Чудесата на „Спортлото” или тайната на празния гроб
Тази страшна история от времето на Съюз на съветските социалистически републики ми описа един пенсионер…
В тези времена скоропостижно умира мъжът на моя позната. Грижи към погребението. Траур. Скоро след погребението вдовицата си спомня един значителен факт – малко преди гибелта на главата на фамилията, те с мъжа си купили няколко лотарийни билета на „ Спортлото ”.
Било нормална процедура за всеки случай да преписват номерата на билетите – човек не знае къде ще се наложи да чете таблиците с облагите. И ето, таблицата е открита, дамата сверява номерата, и, о, знамение – облага, нов автомобил „ Москвич ”. Започва да търси печелившия билет, само че го няма на никое място. И внезапно се сеща, че мъжът й постоянно държал билетите във вътрешния джоб на празничния си костюм. Да, тъкмо този, с който го погребали.
Дълго време вдовицата не могла да получи позволение за ексхумация. Нали нямало забележими учредения за разравяне на гроба. Но тъй като фамилията било авторитетно, тя въпреки всичко постигнала своето. На другия ден разкопали гроба и отворили ковчега.
Но за голямо удивление в него нямало тяло…
Повикали милиция. Налице бил фактът опозоряване на гроб и отвличане. Завели углавно дело. Следствието било в неразбиране, имало единствено един претекст и той бил повода за цялата суматоха – печелившият лотариен билет. Разпратили питане по всички спестовни каси: да открият и задържат индивида с печелившия билет до идването на оперативната група.
В същия ден руският жител Удалцов летял към спестовната каса на крилете на щастието. Касиерката го помолила да изчака. Радостта на Удалцов се сменила с най-дълбоко неразбиране, когато мъже в цивилни облекла, размахвайки пред носа му червени книжки, му предложили да отиде с тях, където би трябвало.
Гражданинът Удалцов обяснил, че намерил билета в джоба на сакото си. Купил сакото в близкия комисионен магазин. По това време нещо като втора ръка.
Вдовицата познала сакото на брачна половинка си. Проверили магазина. Показанията на Удалцов се удостоверили. Тогава полицаите почнали да обясняват кой и по кое време е предал дрехата в магазина. Навремето не е имало компютри, само че отчетността постоянно е била строга и точна. Нещата се изяснили бързо. Подозреваем се оказал някой си Иван Илич Портко на петдесет и шест години. Милиционерите незабавно решили, чеИван Илич е глупак: занесъл непознатото сако в комисиона, а джобовете не се сетил да ревизира. И в действителност Портко се оказал неприветлив служащ с невисок пролетарски статус.
Иван Илич незабавно си признал, че работи като надзирател на градското гробище. Там се и забъркал с тази работа. За него погребенията са нещо нормално, не се плаши от суеверия – единствено от дефицита на пари го е боязън. Затова и протегнал ръка на облеклото на покойника.
– А къде е тялото? – учудено попитали сътрудниците на руската милиция.
– Не помня, гражданино шеф. въпреки че съм безбожник, както учи нашата партия, само че отидох да разравям гроба крепко пиян.
Било ясно, че Портко ги заблуждава и решили за всеки случай да прикрепят към него „ опашка ”, т.е. външно наблюдаване. Ако в тази загадъчна история всичко не е толкоз просто, в случай че Портко крие нещо или някого, той безусловно ще предизвести съучастника си, че милицията е по следите им. Създали следната оперативна версия: пазачът е в съдружничество с шефа на комисиона, доставя му облекла, той ги продава и дели с доставчика.
Но пазачът, изстрадал от разпита и получил подписка за неотклонение, не побързал към комисионния магазин. Като ранена антилопа той хукнал отвън града и се втурнал в огромна къща с висока ограда. Агентите незабавно „ ревизирали ” адреса. Аха! някой си Ворошилов, боен пенсионер. Каква връзка може да има сред военния в оставка и гробищния надзирател? Ясно е, че не е роднинска. Решили да следят.
В двора на Ворошилов се носела характерна миризма и имало доста кафези с някакви животни. Оказало се, че са нутрии. Съветските хора доста обичали шапки и шуби от кожа на нутрии.
Кулминационният миг настъпил, когато на двора излязъл домакинът с огромен леген с месо. До него подтичвал Портко. Ворошилов с голяма горделивост хранел животните с месото. Точно в този миг гостите с униформи нахлули в двора.
Милиционерите почнали да се досещат какво ще намерят при обиска, само че по никакъв начин не желали да имат вяра в своята хипотеза.
Ворошилов познавал Портко от дълго време. И когато най-после се решил да си изкарва хляба с развъждане на нутрии, намерил и приютил от дълго време пропилия се приятел от млади години. За да отвлече вниманието, той даже купувал известно количество месни боклуци в локалния месокомбинат, само че пазачът му доставял по-голямата част от храната.
