Кеворк Кеворкян: Инсценировка
Тази дума/ “инсценировка “ стремглаво бе възкресена тия дни -
едвам ни подсети, че съвсем всичко, съчинено в годините на Прехода, наподобява като една нелепа инсценировка.
Чак до участта на клетия ни народец, който вече почти е достигнал жалкото положение на „ инсцениран “ Народ…
Дотам го докараха малоформатните некадърници, които приватизираха всичко, което попадна пред очите им, в това число и ценностната система на обществото.
Те постановиха и личните си ограничения в политиката, трансфораха я в позорно занимание, преливащо от пренебрежение към всичко обикновено.
Изобщо не трябва да се подценява стореното от Злосторниците на Инсценировката - те съумяха, в някаква степен, да принизят даже общия/колективния нрав до равнището на личния си нрав.
В ерата на Тоталната Инсценировка естествените човешки жестове като че ли изгубиха смисъла си.
А безподобно разпасаното обществено говорене най-после ще има своите действителни жертви – писах за това още преди години.
След словесното трошене на кости, ще последва и същинското.
А до тогава публиката усърдно ще бъде приучавана равнодушно да следи камарата от „ трупове “, жертва на медийните изстъпления.
Какво следва?
Това е най-глупавият въпрос, в случай че става дума за нашите/българските ни работици.
Нищо не следва – и скоро това няма да се промени.
Пак ще следим дребни, настоящи инсценировки, които ще бъдат прилепвани – с тиня – към Голямата Инсценировка, в това число и безсмисленото ни суетене по всички страни пред задния вход на „ общия ни европейски дом “.
А там дефицитът на провидчество към този момент предвещава съдбовни последствия – Глобалната Инсценировка като че ли е изчерпала ресурсите си и няма да успее да ги предотврати.
Зловещата смяна търси своите контури: блестящият бул. „ Шанз елизе “ би трябвало да бъде преоран и трансфорат в картофено поле/мечтата на Чърчил за София.
Тълпите са подготвени за това – основно младежи, които не крият произхода и вярата си - и най-много предназначението си като завоевателите на Европа.
Ние към този момент сме завоювана територия за тия бунтари – всеки ден стотици бежанци я прегазват гладко, за тях това е неприятно място, което час по-скоро би трябвало да не помнят.
Място, ръководено от хора, които са преобразили един надарен и честен Народ в някакво едвам доловимо негово сходство.
Тук няма кой да преоре Статуквото.
Възрастните са най-унизени – даже от личната си памет за Миналото, в която нищо не е подсказвало за трагичния им край.
Те са безсилни да трансформират каквото и да е – нямат предпочитание даже някак да забавят хода на изплъзващото им се време.
Младите пък са лишени от всякаква виталност – най-вече да ги ангажират да пазят непознатите картофени полета.
Мрачина.
