да имаме някакви дребнички дрязги, постоянно доминира креативното. Винаги доминира позитивното. И в случай че желаеме да гледаме напред, не би трябвало да се обръщаме въобще.
Разпалени са по работата си, в действителност.
Да, те са запалени, тъй като до неотдавна те работиха единствено на мускули. Сега, не споделям, че нашите заплати са високи, само че въпреки всичко, не са на дъното. Малко по-мотивирани, само че не са на дъното на обществената стълбичка, в случай че можем по този начин да се изразим.
Това е значимо, несъмнено, и за самочувствието им.
Да, това желаех да кажа. Друго е когато хората имат самочувствие, че са значими, тежат на мястото си.
Да знаят, че са експерти и че са оценени по достолепие.
Защото доста постоянно, ето тук, като става въпрос за физическа работа, би трябвало да си мъж в музея, да местиш експонати, шкафове, сандъци, витрини, което в един женски колектив няма по какъв начин да стане. Но последните, никой български музей аз не знам да си е разрешил да наеме особено служащи за тая част. Докато в Прага, бяхме преди години там на посетители в Народния музей, те, с цел да реалокират една витрина на 5 метра, викат външна компания. Аз споделих, че такова нещо при нас няма. Те бяха доста учудени.
Да, носят девойките, аз персонално съм виждала.
Примерно, ютиите когато пристигнаха тук, след това когато отидоха в другата постройка, вършим жива верига.
Накрая, въпреки че доста ми е забавно тук, и не ми се желае да свършваме, в случай че решите, можете да кажете въпреки всичко, каква ще е изненадата за следващата година?
Нещо, което би трябвало да стане факт, тогава ще се заяви.
Добре, няма да упорствам, само че любознанието е разпалено. Добре, да си пожелаете нещо на вас, на вашите чиновници, на нашите читатели.
Нека да бъдат сполучливи. Нека вашите читатели бъдат здрави, мирни, благополучие да има. Както се споделя на празничната литургия - мир и благополучие за всички!
Добре, обаче аз в този момент ще ви върна към още един въпрос. Т.е. в този момент се сещам: кажете нещо като етнограф, човек, който изследва тези неща – по какъв начин по този начин дядо Мраз стана дядо Коледа при нас? Изобщо кой е този дъртак?
По-големите от нас си спомнят, че под съветско давление беше дядо Мраз.
Изведнъж, в епохата на демокрацията ние научихме, че има и дядо Коледа, който се оказа пък брат близнак или еднакъв с дядо Мраз. Но с цел да бъдем точни, да се върнем обратно към корените. Къде се корени това събитие – началото на месец декември, на 6 декември ние честваме Никулден, или това е празникът на св. Николай Мирликийски, който, в неговото житие знаем, че е донор, че подкрепя небогати, страдащи. С течение на времето в Западна Европа този дъртак подарява, поставя в чорап, или през комина, всякакви нещица на дребните дечица. След това този дъртак, който има разнообразни наименования - и Санта Клаус, и Микулаш, и Николаус, и какъв ли още не, внезапно, тъй като това е при започване на декември, когато сме в коледни пости, свърза се с Коледа, под въздействие на компанията Coca-Cola стана дядо Коледа. А знаете, че и кола, и Коледа са наоколо. Ние свързваме Коледата с нещо друго, с коленето на прасе.
Да, тъкмо по този начин.
Но положителният дъртак облича алена тога. Обаче в някогашния Съветски съюз тази напитка не беше известна, по тази причина там се появи дядо Мраз. Дядо Мраз пристигна от Съветския съюз в България. Ние почнахме да пеем песнички за дядо Мраз в детската градина и нагоре, в учебно заведение. И в последна сметка те се сляха, само че корените, този персонаж води началото си от св. Николай.
Т.е. дядо Коледа е св. Николай?
Абсолютно, да.
За да гледате видеото, би трябвало да активирате Javascript.
Източник: plovdiv24.bg
КОМЕНТАРИ