Българското време
Тази единствена дума, написана от ръката на Васил Левски с неговия не изключително хубав почерк, стои самотно и неразгадаемо в тефтерчето му, не е обвързвана с нищо от останалото му наличие.
Там той си е записвал неща, които да му припомнят за някакви отговорности, песни, сметки, неща, които съпътстват живота му, само че тази дума стои по метод, радикално друг от всичко друго.
Тази дума, последвана от четирите въпросителни, стои неповторимо в цялата българска история. Ние не знаем какво тъкмо е изразил с нея Васил Левски. Какво пита с този въпрос? Това въпрос ли е? Или е укор? Или отчаяние? Или болежка? Или е въпросът на живота му?
Кое го е предиздвикало да запише този въпрос в тефтерчето, в което е отбелязвал напълно други неща?
Дали този въпрос се е утаявал и сгъстявал в съзнанието му последователно, ден след ден? Или го е пронизал в един момент и той е добавял година след година четирите въпросителни? Може би, в случай че животът му беше траял, въпросителните щяха да бъдат не четири, а да се умножат? И през днешния ден кое ни раздрусва толкоз – това персонално послание или трагичните въпросителни? Обръщението е интимно, а въпросите зад него трагични. И се получава тази съдбовност, която ни стиска за гърлото и тази тайнственост, която ни провокира да я разбираем.
Понеже не можем да знаем какво тъкмо е изразил Левски, ние го интерпретираме с всевъзможни интерпретации. Но тази дума продължава да ни раздрусва. Думата с нейните четири въпросителни знака ние не я четем, а тя звучи в съзнанието ни по този начин, като че ли чуваме неговия глас – спокоен, трогателен, като сподавена въздишка, изтръгната от най-съкровената глъбина на душата му, ридание, стон, вопъл, проплак. В тази въздишка долавяме болежка, тъга, обезсърчение, само че и укор, долавяме съд, само че и амнистия. В този трогателен вопъл без подозрение има запитване, неопределеност, само че има и мрачна предизвестеност, обезверена проницателност, до която води дълбокото душевно мъчение.
Ако е желал да зададе някакъв съответен въпрос, Левски е щял да го напише. Тук има някакъв съдбоносен въпрос. Този съдбоносен въпрос Левски насочва към народа, само че като че ли долавяме, че го насочва и към самия себе си.
Една дума, а толкоз драматизъм, един въпрос, а толкоз неопределеност!
Ако въпросителното послание беше написано от различен, а не от Апостола на свободата, отговорът щеше да бъде доста по-лесен. Или може би въобще нямаше да търсим отговора, тъй като в случай че беше написан не от Левски, той нямаше да кънти с такава мощ.
Обръщението в звателен падеж към народа може да излезе от сърцето на човек, който се е посветил на народа, само че и който произлиза от народа, човек, който осъзнава своята кръвна съгласуваност с народа, само че осъзнава и своята кръвна неизбежност на народа.
Левски написа, че е посветил себе си на Отечеството си още от 61-о лето да му служи до гибел и да работи по националната воля. Не е желал да бъде безрезултатна жертва. Искал е да види плод от своята сеитба. Десет години е кръстосвал България на длъж и простор, с цел да сее семената на свободата, желал е да види покълнала най-малко жадност за независимост. Знаел е, че няма да доживее до свободата, само че е очаквал да види нейното зазоряване. Когато жертваш себе си, естествено е да очакваш жертвата ти да не е безрезултатна.
Ние сме склонни във въпроса на Левски да съзираме най-много отчаяние. Но в случай че беше единствено отчаяние, той нямаше да звучи по този начин трагично. Защото разочарованието кара индивида да изостави този, от който е отчаян, да му обърне тил. А Левски до край следва своя обет и не демонстрира ни минимум съмнение в смисъла на своята жертва – убеждават ни в това всичките му действия до края на живота му и най-много държанието му пред съда и пред бесилката.
В обръщението " Народе???? " има обич, има вежливост. Днес самата дума " народ " е станала трафаретна. А в обръщението на Левски към народа има фамилиарност както когато се обръщаме към Бога с " Отче наш ".
Може би по тази причина трагичното послание на Левски ни припомня за последните думи на Иисус от кръста: " Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил? " Левски също знае, че народът не го е изоставил, само че страданието изтръгва този стон от гърдите му. Стоящите на Голгота под кръста на Иисус не схващат неговия трогателен зов, мислят, че Той вика Илия. Нашият народ и до момента не схваща какво му споделя Левски от своята Голгота.
Левски насочва въпроса към своя народ и ние сме длъжни да му отговорим. Ние не можем да се вършим на глухи пред този въпрос. Заради жертвата на своя Апостол ние не можем да мълчим, тъй като този въпрос е проплакан с такава покъртителна болежка точно поради нашето глухо безмълвие. На този въпрос не можем да даваме нито бодряшко-патриотични, нито нихилистични, нито повърхностни отговори.
Затова въпросът е и в прочут смисъл завет, тъй като продължава да стои, по-скоро да виси с все по-нарастващ драматизъм след гибелта му, след бесилката.
Днес българското родолюбие е обърнато само обратно към славното минало и сякаш бъдеще не съществува. Левски е споделил, че ние обръщаме времето, само че през днешния ден ние не намираме сили да обърнем времето напред. Днес българското време е спряло.
И прибавяме единствено нови и нови въпросителни и сякаш това е единственото, което съумяваме да вършим.
Текстът е оповестен в портала " Култура "
Там той си е записвал неща, които да му припомнят за някакви отговорности, песни, сметки, неща, които съпътстват живота му, само че тази дума стои по метод, радикално друг от всичко друго.
Тази дума, последвана от четирите въпросителни, стои неповторимо в цялата българска история. Ние не знаем какво тъкмо е изразил с нея Васил Левски. Какво пита с този въпрос? Това въпрос ли е? Или е укор? Или отчаяние? Или болежка? Или е въпросът на живота му?
Кое го е предиздвикало да запише този въпрос в тефтерчето, в което е отбелязвал напълно други неща?
Дали този въпрос се е утаявал и сгъстявал в съзнанието му последователно, ден след ден? Или го е пронизал в един момент и той е добавял година след година четирите въпросителни? Може би, в случай че животът му беше траял, въпросителните щяха да бъдат не четири, а да се умножат? И през днешния ден кое ни раздрусва толкоз – това персонално послание или трагичните въпросителни? Обръщението е интимно, а въпросите зад него трагични. И се получава тази съдбовност, която ни стиска за гърлото и тази тайнственост, която ни провокира да я разбираем.
Понеже не можем да знаем какво тъкмо е изразил Левски, ние го интерпретираме с всевъзможни интерпретации. Но тази дума продължава да ни раздрусва. Думата с нейните четири въпросителни знака ние не я четем, а тя звучи в съзнанието ни по този начин, като че ли чуваме неговия глас – спокоен, трогателен, като сподавена въздишка, изтръгната от най-съкровената глъбина на душата му, ридание, стон, вопъл, проплак. В тази въздишка долавяме болежка, тъга, обезсърчение, само че и укор, долавяме съд, само че и амнистия. В този трогателен вопъл без подозрение има запитване, неопределеност, само че има и мрачна предизвестеност, обезверена проницателност, до която води дълбокото душевно мъчение.
Ако е желал да зададе някакъв съответен въпрос, Левски е щял да го напише. Тук има някакъв съдбоносен въпрос. Този съдбоносен въпрос Левски насочва към народа, само че като че ли долавяме, че го насочва и към самия себе си.
Една дума, а толкоз драматизъм, един въпрос, а толкоз неопределеност!
Ако въпросителното послание беше написано от различен, а не от Апостола на свободата, отговорът щеше да бъде доста по-лесен. Или може би въобще нямаше да търсим отговора, тъй като в случай че беше написан не от Левски, той нямаше да кънти с такава мощ.
Обръщението в звателен падеж към народа може да излезе от сърцето на човек, който се е посветил на народа, само че и който произлиза от народа, човек, който осъзнава своята кръвна съгласуваност с народа, само че осъзнава и своята кръвна неизбежност на народа.
Левски написа, че е посветил себе си на Отечеството си още от 61-о лето да му служи до гибел и да работи по националната воля. Не е желал да бъде безрезултатна жертва. Искал е да види плод от своята сеитба. Десет години е кръстосвал България на длъж и простор, с цел да сее семената на свободата, желал е да види покълнала най-малко жадност за независимост. Знаел е, че няма да доживее до свободата, само че е очаквал да види нейното зазоряване. Когато жертваш себе си, естествено е да очакваш жертвата ти да не е безрезултатна.
Ние сме склонни във въпроса на Левски да съзираме най-много отчаяние. Но в случай че беше единствено отчаяние, той нямаше да звучи по този начин трагично. Защото разочарованието кара индивида да изостави този, от който е отчаян, да му обърне тил. А Левски до край следва своя обет и не демонстрира ни минимум съмнение в смисъла на своята жертва – убеждават ни в това всичките му действия до края на живота му и най-много държанието му пред съда и пред бесилката.
В обръщението " Народе???? " има обич, има вежливост. Днес самата дума " народ " е станала трафаретна. А в обръщението на Левски към народа има фамилиарност както когато се обръщаме към Бога с " Отче наш ".
Може би по тази причина трагичното послание на Левски ни припомня за последните думи на Иисус от кръста: " Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил? " Левски също знае, че народът не го е изоставил, само че страданието изтръгва този стон от гърдите му. Стоящите на Голгота под кръста на Иисус не схващат неговия трогателен зов, мислят, че Той вика Илия. Нашият народ и до момента не схваща какво му споделя Левски от своята Голгота.
Левски насочва въпроса към своя народ и ние сме длъжни да му отговорим. Ние не можем да се вършим на глухи пред този въпрос. Заради жертвата на своя Апостол ние не можем да мълчим, тъй като този въпрос е проплакан с такава покъртителна болежка точно поради нашето глухо безмълвие. На този въпрос не можем да даваме нито бодряшко-патриотични, нито нихилистични, нито повърхностни отговори.
Затова въпросът е и в прочут смисъл завет, тъй като продължава да стои, по-скоро да виси с все по-нарастващ драматизъм след гибелта му, след бесилката.
Днес българското родолюбие е обърнато само обратно към славното минало и сякаш бъдеще не съществува. Левски е споделил, че ние обръщаме времето, само че през днешния ден ние не намираме сили да обърнем времето напред. Днес българското време е спряло.
И прибавяме единствено нови и нови въпросителни и сякаш това е единственото, което съумяваме да вършим.
Текстът е оповестен в портала " Култура "
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ