„Барби“ и септемврийският брой на Vogue, според мен
Така се случи, че ги видях едновременно – таман бях гледала странния фламингово розов филм на Грета Гъруиг, излизах от киното и си ревизирах телефона, когато внезапно съзрях в Инстаграм профила на Vogue корицата на септемврийския брой на изданието. За който не знае – the september issue (има цялостен документален филм със същото заглавие) на така наречен фешън библия е най-важният брой в годината, защото дефинира и задава трендовете за новия сезон. Та на корицата бяха те, богините от моето тийнейджърство, или най-малко четири от тях – Линда Еванджелиста, Наоми Кембъл, Кристи Търлингтън и Синди Крауфорд. Кралиците на 90-те.Макар да е 1000% политически неточно, ще кажа, че в първата секунда си помислих, че това не са те, а техните восъчни реплики от музея на Мадам Тюсо. Веднага разбрах обаче – не са восъчни, от плът и кръв са. Те са, но хем са, хем не са. И защото към момента бях крепко на вълна „ Барби “ (филмът), се почувствах тъкмо като бедната кукла, която челно се сблъсква с действителността, попадайки в същинския свят, където целулит, плоскостъпие и мисли за гибелта да искаш. И боязън от остаряването. Смъртен боязън. Е, не всеки път. Само от време на време, когато те връхлети чувството за наложителност и ужасът, че нищо не можеш да направиш нито против остаряването, нито против гибелта. Много ми хареса това, че Грета Гъруиг е „ заразила “ пластик-фантастик света на Барби с тъмната материя на страховете. Гадничко като концепция, само че ми хареса. 
Моята първа кукла не беше Барби, тъй като се появи в живота ми тъкмо през 1980 година, а тогава в България ще имаш Барби различен път. Е, някои може и да са имали. Ако са били родени в подобаващото семейство. Та моята първа кукла беше по-едричка и на растеж, и на кост, фабрично облечена с бледожълта рокля и носеше шапка от същата материя и в същия цвят. Името, което ѝ бяха дали от завода производител, не беше напълно обичайно, а десетина години по-късно момчето, с което се целувах за първи път, носеше мъжкия вид на същото име. Няма да споделям името, тъй като нашата история с целуването си остана единствено сред нас и звездите на небето. После имах и други кукли – бебета или госпожици като тази първата.Имах и няколко много Барби сходни кукли. Истината е, че когато години по-късно купувах на щерка ми истинска Барби, по този начин и не разбрах какво ѝ е толкоз специфичното – кукла като кукла. Всъщност по-особеното в нея бе, че беше кльощава, с дълги крайници и доста готини облекла и аксесоари. И да, по някакъв метод, сравнявайки я с моите остарели кукли, виждах, че множеството от тях, с дребни изключения, са тромави, с дебели глезени и наподобяват на дребни лелки или на разорени аристократки от 19. век, а тя е мацката с хубавия живот в слънчева далечна Калифорния.А в самия завършек на 80-те – началото на 90-те, в живота ни нахлуха супермоделите. Чрез списание „ Паралели “, припомням си доста добре, и посредством клипа на една фамозна ария – Freedom на Джордж Майкъл, в който участваха тъкмо четирите богини Линда, Наоми, Синди и Кристи. Тогава към момента нямаше интернет, нямаше обществени мрежи, а в България нямаше и жълти вестници, та по тази причина богините към момента можеха да съществуват. За нас, тийнейджърките в постсоциалистическа България, тези богини поеха щафетата от куклите с дебелите глезени и ние, преди малко навлезлите в пубертета момиченца, зяпахме към този момент тях. По тв приемника и в списанията.Пиша всичко това, с цел да се опитам да обясня за какво по този начин се напрегнах, като видях корицата на септемврийското издание на Vogue и автоматизирано я свързах с кино лентата, който преди малко бях гледала. С една дума – моите богини на свободата и младостта се оказаха… подвластни на времето. Джордж Майкъл пък напряко се оказа зависим на смъртта… Как да не те депресира това. Доста отрезвяваща панорама бе тази корица. За нашето потомство – поколението X. Не че през годините не съм виждала всяка една от четирите кралици из разнообразни уеб сайтове и в разнообразни фотосесии, виждала съм ги, несъмнено. Но по този начин дружно, на корицата на Vogue, както едно време… Защо са се навили да се снимат? Ясно е, че всички ще ги съпоставят с облиците им отпреди 30-ина години и че изводът може да бъде единствено един. Да, в случай че пиша статус във Facebook и би трябвало да съм политкоректна, ще напиша какъв брой са красиви, мощни и страхотни, и прочие. И в никакъв случай няма да си разреша да загатна страшната думичка, започваща със С (не гибел, другата). На процедура към този момент не може да се споделя, че една жена остарява.Ето, споделих го. Остаряване. Старост. На мен да вземем за пример, в случай че ми го каже някой, дали ще му проговоря в миналото? Не мисля. Аз в случай че го кажа или напиша, ще ме разпнат на кръст, ще ме обвинят в ейджизъм и за какво за мъжете никой не приказва по този начин, и какъв е този женски съд, и какъв брой съм зла и злобна, и прочие. Ами да, за мъжете в множеството случаи не се приказва по този начин, не знам за какво, доста е жалко. Причината съгласно мен е същата, заради която съвсем никой не гледа в какви костюми са зрелостникът на бала и младоженецът на сватбата. Абе гледат ги, само че едвам не е без никак. Истински се разискват обаче единствено роклите на девойките и тази на булката.Макар че въпреки всичко и мъжете ги разясняваме. Ето да вземем за пример мъжът на Кристин Дейвис от „ И просто ей по този начин “ много е оста… Не, ще го кажа отново – стар. Табу ли е остаряването? Нали би трябвало да го приемем, да сме щастливи с него и така нататък? Защо го превърнахме в табу? И отново сме едни такива шизофренични – хем желаеме да го демонстрираме, да не го крием, хем се вършим, че не съществува, отхвърляме да го назовем, търсим евфемизми. Публично всичко е ок, хората се преценяват в множеството случаи. Прочетете обаче форумите. Не, не всички пишещи там са простаци. Просто по този начин мислят. Не можем да изтрием от главите им това, което в действителност мислят, само че да, можем да ги ограничим да го декларират обществено. Така се раждат табутата.Възхищавам се на тези четири дами за това, че са в толкоз добра форма тук и в този момент, на 50+, минали в действителност през какво ли не. Имат пластични интервенции и всевъзможни процедури, ясно е. Времето и гравитацията обаче по този начин или другояче са безпощадни и всесилни и постоянно побеждават. Затова в нашите нелепи опити да ги надмогнем постоянно ще има нещо гротесково. Това е смехът на Вселената, подбуден от заблудата ни, че въпреки всичко нещо можем да създадем. В последна сметка всички тези пластични намеси и цифрови подмладявания с фотошоп и филтри са просто различен метод да ти проличава, че остаряваш. Модерният метод. Не знам дали е по-красив. Може би е.Майка ми е на 79 години. Показах ѝ фотографията в Инстаграм на една известна над 50-годишна жена, българка, която и двете сме виждали онлайн. От пръв взор си личеше искрено, че дамата си е правила няколко естетични корекции – филъри в устните и нещо в скулите, както и промяна на овала на лицето. „ Защо си го вършат това? Не виждат ли, че им проличава! “ – споделих аз напълно тривиално. 79-годишната ми майка отвърна: „ Защото са разбрали, че по този начин въпреки всичко е по-добре “. И може би в действителност е по-добре.Ама кому е нужна действителността? Нея си я имаме, знаем я. Отворете ни вратата, дайте ни едни ролкови кънки и ни оставете да се пренесем другаде най-малко за малко, най-малко за една игра. Не желаеме тъпата действителност, толкоз ли е мъчно да се разбере! Искаме супермоделите на кориците да са на 25–30 и да нямат потребност от никакви намеси. Искаме Барби да си е кукла – пластмасово гладка и недостижима за гибелта, че даже и за мислите за нея, напълно руса, с дълги крайници, без плоски стъпала и целулит, и с прекрасен живот във фламингово розово. Там някъде измежду аксесоарите ѝ от време на време да има и един Кен. (Боже, какъв брой е комичен Райън Гослинг в „ Барби “!)Светът на шоубизнеса е нашият Барбиленд за възрастни. Понякога просто ни се желае да избягаме в него – когато сме изтощени и обезверени заради една от многочислените аргументи в нашия посредствен свят на хора, хронично изплашени от старостта и гибелта. Никой няма право да ни лишава това. Винаги съм считала, че илюзиите са нашият късмет за оцеляване в този живот, който, дано си признаем, може да бъде вежлив и щастлив, само че също по този начин може да бъде и доста нечовечен, доста сложен. Та от време на време просто имаме потребност от бягство и шоубизнесът ни го дава – списанията, моделите, филмите, играта. Плащаме си, с цел да се разтушим – концепция остаряла като света. Искаме да се смеем, да ни е леко, да е повърхностно и красиво по оня импровизиран метод, по който единствено младостта може да бъде красива.Ще си призная – одобрявам кино лентата „ Барби “. Не примирам от екстаз, има и много досадни моменти в него, изключително някои песни и танци, има и глупости, измежду тях и занимателни. А финалът е безумно неуместен. Но въпреки всичко филмът ми хареса, тъй като иронизира самоуверено – и дамите, и мъжете, и клишетата посред ни, и политиката, и бизнеса, и шоубизнеса, и обществото, и концепциите, върлуващи в обществото, и медиите… Всичко. Четох, че имало във кино лентата отровен феминизъм. Глупости! Точно токсичният феминизъм е най-иронизиран.Ще си призная още нещо – не одобрявам корицата на „ Вог “. Изобщо не я одобрявам. В нея има нещо грубовато, тежко, пренавито. Може би е въпрос на асортимент и обработка на фрагментите, стайлинг, при все това Vogue рядко бъркат в тези неща. Вероятно съществуват условия, които са оказали въздействие върху снимачния развой и резултата от него, за които ние не подозираме – суетност, персонални условия на всяка една от звездите, клаузи в контракта, искания, кой знае. Така или другояче в прекомерното „ излъскване “ постоянно има доза досада, нездрава упоритост и липса на самочувствие. Натъжи ме тази корица, не ме зарадва. Лайкнах я от емпатия. Приемете го като самостоятелна реакция, имам право на такава, нали?Що се отнася до съвършенството и безконечната младост, обречени сме на сигурен неуспех, знаете го. Защото не сме кукли. Може би изкуственият разсъдък един ден ще ни даде тази опция – да станем същински „ кукли “. Да живеем в бионични тела и да сме красиви и безконечни Барбита. Приказката за Пинокио, само че наопаки. Нищо и в никакъв случай няма да ни е задоволително. Пълен призрачен сън, като се замисли човек.
Моята първа кукла не беше Барби, тъй като се появи в живота ми тъкмо през 1980 година, а тогава в България ще имаш Барби различен път. Е, някои може и да са имали. Ако са били родени в подобаващото семейство. Та моята първа кукла беше по-едричка и на растеж, и на кост, фабрично облечена с бледожълта рокля и носеше шапка от същата материя и в същия цвят. Името, което ѝ бяха дали от завода производител, не беше напълно обичайно, а десетина години по-късно момчето, с което се целувах за първи път, носеше мъжкия вид на същото име. Няма да споделям името, тъй като нашата история с целуването си остана единствено сред нас и звездите на небето. После имах и други кукли – бебета или госпожици като тази първата.Имах и няколко много Барби сходни кукли. Истината е, че когато години по-късно купувах на щерка ми истинска Барби, по този начин и не разбрах какво ѝ е толкоз специфичното – кукла като кукла. Всъщност по-особеното в нея бе, че беше кльощава, с дълги крайници и доста готини облекла и аксесоари. И да, по някакъв метод, сравнявайки я с моите остарели кукли, виждах, че множеството от тях, с дребни изключения, са тромави, с дебели глезени и наподобяват на дребни лелки или на разорени аристократки от 19. век, а тя е мацката с хубавия живот в слънчева далечна Калифорния.А в самия завършек на 80-те – началото на 90-те, в живота ни нахлуха супермоделите. Чрез списание „ Паралели “, припомням си доста добре, и посредством клипа на една фамозна ария – Freedom на Джордж Майкъл, в който участваха тъкмо четирите богини Линда, Наоми, Синди и Кристи. Тогава към момента нямаше интернет, нямаше обществени мрежи, а в България нямаше и жълти вестници, та по тази причина богините към момента можеха да съществуват. За нас, тийнейджърките в постсоциалистическа България, тези богини поеха щафетата от куклите с дебелите глезени и ние, преди малко навлезлите в пубертета момиченца, зяпахме към този момент тях. По тв приемника и в списанията.Пиша всичко това, с цел да се опитам да обясня за какво по този начин се напрегнах, като видях корицата на септемврийското издание на Vogue и автоматизирано я свързах с кино лентата, който преди малко бях гледала. С една дума – моите богини на свободата и младостта се оказаха… подвластни на времето. Джордж Майкъл пък напряко се оказа зависим на смъртта… Как да не те депресира това. Доста отрезвяваща панорама бе тази корица. За нашето потомство – поколението X. Не че през годините не съм виждала всяка една от четирите кралици из разнообразни уеб сайтове и в разнообразни фотосесии, виждала съм ги, несъмнено. Но по този начин дружно, на корицата на Vogue, както едно време… Защо са се навили да се снимат? Ясно е, че всички ще ги съпоставят с облиците им отпреди 30-ина години и че изводът може да бъде единствено един. Да, в случай че пиша статус във Facebook и би трябвало да съм политкоректна, ще напиша какъв брой са красиви, мощни и страхотни, и прочие. И в никакъв случай няма да си разреша да загатна страшната думичка, започваща със С (не гибел, другата). На процедура към този момент не може да се споделя, че една жена остарява.Ето, споделих го. Остаряване. Старост. На мен да вземем за пример, в случай че ми го каже някой, дали ще му проговоря в миналото? Не мисля. Аз в случай че го кажа или напиша, ще ме разпнат на кръст, ще ме обвинят в ейджизъм и за какво за мъжете никой не приказва по този начин, и какъв е този женски съд, и какъв брой съм зла и злобна, и прочие. Ами да, за мъжете в множеството случаи не се приказва по този начин, не знам за какво, доста е жалко. Причината съгласно мен е същата, заради която съвсем никой не гледа в какви костюми са зрелостникът на бала и младоженецът на сватбата. Абе гледат ги, само че едвам не е без никак. Истински се разискват обаче единствено роклите на девойките и тази на булката.Макар че въпреки всичко и мъжете ги разясняваме. Ето да вземем за пример мъжът на Кристин Дейвис от „ И просто ей по този начин “ много е оста… Не, ще го кажа отново – стар. Табу ли е остаряването? Нали би трябвало да го приемем, да сме щастливи с него и така нататък? Защо го превърнахме в табу? И отново сме едни такива шизофренични – хем желаеме да го демонстрираме, да не го крием, хем се вършим, че не съществува, отхвърляме да го назовем, търсим евфемизми. Публично всичко е ок, хората се преценяват в множеството случаи. Прочетете обаче форумите. Не, не всички пишещи там са простаци. Просто по този начин мислят. Не можем да изтрием от главите им това, което в действителност мислят, само че да, можем да ги ограничим да го декларират обществено. Така се раждат табутата.Възхищавам се на тези четири дами за това, че са в толкоз добра форма тук и в този момент, на 50+, минали в действителност през какво ли не. Имат пластични интервенции и всевъзможни процедури, ясно е. Времето и гравитацията обаче по този начин или другояче са безпощадни и всесилни и постоянно побеждават. Затова в нашите нелепи опити да ги надмогнем постоянно ще има нещо гротесково. Това е смехът на Вселената, подбуден от заблудата ни, че въпреки всичко нещо можем да създадем. В последна сметка всички тези пластични намеси и цифрови подмладявания с фотошоп и филтри са просто различен метод да ти проличава, че остаряваш. Модерният метод. Не знам дали е по-красив. Може би е.Майка ми е на 79 години. Показах ѝ фотографията в Инстаграм на една известна над 50-годишна жена, българка, която и двете сме виждали онлайн. От пръв взор си личеше искрено, че дамата си е правила няколко естетични корекции – филъри в устните и нещо в скулите, както и промяна на овала на лицето. „ Защо си го вършат това? Не виждат ли, че им проличава! “ – споделих аз напълно тривиално. 79-годишната ми майка отвърна: „ Защото са разбрали, че по този начин въпреки всичко е по-добре “. И може би в действителност е по-добре.Ама кому е нужна действителността? Нея си я имаме, знаем я. Отворете ни вратата, дайте ни едни ролкови кънки и ни оставете да се пренесем другаде най-малко за малко, най-малко за една игра. Не желаеме тъпата действителност, толкоз ли е мъчно да се разбере! Искаме супермоделите на кориците да са на 25–30 и да нямат потребност от никакви намеси. Искаме Барби да си е кукла – пластмасово гладка и недостижима за гибелта, че даже и за мислите за нея, напълно руса, с дълги крайници, без плоски стъпала и целулит, и с прекрасен живот във фламингово розово. Там някъде измежду аксесоарите ѝ от време на време да има и един Кен. (Боже, какъв брой е комичен Райън Гослинг в „ Барби “!)Светът на шоубизнеса е нашият Барбиленд за възрастни. Понякога просто ни се желае да избягаме в него – когато сме изтощени и обезверени заради една от многочислените аргументи в нашия посредствен свят на хора, хронично изплашени от старостта и гибелта. Никой няма право да ни лишава това. Винаги съм считала, че илюзиите са нашият късмет за оцеляване в този живот, който, дано си признаем, може да бъде вежлив и щастлив, само че също по този начин може да бъде и доста нечовечен, доста сложен. Та от време на време просто имаме потребност от бягство и шоубизнесът ни го дава – списанията, моделите, филмите, играта. Плащаме си, с цел да се разтушим – концепция остаряла като света. Искаме да се смеем, да ни е леко, да е повърхностно и красиво по оня импровизиран метод, по който единствено младостта може да бъде красива.Ще си призная – одобрявам кино лентата „ Барби “. Не примирам от екстаз, има и много досадни моменти в него, изключително някои песни и танци, има и глупости, измежду тях и занимателни. А финалът е безумно неуместен. Но въпреки всичко филмът ми хареса, тъй като иронизира самоуверено – и дамите, и мъжете, и клишетата посред ни, и политиката, и бизнеса, и шоубизнеса, и обществото, и концепциите, върлуващи в обществото, и медиите… Всичко. Четох, че имало във кино лентата отровен феминизъм. Глупости! Точно токсичният феминизъм е най-иронизиран.Ще си призная още нещо – не одобрявам корицата на „ Вог “. Изобщо не я одобрявам. В нея има нещо грубовато, тежко, пренавито. Може би е въпрос на асортимент и обработка на фрагментите, стайлинг, при все това Vogue рядко бъркат в тези неща. Вероятно съществуват условия, които са оказали въздействие върху снимачния развой и резултата от него, за които ние не подозираме – суетност, персонални условия на всяка една от звездите, клаузи в контракта, искания, кой знае. Така или другояче в прекомерното „ излъскване “ постоянно има доза досада, нездрава упоритост и липса на самочувствие. Натъжи ме тази корица, не ме зарадва. Лайкнах я от емпатия. Приемете го като самостоятелна реакция, имам право на такава, нали?Що се отнася до съвършенството и безконечната младост, обречени сме на сигурен неуспех, знаете го. Защото не сме кукли. Може би изкуственият разсъдък един ден ще ни даде тази опция – да станем същински „ кукли “. Да живеем в бионични тела и да сме красиви и безконечни Барбита. Приказката за Пинокио, само че наопаки. Нищо и в никакъв случай няма да ни е задоволително. Пълен призрачен сън, като се замисли човек. Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ