Тази Нова година отново се качихме с приятели на Черни

Тази Нова година още веднъж се качихме с другари на Черни връх. Преживяването беше магическо, само че за малко да приключи трагично. Тук съм описал тъкмо какво се случи. Надявам се разказът да провокира спор кой държи планинските хижи и заслони и по какъв начин разпоредбите би трябвало да се трансформират.

Това написа на персоналната си страница във Facebook Димитър Кенаров, който споделя за патилата си на Витоша точно на Нова година. Публикуваме поста му без редакторска интервенция.

"Уморени от тежки софри и леки опиати, от пиратки и президенти, от развалени поправки и неосъществим за дишане въздух, взехме решение с трима другари, сродни души, да изкачим Черни връх точно на Нова година. Не ми беше за пръв път: посрещнах 2017-та отново там, на 2290 метра, измежду сняг и звезди, на покрива на заслона-чайна-метеорологична станция „ Черни връх”, откъдето безшумните гърмежи над София, Перник и Дупница приличаха на светкавици на далечни фотоапарати. Бях нещо като неизвестен артист на голяма, доста висока сцена и тази година нямах самообладание да повторя загатна.

В ранните вечерни часове на 31-ви декември, след консултация с няколко уеб страницата за прогноза на времето (разкъсана облачност; релативно лек за Витоша вятър; ниски, само че не прекомерно ниски температури), потеглихме с кола към Алеко. Всички бяхме добре екипирани, в добра кондиция и не напълно незапознати с рискови климатични условия: измежду членовете на групата ни бяха Владо Донков, професионален фотограф и полярен откривател, както и Стефания Каменова, еколог, учещ популацията на северни елени в Скандинавия и Русия. Джоуди Хилтън, американски фоторепортер, живеещ в България, беше прекарала немалка част от живота си по планините на Колорадо и Юта; а аз, въпреки и най-обикновен писател-журналист, имах нелош тридесетгодишен опит в зимните спортове. Общо взето все хора с афинитет към снега и студа.

На Алеко включихме челниците и тръгнахме през планинския мрак, като се придържахме към добре маркираната и отъпкана „ зелена” пътека, която гладко се изкачва към Черни връх. Не искахме да поемаме непотребни опасности. Витоша може да не е изключително висока и стръмна, само че е открита и всеки, който е ходил постоянно там знае, че през зимата времето може да се промени извънредно внезапно. Не един или двама души са губили живота си по скатовете на този „ виолетов остров в лунносребърни води”. При неприятно време поезията бързо потъва в гъста прозаична мъгла.

Към 11:10 вечерта към този момент бяхме в подножието на Черни връх. Качвайки се нагоре, вятърът леко се усили, облеклата ни започнаха да се заскрежават, само че обстановката беше релативно спокойна и под надзор. Температурата беше към -15 градуса по Целзий, само че никой от нас не усещаше необикновен дискомфорт. С постепенно полюшващите се челници в мрака приличахме на човекоподобни светулки, астронавти от типичен приказен филм, които изследват повърхността на далечна бяла планета. Имах възприятието, че сме попаднали будни в някакъв общ космически сън.

Единственото, което малко ни притесняваше беше мисълта за нашия другар Кирил Радев. Кирил, с който посрещнах дружно онази чудесна Нова година през 2017-та, този път беше решил да тръгне самичък от центъра на София и, тичайки, да се качи чак до заслона на Черни връх, където бяхме се разбрали да се чакаме. Не искахме да го разубеждаваме: той е необикновено мощна персона и превъзходен бегач, един от най-светлите и смели хора, които познавам, и който, в последните две години се бе отдал на сериозен режим на телесно закаляване (ледени душове, отвод от домашно отопление и т.н.). Смятахме, че знае какво прави и поема обмислен риск.

И в действителност, на към триста метра от Черни връх видяхме зад нас бързо да се доближава още една човекоподобна светулка, която след няколко минути стартира да излиза от мрака и да се трансформира в силуета на самия Кирил. Първоначалните ни радостни крясъци и непринудена възхита последователно обаче потънаха в странна тишина, когато той най-сетне се изравни с нас: изцяло гол до кръста, по къси панталони и с маратонки, с лека раница на гърба, космите на брадата и тялото му побелели от скреж, той подтичваше леко нагоре с някаква неистова, неземна, съвсем божествена централизация. Никой не можеше да повярва на очите си. Все едни виждахме дух или някакво приказно творение. Предполагам такова би трябвало да е учудването на екипажа на подводница, който внезапно съзира през илюминатора плувец с шнорхел. Отминавайки ни, Кирил единствено промърмори небрежно, че ще ни чака горе в заслона и след няколко минути към този момент го изгубихме от взор. Наистина ли видяхме това, което видяхме? Никой от нас не беше изцяло сигурен.

И тук сънят стартира да се трансформира в нещо като призрачен сън. Когато след към 10 минути стигнахме обхванатия в причудливи снежни форми подслон на Черни връх, ободрени при типа на приветливо грейналите му прозорци (Хензел и Гретел несъмнено са се чувствали по този начин, когато най-сетне за стигнали през гората до къщата на вещицата) се оказа, че Кирил седи самичък на дървената скамейка в дребното преддверие на постройката. „ Заключено е” ни сподели той с изнемощял, заекващ глас. „ Как по този начин? Защо?” бяха нашите комплицирани възгласи. Първото нещо, което ми мина през разум беше, че в действителност няма никой в заслона-чайна, че хората, които го ръководят просто са решили да отидат някъде другаде за празника. Но за какво тогава всички прозорци светеха? Да не би да са не запомнили включени лампите? На Нова година през 2017-та нямаше никакъв проблем да се влезе в чайната и въпреки кухнята да не работеше, човек можеше да се стопли до кюмбето, да изсуши мокрите си ръкавици и да употребява масите. Спомних си по какъв начин тогава цареше прелестна, доста топла атмосфера и по какъв начин се запознахме с други луди глави, решили да изкачват Черни връх през нощта на 31-ви декември. Какво се беше трансформирало в този момент? Бях се обадил по телефона на заслона авансово и ми беше казано, не изключително общително, че проектът тази година е да се чества в „ фамилен кръг”, само че това ме беше успокоило задоволително, знаейки, че въпреки всичко ще има някакви хора горе и при изключителна обстановка няма да бъдем оставени напълно без помощ, на произвола на детайлите. Ние четиримата в действителност не се нуждаехме изключително да влезем вътре в чайната, нито да празнуваме; преддверието на заслона в действителност ни беше изцяло задоволително, с цел да се защитим от вятъра и да се стоплим. Бяхме си донесли храна за скромна новогодишна софра и малко вино за наздравица в среднощ – за нас походът до върха беше надалеч по-голям от крайната дестинация, значимото беше, че бяхме дружно, група другари с малко ексцентрични разбирания за живота. Но обстановката с Кирил изглеждаше тежка и започнахме в действителност да се тревожим. След като тялото му бе спряло внезапно да се движи след свръхчовешкия четиричасов крос по къси панталони от центъра на София до Черни връх, той бе почнал неистово да трепери, да губи способността си да приказва и да демонстрира признаци на настъпваща хипотермия. Според мен Кирил беше надценил опциите си и подценил планината, което малко ме ядоса, само че в последна смета кой от нас не прави неточности? Затова сме дружно там горе, с цел да разчитаме на топлината на другия.

Заедно с Владо заудряхме по заключената кафява желязна врата на чайната и започнахме да викаме, че имаме бедстващ човек, който наложително би трябвало да се стопли. След няколко безпределно дълги секунди от вътрешната страна се чу приглушен женски глас, „ Нормалните хора си стоят по къщите на Нова година”, след което още веднъж настъпи тишина. Не можех да доловя звука на приближаващи стъпки или превъртането на ключ: никой нямаше желание да отваря. Какво тогава правеше отдясно на вратата тази икона на Богородица с младенеца на ръце? Трудно ми беше да осъзная протичащото се: в преддверието на планински подслон лежеше момче изпадащо в хипотермия, само че хората – планинари! – от другата страна на вратата, които честваха Нова година, бяха подготвени да го оставят да почине на прага им. Несъзнателно се сетих за една от сцените в романа „ Моби Дик” на Хърман Мелвил, където маниакалният, нежелаещ да губи време с дреболии капитан Ахаб отхвърля посред океанската пустота да откликне на зова за помощ на капитана на различен транспортен съд. Ако има морално проваляне, в случай че има въобще идея за грях, това е отводът на състрадание посред океана и планината. Насред океана и планината, където празните пространства са толкоз ужасяващо големи, а хората толкоз малко, всяко човешко деяние – положително или неприятно – сякаш изпъква повече и носи по-голяма тежест.

Изскочих на открито и отидох от другата страна на заслона. Погледнах към светещите, запотени от вътрешната страна прозорци, зад които умерено се движеха човешки силуети. Направих снежна топка и я хвърлих гневно по стъклото, с цел да привлека внимание. Фигурите вътре трепнаха за миг като инцидентно раздвижен от вятъра пламък на свещ, по-късно още веднъж възвърнаха остарялата си апатичност. Влязох още веднъж в преддверието на заслона, с цел да ревизира дали напъните ми са произвели някакъв резултат, само че за жалост вратата към момента седеше неподвижна и заключена.

Преминахме към деяние. Извадихме всички аварийни облекла от раниците си. Обухме Кирил с два чифта чорапи, сложихме му термо-бельо, облякохме го с полари. Владо изкара избавително фолио от комплекта си за първа помощ и загърнахме тялото на Кирил, като му помогнахме да легне комфортно на пейката в преддверието. Джоуди стартира да му разтрива ходилата, а аз му помагах да пие чай от термоса, тъй като ръцете му трепереха прекомерно мощно и не можеха да задържат чашата. Положението му леко се подобряваше, само че признаците на хипотермия не изчезваха.

Отново заудрях по вратата и този път, след десетина секунди, тя се открехна и от вътрешната страна се появи междинна на възраст, възпълна жена по тениска. Тя застана на прага с ръце на кръста, индиферентно преграждайки входа с тялото си. Разговорът, който последва, в случай че може да се назова диалог, имаше очебийно абсурдистки темперамент. Междувременно моят остарял журналистически усет ми подсети да пусна диктофона на телефона си, за всеки случай.

„ Това е подслон, нали?” попитах ядосано аз. „ Когато един човек бедства вие сте задължени да подслоните този човек.”

„ Не” индиферентно отвърна дамата. „ Тука няма никой.”

„ Значи вие сте никой?”

„ Чакайте да се разберем. Не е подслон, чайна е. Това е чайна. Плащаме 1200 лв. на БТС. Чайна ‘Черни връх’. А ето това…” продължи тя като уточни повърхностно към преддверието, в което стояхме дружно с треперещия Кирил, „ това е подслон, в случай че може да се назова подслон. Или по този начин някой го е описал. Заслон е Самара. Самара също е подслон. Идете бедствайте на Самар.”

„ Имате човек с хипотермия извън. Ние ви чукаме, а вие сте по тениска вътре и не го пускате да влезе да се стопли, по този начин ли?”

„ Ама аз съм на работното си място.”

„ Какво значи да сте на работното си място? Когато имате бедстващ човек, няма да го приемете ли?”

„ Примерно в този момент не съм на работа. Тука е заключено и няма кой да ви отвори.”

„ Но в тази ситуация вие сте вътре и празнувате Нова година.”

„ Ами несъмнено, че ще честваме. Това е моята работа и тука ще си чествам Нова година.”

„ Но разбирате ли, че на фундаментално човешко ниво…” Жената не ме остави да довърша и гневно блъсна вратата под носа ми.

Всички онемяхме за миг, пробвайки се разберем обстановката, на която преди малко бяхме станали очевидци. Никога не съм вярвал изключително в човешката природа – по-скоро считам хората за страхливи и късогледи същества, подчинени на егоизма си, способни на невероятна свирепост в името на личния си комфорт, само че въпреки всичко, надълбоко в себе си, постоянно съм знаел, че има и такива специфични моменти, в които човек надмогва себе си и може да се извиси до равнището на ангелите. Обичам планината, тъкмо тъй като там хората, за разлика от тези в града, сякаш са по-близко до небето, до ангелите. Но ето, че в този момент се срещахме с някой, който живееше на самия връх на Витоша, а като че ли в никакъв случай не бе напускал тинята на София. Трагизмът несъмнено постоянно има и смешна страна и в този момент, пишейки тези редове, не мога да пропусна паралела с един диалог в „ Мечо Пух” който ще си разреша да изтъквам.

Мечето се наведе, пъхна главата си в дупката [на Зайо] и извика:

„ Има ли някой у дома?”

Отвътре се чу тропане и след това – тишина.

„ Питам има ли някой у дома?” извика мощно Пух.

„ Не!” обади се един глас и след това добави: „ Няма за какво да крещиш толкоз! Чух те доста добре още първия път!”

„ Жалко!” сподели Пух. „ Ама напълно ли никой няма?”

„ Никой!”

Ясно беше, че няма никакъв смисъл да продължаваме да тропаме по заключената желязна врата и да питаме дали има някой, когато ни беше обяснено напълно ясно, че в действителност няма никой. Затова Владо реши, че е време да звъннем на планинската избавителна работа долу на Алеко. Разговорът беше къс и настоятелен, спасителите му споделиха, че незабавно потеглят с моторни шейни към върха, като Владо ги помоли в това време да звъннат на празнуващите Нова година от другата страна на вратата и да им кажат, в случай че е допустимо да приберат Кирил да се стопли. След няколко минути – о, знамение на чудесата! – вратата се разтвори и дамата по тениска се появи, лицето ѝ по този начин навъсено и ужасно, че единствено змии липсваха в косите ѝ, с цел да я объркаме с Горгоната. Изсъска на Кирил да влиза, след което хлопна вратата след него и ни остави в висим в преддверието. Вече нямаше никакво значение – значимото за нас беше, че нашият другар нямаше да студува, макар че, в този момент като се замисля, в действителност може би е по-страшно да бъдеш измежду хора със студена сърца, в сравнение с на открито, посред зимния вятър.

По-късно Кирил ми описа какво е станало вътре в чайната. След като е влезнал, даже не е бил поканен да седне до кюмбето, а се е настанил на най-крайната маса. Празнуващите пет или шест души, някои от тях към този момент на градус, са почнали незабавно да му се карат, да разясняват жлъчно лекото му облекло, да му викат по какъв начин такива като нас в действителност сме желали единствено да се снимаме с телефоните си и да качваме фотосите в Инстаграм – ах, този Инстаграм! – с цел да се хвалим пред другари. Накрая са го предизвестили, че веднага, като дойдат спасителите, ще му вземат 500 лв., в случай че няма планинска застраховка. И през цялото това време нито един от присъстващите даже не му е предложил чаша чай.

След към 10 минути двама млади спасители, облечени в красивите си червени униформи, към този момент бяха при нас. Държаха се извънредно професионално и тъкмо, като единият от тях влезе в чайната да прегледа Кирил, а ние се заговорихме с неговия сътрудник. Предложихме му от храната, която бяхме донесли, само че той вежливо отхвърли. Казахме му, че съжаляваме, че сме ги разкарвали в новогодишната нощ, само че той единствено махна с ръка. „ Не се тормозете въобще. Това е моя работа и задължение”. Вярата ми в индивида последователно започваше да се възстановява. След малко другият избавител излезе с Кирил, който към този момент се беше нормализирал, облякоха го топло и го качиха на моторната шейна, с цел да го смъкват в базата на ПСС на Алеко, откъдето ние по-късно същата нощ щяхме да го приберем, с цел да се върнем с колата дружно в София.

През това време новата 2019-та беше незабелязано настъпила. Прегърнахме се, пожелахме си здраве и благополучие, и към този момент успокоени, си наляхме по чаша вино и разопаковахме по пейките провизиите, която си бяхме донеси: ядки, шоколад, баница, фурми, кашкавал, сладкиш. Макар и заточението ни в преддверието да продължи, откакто Кирил и спасителите потеглиха надолу, въпреки и от другата страна на вратата да продължаваха да „ празнуват”, при нас май беше по-топло. Дойдоха и дузина други „ ненормални” хора, които не си бяха останали у дома на Нова година. Най-прекрасните хора! В дребното тясно пространство, на което в този момент ние бяхме станали самобитни домакини, настроението постепенно се възвърна. Когато наближи време да тръгваме, прибрахме боклука, опаковахме раниците, закопчахме якетата и включихме челниците. Дори и в най-тъмната и студена нощ на Черни връх някъде постоянно има светлина ".