Яна Титова: Загаси си цигарата в ръката ми
" Хора, завъртете се около оградата на някое учебно заведение и вижте какво става, вижте статистиките. Но, не. Хората си затварят очите и не желаят да видят, тъй като в случай че си кажат, че има проблем, ще са длъжни да го решат тоя проблем. ", показа пловдивчанката Яна Титова в свое изявление във фейсбук страницата " People of Sofia ", видя Plovdiv24.bg.
Тя приказва за наполелите тематики на обществото ни свързани с родителство, учебно заведение, експанзия и новия й филм " Диада ". Титова дефинира себе си, като " човек, който споделя истории ".
Публикуваме част от цялото изявление:
- Как ти хрумна концепцията да разкажеш тази история?
- Повод е един мой конфликт с експанзия в детските ми години. Едно момиче, което по никакъв метод не бях засегнала, стартира физическа кавга с мен. Загаси си цигарата в ръката ми и това, което е останало в мен от този момент, взех решение да го опиша в къс роман, след което ми пристигна да развия концепцията за насилието при младежите. Нещото, което ми беше забавно да проучвам, е по какъв начин едно такова момиче може да стигне до крайности и аз като човек, който написа за нея да я схвана, както и да дам опция на публиката да я разбере.
Не да я харесва и оправдава, а да я разбере. Защото под лицето, което демонстрираме пред всички постоянно стои нещо друго. Особено в тийнейджърска възраст, когато си непрекъснато в някакъв облик. И от там потегли цялото ровене и основаване на облика на Дида. Това беше и един тип терапия за мен. Успях да превъзмогна личната си суматоха при конфликтите си с експанзията и да я погледна в очите.
- Ние сме едно общество, в което доста постоянно децата са принудени да схващат родителите си, вместо противоположното. Какво мислиш за това?
- Мисля, че това е обезщетителен механизъм, когато не получаваш задоволително внимание и се превръщаш в човек, който би трябвало да окаже внимание. Детето в един миг става родител, тъй като това е единствения метод да оцелее и да си помогне - нямаш различен избор. Загубиш ли родителите си, ти към този момент нямаш нищо на тази възраст. И когато в никакъв случай не си го имал, идва конфликта с действителността и това, че самичък би трябвало да намериш метод да оцеляваш. И във кино лентата е тъкмо по този начин - Дида идеализира облика на майка си, тъй като няма нищо друго.
- Доколко е пагубно това?
- Това са хората, които в този момент порастват и които след време ще са част от тази страна, ще я управляват, ще бъдат лицето на света и тук е нашата отговорност като възрастни, тъй като този филм е доста повече за възрастните, в сравнение с за младежите. Ако на нас ни “светне лампата ", имаме доста по-голям късмет да променим нещо в общуването си с тези младежи и те да имат този старт, който всяко дете заслужава. Най-малко да имаш обич и да развиваш качествата си като човек. А и имам вяра, че нито едно дете не се ражда неприятен човек.
- Каква е разликата сред твоето потомство и настоящето, за което разказваш във кино лентата?
- Може би в разпоредбите, с които желаят да предпазят едно дете. Не мога да прочета една приказка на децата си умерено в устрема си да ги предпазя, а по мое време никой не ме е питал по какъв начин се усещам, по какъв начин ще ми повлияе нещо. Израствахме прекомерно свободно, без тази непрекъсната защита. Поради невъзможността да разбираме децата си избираме да не знаем, в сравнение с да се разправяме с тях. Навлязохме в една нова епоха, в която ние самите като възрастни се нагласяме и настройваме да живеем, а децата са към този момент там - те са доста по-адаптивни. И на нас ни е доста по-трудно в това отношение. Другото е, че доста си затваряме очите какво се случва с децата ни. В първия ми филм, който е за зависимостите, доста хора споделяха, че това към този момент го няма, било е през деветдесетте. Хора, завъртете се около оградата на някое учебно заведение и вижте какво става, вижте статистиките. Но, не. Хората си затварят очите и не желаят да видят, тъй като в случай че си кажат, че има проблем, ще са длъжни да го решат тоя проблем.
- Това резултат от прехода и сложните години на родителите ли е?
- Така е, само че това го имаше и преди. Като израствах моите родители също имаха жестоки проблеми през деветдесетте, обаче тук идва тази разлика в поколенията, за която приказваме. Нас също не са ни дундуркали, само че в този момент сме оставили децата с тези телефони и с достъп до толкоз доста информация, с достъп на външния свят до тях и тук е огромната разлика. От тази позиция моето потомство беше защитено. Колкото и проблеми да имаха родителите ни, те знаеха почти какво става с нас, къде сме, какво вършим. А в този момент всеки има достъп до детето ти и стават доста по-уязвими.
- В България има доста деца, които израстват без един или двама родители. Имаш ли взор за какво едни се развиват, а други “пропадат ", по този начин да се каже? Защото твоята героиня пропада.
- Специално при моята героиня това е устрема към една идеализирана независимост, когато тя ще бъде още веднъж с майка си и средата, която тя не съумява да надскочи, са двете неща, които я събарят. Хората, които съумяват да излязат от средата си са хора с реалистични цели, цели, които могат да бъдат реализирани. В случая с Дида, тя има вяра в нещо, което е като вятърна мелница, едно пухкаво облаче, което ти не може да го хванеш. Но за мен дребните стъпки и нещата, които може да “хванеш " могат да те измъкнат. Ние не учим децата си към постижими цели и защо да мечтаят. Добре, мечтаеш за нещо, само че също и по какъв начин ще го реализираш.
- Защо да гледат хората кино лентата?
- Защото предизвика един разговор и полемика сред нас и институциите, които не обръщат задоволително внимание на тези деца, какво се случва в българското обучение, какво се случва, когато отсъства един родител и тази тиха експанзия, която се натрапва с това неявяване в децата. И нещо, което е доста значимо - до момента в който писах сюжета, си представях героинята си в розово, какво стои зад розовото и под него. Много ми хареса това, че деца, които са гледали кино лентата споделят, че ще заведат родителите си, с цел да видят какво е и това е доста показателно за какво би трябвало да се гледа.
Тя приказва за наполелите тематики на обществото ни свързани с родителство, учебно заведение, експанзия и новия й филм " Диада ". Титова дефинира себе си, като " човек, който споделя истории ".
Публикуваме част от цялото изявление:
- Как ти хрумна концепцията да разкажеш тази история?
- Повод е един мой конфликт с експанзия в детските ми години. Едно момиче, което по никакъв метод не бях засегнала, стартира физическа кавга с мен. Загаси си цигарата в ръката ми и това, което е останало в мен от този момент, взех решение да го опиша в къс роман, след което ми пристигна да развия концепцията за насилието при младежите. Нещото, което ми беше забавно да проучвам, е по какъв начин едно такова момиче може да стигне до крайности и аз като човек, който написа за нея да я схвана, както и да дам опция на публиката да я разбере.
Не да я харесва и оправдава, а да я разбере. Защото под лицето, което демонстрираме пред всички постоянно стои нещо друго. Особено в тийнейджърска възраст, когато си непрекъснато в някакъв облик. И от там потегли цялото ровене и основаване на облика на Дида. Това беше и един тип терапия за мен. Успях да превъзмогна личната си суматоха при конфликтите си с експанзията и да я погледна в очите.
- Ние сме едно общество, в което доста постоянно децата са принудени да схващат родителите си, вместо противоположното. Какво мислиш за това?
- Мисля, че това е обезщетителен механизъм, когато не получаваш задоволително внимание и се превръщаш в човек, който би трябвало да окаже внимание. Детето в един миг става родител, тъй като това е единствения метод да оцелее и да си помогне - нямаш различен избор. Загубиш ли родителите си, ти към този момент нямаш нищо на тази възраст. И когато в никакъв случай не си го имал, идва конфликта с действителността и това, че самичък би трябвало да намериш метод да оцеляваш. И във кино лентата е тъкмо по този начин - Дида идеализира облика на майка си, тъй като няма нищо друго.
- Доколко е пагубно това?
- Това са хората, които в този момент порастват и които след време ще са част от тази страна, ще я управляват, ще бъдат лицето на света и тук е нашата отговорност като възрастни, тъй като този филм е доста повече за възрастните, в сравнение с за младежите. Ако на нас ни “светне лампата ", имаме доста по-голям късмет да променим нещо в общуването си с тези младежи и те да имат този старт, който всяко дете заслужава. Най-малко да имаш обич и да развиваш качествата си като човек. А и имам вяра, че нито едно дете не се ражда неприятен човек.
- Каква е разликата сред твоето потомство и настоящето, за което разказваш във кино лентата?
- Може би в разпоредбите, с които желаят да предпазят едно дете. Не мога да прочета една приказка на децата си умерено в устрема си да ги предпазя, а по мое време никой не ме е питал по какъв начин се усещам, по какъв начин ще ми повлияе нещо. Израствахме прекомерно свободно, без тази непрекъсната защита. Поради невъзможността да разбираме децата си избираме да не знаем, в сравнение с да се разправяме с тях. Навлязохме в една нова епоха, в която ние самите като възрастни се нагласяме и настройваме да живеем, а децата са към този момент там - те са доста по-адаптивни. И на нас ни е доста по-трудно в това отношение. Другото е, че доста си затваряме очите какво се случва с децата ни. В първия ми филм, който е за зависимостите, доста хора споделяха, че това към този момент го няма, било е през деветдесетте. Хора, завъртете се около оградата на някое учебно заведение и вижте какво става, вижте статистиките. Но, не. Хората си затварят очите и не желаят да видят, тъй като в случай че си кажат, че има проблем, ще са длъжни да го решат тоя проблем.
- Това резултат от прехода и сложните години на родителите ли е?
- Така е, само че това го имаше и преди. Като израствах моите родители също имаха жестоки проблеми през деветдесетте, обаче тук идва тази разлика в поколенията, за която приказваме. Нас също не са ни дундуркали, само че в този момент сме оставили децата с тези телефони и с достъп до толкоз доста информация, с достъп на външния свят до тях и тук е огромната разлика. От тази позиция моето потомство беше защитено. Колкото и проблеми да имаха родителите ни, те знаеха почти какво става с нас, къде сме, какво вършим. А в този момент всеки има достъп до детето ти и стават доста по-уязвими.
- В България има доста деца, които израстват без един или двама родители. Имаш ли взор за какво едни се развиват, а други “пропадат ", по този начин да се каже? Защото твоята героиня пропада.
- Специално при моята героиня това е устрема към една идеализирана независимост, когато тя ще бъде още веднъж с майка си и средата, която тя не съумява да надскочи, са двете неща, които я събарят. Хората, които съумяват да излязат от средата си са хора с реалистични цели, цели, които могат да бъдат реализирани. В случая с Дида, тя има вяра в нещо, което е като вятърна мелница, едно пухкаво облаче, което ти не може да го хванеш. Но за мен дребните стъпки и нещата, които може да “хванеш " могат да те измъкнат. Ние не учим децата си към постижими цели и защо да мечтаят. Добре, мечтаеш за нещо, само че също и по какъв начин ще го реализираш.
- Защо да гледат хората кино лентата?
- Защото предизвика един разговор и полемика сред нас и институциите, които не обръщат задоволително внимание на тези деца, какво се случва в българското обучение, какво се случва, когато отсъства един родител и тази тиха експанзия, която се натрапва с това неявяване в децата. И нещо, което е доста значимо - до момента в който писах сюжета, си представях героинята си в розово, какво стои зад розовото и под него. Много ми хареса това, че деца, които са гледали кино лентата споделят, че ще заведат родителите си, с цел да видят какво е и това е доста показателно за какво би трябвало да се гледа.
Източник: plovdiv24.bg
КОМЕНТАРИ