Kултовите свалячи на соца
Такъв бил соцът, онакъв бил соцът. Едни разправят митове с носталгични сълзи в очите, други пък мажат с черни краски и не крият погнусата си. Но хората и от двете категория не могат да отрекат едно – какви свалячи имаше едно време, ехей, освен това същински джентълмени. Днешните донжуановци бледнеят, те са просто сиво копие, някаква компютърна холограма, транспарантна и неплътна. А при свалячите от близкото минало си имаше даже и разнообразни категории. Как да не стартираме с Гларуса?
Легендарен персонаж, от който потегля мита за родното гостолюбие. Гларусът беше живата реклама на нашето Черноморие, безценен и парещ спомен на не една чужденка на и над междинната възраст. Гларусът знаеше още преди 1989 година смисъла на термина Ол Инклузив – „ целият вътре “.
Е, несъмнено, всеки гларус си имаше и една цел – да може някоя русокоса Астрид да го заведе да живее в чужбина. Гларусът е лятно животно. Зимната му вариация пък е ски-учителят.
На особена респект бяха и интернационалните водачи. Които също си имаха вариация. Те бяха сухоземни, морският вид беше морякът. Страшно вървежни видове. Заради полъха на „ вносно “. Кока-кола, джин, парфюм, часовник – това бяха подаръците за техните дами на сърцето. Е, първоначално и единствено разкази за изпита кола на кея в Барселона вършеше работа. Но акциите им фрапантно паднаха откакто към този момент куцо и сакато цъка зад граница.
Друга категория е баш-майсторът. Или индивидът от народа. Разгърдена космати гръд, здрави ръце, умения да се оправя с всичко и с всеки.
Традиционният български сваляч, който си имаше и градски вид – тарикатът. По време на соца имаше и една по-рядка, само че доста желана порода.
Чужденецът. Мечтата на всяка възпитаничка на езикова гимназия. Джентълменът, който с един неналожителен жест може да извади от левия джоб на сакото бонбонки Тик-так. Любовчиите от останалите категории твърдо разчитаха на ситуацията си в обществото.
Тук е културният деятел, най-често артикул на ВИТИЗ, който смуче меланхолично коктейл и численост студентки. Или пък шефът. На дружество, учебно заведение или пък даже някой кооператив. Ако му се опънеш – неприятно. Ама кой се опъваше?
Партийният секретар беше същият като шефа, само че малко по-злокобен. По-различен тип, само че също толкоз злокобен, беше и синът на партийния деятел. Расов образец, с начертано бъдеще и също бил по чужбина. За следване, най-често в Москва, само че какво от това.
На върха на пирамидата пък бяха най-тежките партийни приятели. Тези не доста на брой дейци, на които всичко беше разрешено. Които можеха да уредят апартамент, софийско жителство и отмора в чужбина. Обкръжението на този типаж беше от известни дами – актриси, певици, поетеси, спортистки. За връзките и подаръците от тези приятели се носят страховити митове.
