Бунтарят, който се вписва във всяка култура. Кино, пънк и оцеляване - Лех Ковалски
Тъжно е, само че към момента има хора, които считат, че цялата информация за него може да се изчерпа със основания през 1980 година филм за Сид Вишъс и Sex Pistols. А това е единствено огромното, мощно и взривяващо начало на един креативен и персонален живот, превръщащ самия живот в кино летопис. Всеки миг е уловен от влудяващо точните очи на Лех Ковалски и остава неизменима част от пъзел, в който всичко друго може да бъде сменено, само че не и частиците, основани от него.
За музиката, за обществените права, за свободата, за равенството, за опцията да избираш, за опцията да протестираш – всичко това минава през него като режисьор и оператор, зает с тематиката от първо лице. И тъкмо това го прави вечен и в един удивителен псевдоконформизъм, който в същността си е протест от най-високо равнище. Бунт на интелектуалец и новобранец по едно и също време.
Разговорът с Лех Ковалски е като извор, от който пиеш непрестанно, само че жаждата остава от самото начало. Жажда да искаш още и още, да усещаш и да попиваш от вселената на този съхранил се с безупречна чест мъж. Сякаш самоизваян от личната си многоцветност и невъзможността да бъде „ допълван “ от други...
Снимка: Даниел Димитров
Лех Ковалски в един демонски жив диалог – за кино, за пънк и за оцеляване. За неналичието на благополучие и невъзможността да съществуваш единствено с идеалите си. Какво е да загубиш съвсем всичко. За придвижването, спомените, движимостите и боклуците, без които постоянно ще можем. За Париж, за Франция и културата на тази страна. За споровете – вътрешни, междукултурни, персони, обществени, политически, артистични. И за какво пренарежда документална действителност по този начин, че тя да се трансформира в художествена небивалица...
Г-н Ковалски, Вие сте първият посетител на „ София филм фест “, още от времето, когато той се споделя „ Мюзик филм фест “...
- Да, гостуването ми тук преди доста години беше за мен доста значимо прекарване. Тогава живеех в Щатите и не бях благополучен там. Дойдох, огледах се и си споделих, че може би би трябвало да се преместя в Европа. Тук се случват доста неща, стават промени, до момента в който там хората живеят в някакво блаженство, което тук сякаш го нямаше...
Две години по-късно ми се отвори опция да фотографирам филм в Полша. И по-късно в действителност се реалокирах на Стария континент. Живях в Полша, в Англия, във Франция. Така, че това беше доста значим миг за мен, доста съм удовлетворен. Въпреки че по това време в София беше цялостен безпорядък, на мен доста ми хареса.
А в този момент, през днешния ден, благополучен ли сте?
- (Смее се – бел. а.) Аз в действителност в никакъв случай не съм бил благополучен.
Правя филми за тежки публични проблеми. Преди четири години се върнах в моя роден град, в Щатите, и направи филм за него (Филмът е I Pay for Your Story/Плащам ти за историята, 2017 – бел. а). В момента там е злополука. Цялата централна градска част е едно гето, където живеят единствено небогати хора от малцинствата. В града има пет пандиза...
След това направих филм за един американски индианец, който се затруднява да се впише в американското общество, в това число и в своята лична общественост. Аз го поканих да живее един месец с мен в Париж, като му разреших да живее като жена. В Париж той се разпознава с афганистанските бежанци. Затова и филмът се споделя „ И това е Париж “ (This is Paris Too, 2020 – бел. а).
Снимка: Даниел Димитров
Правих филм и за френските служащи, които се бунтуват против системата и заплашват да взривят заводите, в които работят (On va tout pеter/Разбий го на части, 2019 – бел. а)). Сега, сега, фотографирам в Пиренеите дребни фермери, които се пробват да се съпротивляват против корпоративната система на земеделието и агробизнеса. Филмът е за това какво ядем, по какъв начин се създава храната, какво е нейното качество и по какъв начин това се отразява на околната среда. Така, че това са нещата, които ме вълнуват, и няма по какъв начин да съм доста благополучен в този свят...
Вълнувате се от разнообразни тематики, само че по какъв начин се стига до основаването на филм?
- Аз не пъдя коли за спешна помощ, нагледно казано. Не диря тематиките си, те сами ме намират. И, в случай че всичките тематики, по които съм работил, са по някакъв метод свързани с моя живот, и, в случай че човек огледа филмите ми през годините – това е нещо като моя биография.
Интересуват ме новобранци, хора, които са отвън системата, които не я одобряват и се пробват да я трансформират. Не знам дали може да се промени системата, тъй като е доста мъчно. Може би, задачата им е по-скоро да намерят някакво свое място в системата по този начин, че да могат да бъдат щастливи и да си съжителстват по някакъв метод.
Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски
Мисля, че е доста значимо, когато човек се бунтува. Защото това е метод да откриеш своята лична еднаквост, да откриеш кой си ти. И, когато аз върша филми за тези хора, аз свързвам моята еднаквост с тях и самият аз се усещам като герой.
Аз имам и собствен личен метод към киното. От една страна, това са документални филми, само че въпреки това – не са, те са игрални. Взимам една фактическа документална действителност и я пренареждам във кино лентата си по този начин, че тя да се трансформира в художествена небивалица.
Вие в действителност обяснявате Вашата позиция към по този начин нареченото самостоятелното кино, към което постоянно Ви причисляват...
- В днешно време към този момент даже не знам какво значи без значение кино. Според мен това към този момент няма никакъв смисъл. Опитвам се да намирам финансиране за моите филми. Не бих желал да върша кино, което авансово е обречено на крах и е ясно, че никой няма да гледа.
Бих желал филмите ми да предизвикат хората, да имат мощно влияние. Надявам, се че даже да не гледат моите филми, те ще чуят за тях и даже единствено това дава някаква мощ – с този дух на новобранеца, на бунтаря. Има го и това, че моите филми са доста тясно свързани с стопанската система и стопански проблеми...
Пазите ли към момента камерата Super-8, която получавате като тинейджър и на 14 вършиме своя първи филм The Danger Halls?
- Не, не я вардя. Аз в продължение на няколко години бях безприютен. Много пътувах, движех се от едно място на друго, бях известно време в Мексико. И тогава изгубих доста неща. Всъщност, изгубих съвсем всичко...
След това няколко пъти се пренасях, живях на разнообразни места. Например, когато отидох да пребивавам във Франция, взех със себе си 900 кг кино лента, която трябваше да инсталирам. И поради това изгубих доста неща, които просто не съумях да взема.
Снимка: Даниел Димитров
Но аз през целия си живот съм в придвижване и не желая да нося нищо със себе си. Нямам потребност от някакви остарели предмети, те са просто тежест, която ме обременява и не ми е нужна. Имам потребност да се откъсна и да погледна нещата с нови очи.
Когато майка ми умря в Щатите, тя имаше огромна къща на три етажа, цялостна с движимости. След като си отиде, аз прегледах всичко... Ужасно доста обичах майка си, само че си дадох сметка, че това са просто някакви отпадъци, които не са нужни на никому. Не знам дали това е отговор на Вашия въпрос...
Какво друго пазите оттогава – като спомен от тези години?
- Много ми е мъчно да отговоря на този въпрос, тъй като аз съм към този момент един възрастен човек (Усмихва се – бел. а.). Щастлив съм, че оцелях, по тази причина спомените ми от тези години са мемоари за оцеляване.
Тогава, както и в този момент, се пробвах да оставам жив. В този смисъл, може би дублирам живота на майка ми. Спомените ми ненапълно са сходни на нейното прекарване. Тя съумява да оживее след лагерите на Сталин. От там съумява да избяга в Иран, в Индия, в Африка, в Англия и най-после – в Щатите. Едно непрекъснато тичане и преместване, пренасяне, едно непрекъснато оцеляване. Тя беше сбирка от мемоари. Аз също съм се трансформирал в сбирка от мемоари...
Тук мога да се върна и към въпроса по какъв начин предпочитам тематиките за филмите си. Те са свързани с това, че моят живот е едно непрекъснато придвижване. Но, пробвайки се да запомня значимите неща, и тематиките на филмите ми по някакъв метод ме връщат към това. И то е несъзнателен развой.
Снимка: Даниел Димитров
Ще дам един образец от времето, когато снимахме „ История на един наркоман “ (Story of a Junkie, 1985 – бел. а.). Намерихме пари от един паралия в Ню Йорк, който беше доста добър състезател на голф. На сътрудниците, с които играе голф, той споделяше: „ Ще играя голф с теб, в случай че ти дадеш избрана сума пари за този филм “. И самият този развой на събиране на средства за кино лентата по този метод беше надали не по-забавен от самите фотоси на кино лентата...
Колко близо би трябвало да е един режисьор до своите актьори/герои – изключително, когато става въпрос за писмено кино?
- Не прекомерно близо (Смее се – бел. а.). Това е въпрос, който постоянно си задавам при започване на фотоси и въпрос, по който мисля.
Хората, които снимаш, имат своя сила и ти не би трябвало да се доближаваш прекалено много до тях. Защото има заплаха да нарушиш тази сила. В същото време, не би трябвало да бъдеш и прекомерно надалеч. Аз безусловно си предпочитам обектива, с който фотографирам избран човек – съгласно самия човек. Някои хора би трябвало да фотографирам по-отдалеч и надлежно да имам обектив с по-голямо нарастване. Други би трябвало да бъдат снимани по-отблизо.
Когато работех с индианеца, за който Ви разказвах, него го снимах доста от близко в Париж. Защото той имаше потребност от мен – с цел да се усеща предпазен. Точно противоположното беше с френските служащи – тях ги снимах отдалеко. Те не ми се доверяваха изцяло, одобряваха ме ненапълно като представител на медиите.
Това е един доста значим въпрос, за който би трябвало да разчиташ и на своята вътрешен глас – тъй като зависи от съответния човек. И е нещо, което се усеща, когато гледаш готовата лента на огромния екран. Усеща се каква е била дистанцията по отношение на хората.
Има ли фрагменти от D.O.A. или от Hey! Is Dee Dee Home?, които пазите за последваща лента. Имам поради фрагменти, които съзнателно не сте присъединил преди време?
- Не мога да кажа, че има нещо, което преднамерено съм избрал да не включа във филм. Не съм употребявал неща, които примерно не са на фокус или пък не ми оказват помощ да опиша историята, която желая.
Да, вардя такива фрагменти в архива си, в Париж, само че нямам материал, който съм решил, че не желая да покажа и ще го оставя за друга лента.
Факт е, че Сид Вишъс и гаджето му Нанси ме помолиха да ги фотографирам по какъв начин вършат секс, желаеха да им направя порно видео. Но аз взех решение да не го направя, а може би трябваше... (Усмихва се – бел. а.).
Обичате ли Париж? Пита Ви човек, който не припада от мита за безконечния град на любовта.
- Не харесвате Париж? Je comprends (От френски – Разбирам, бел. а.). Ще бъде доста лицемерно от моя страна, в случай че кажа че не обичам Париж, тъй като Париж постоянно е бил доста добър към мен.
Френската просвета е извънредно характерна и комплицирана, само че там има история –
за ужасно доста блус музиканти, писатели, артисти, режисьори, чернокожи новобранци и всевъзможни други създатели, които са пристигнали в Париж, тъй като не са могли да се впишат в тяхното лично общество – в Америка, в Източна Европа, и които Франция е приела с отворени прегръдки, и ни е дала опцията да творим и да живеем там.
Има една комплицирана връзка с колониалното минало, която французите, значително, отхвърлят да преработят и да се изправят лице в лице с нея. И, в случай че човек навлезе в нея и се залута, може да се загуби.
В Париж аз съм наклеветен като неприятното момче, пънкаря. Винаги ми задават въпроси за порнофилмите ми, за Сид Вишъс. И това е една еднаквост, която за мен е извънредно досадна, само че на хората им подхожда. Аз обаче не съм единствено това, само че този стандарт е натрапен за мен.
Снимка: Даниел Димитров
Но, най-общо казано, френската просвета сега е в доста огромен вътрешен спор. Франция претърпява извънредно тежка рецесия на идентичността до степен, че е въпрос на оцеляване. И тази рецесия на идентичността е обвързвана с неолиберализма. Неолиберализмът убива Франция.
Но би трябвало да кажа и още нещо доста значимо. Аз сега съм тук, при Вас, с помощта на Франция. Аз можах да направя тези филми, с помощта на Франция. Това нямаше да може да се случи в Щатите, нямаше да мога да получа финансиране. Французите обичат новобранците и това е нещо в действителност прелестно в тяхната просвета, и едно от чудесните неща на Франция.
А другояче аз усърдно заобикалям туристическата част на Париж (Смее се – бел. а.). Няма какво да върша там, тъй като няма нищо забавно. Това е един голям, отегчителен музей – като Прага и Рим. Понякога единствено върша едно кръгче с моторетката си.
Това с туризма е една нужна отрова, тъй като някои хора по този метод си изкарват прехраната. Но то изцяло убива тези градове...
Аз пребивавам в квартал малко отвън Париж – той е доста по-жив и доста по-бохемски, има наркомани, актьори, емигранти от разнообразни елементи на света. Малко наподобява на Lower East Side от времето, когато живеех в Ню Йорк. Но аз и тогава не ходех оттатък 14-а улица. Тези публични, лъскави елементи на града с тълпите туристи за мен са неприятни и ги заобикалям...
Все още има пънк музика и фенове-пънкари. Днес те биха ли могли да бъдат лице на обществен или политически митинг?
- Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Всички тези субкултури са свързани с младостта. Считам, че до ден сегашен – в себе си като персона и в работата си – нося избран пънкарски дух. Но в този момент не бих се облякъл като пънкар, тъй като би било несвоевременно и неуместно.
Дали пънкът може да се възроди по някакъв метод... Не знам... Струва ми се, че във всички тези модерни форми на протест, които се случват онлайн и посредством разнообразни обществени мрежи и приложения – в някои от тях сякаш има нещо от духа на пънка.
Любопитно е, че като цяло младежите демонстрират някакъв интерес към пънка и в тях също има част от този дух. Примерно, в случай че в този момент се покаже филм за Елвис Пресли, мисля, че би бил забавен само и единствено за върлите му почитатели. Докато с пънка не е по този начин.
Снимка: Даниел Димитров
Пънкът беше последната достоверна форма на обществен протест, само че той се вписа в музикалната промишленост, която е надълбоко корпоративна и капиталистическа. И все пак, той е друг от Beatles и Rolling Stones. Пънкарите в никакъв случай не са се стремили да стават Rolling Stones. Те, несъмнено, имаха потребност от контракти със звукозаписни студия, само че успяваха да ги надхитрят, да ги заобиколят по един или различен метод. Докато Beatles и Rolling Stones, и цялата тази вълна, е един надълбоко комерсиален артикул. Там става въпрос за правене на пари, за разлика от пънка. Затова той към момента съумява да носи една бунтарска сила, която е забавна за младите.
Каква музика слушате през днешния ден?
- Има чудесна финландска пробна музика. А аз обичам пробната музика, тъй като това е едно неповторимо пространство, свободно от каквито и да е асоциации – политически или други, и ми дава независимост да мисля, без да съм привързан с избрани конотации.
Обичам класиката. Напоследък изключително доста чувам класическа музика, тъй като се пробвам да схвана по какъв начин тя може да изрази възприятието за комизъм в един филм. Има страхотна африканска музика. Много одобрявам реге. Разбира се, одобрявам и постоянно съм слушал, и блус, и джаз.
За музиката, за обществените права, за свободата, за равенството, за опцията да избираш, за опцията да протестираш – всичко това минава през него като режисьор и оператор, зает с тематиката от първо лице. И тъкмо това го прави вечен и в един удивителен псевдоконформизъм, който в същността си е протест от най-високо равнище. Бунт на интелектуалец и новобранец по едно и също време.
Разговорът с Лех Ковалски е като извор, от който пиеш непрестанно, само че жаждата остава от самото начало. Жажда да искаш още и още, да усещаш и да попиваш от вселената на този съхранил се с безупречна чест мъж. Сякаш самоизваян от личната си многоцветност и невъзможността да бъде „ допълван “ от други...
Снимка: Даниел Димитров
Лех Ковалски в един демонски жив диалог – за кино, за пънк и за оцеляване. За неналичието на благополучие и невъзможността да съществуваш единствено с идеалите си. Какво е да загубиш съвсем всичко. За придвижването, спомените, движимостите и боклуците, без които постоянно ще можем. За Париж, за Франция и културата на тази страна. За споровете – вътрешни, междукултурни, персони, обществени, политически, артистични. И за какво пренарежда документална действителност по този начин, че тя да се трансформира в художествена небивалица...
Г-н Ковалски, Вие сте първият посетител на „ София филм фест “, още от времето, когато той се споделя „ Мюзик филм фест “...
- Да, гостуването ми тук преди доста години беше за мен доста значимо прекарване. Тогава живеех в Щатите и не бях благополучен там. Дойдох, огледах се и си споделих, че може би би трябвало да се преместя в Европа. Тук се случват доста неща, стават промени, до момента в който там хората живеят в някакво блаженство, което тук сякаш го нямаше...
Две години по-късно ми се отвори опция да фотографирам филм в Полша. И по-късно в действителност се реалокирах на Стария континент. Живях в Полша, в Англия, във Франция. Така, че това беше доста значим миг за мен, доста съм удовлетворен. Въпреки че по това време в София беше цялостен безпорядък, на мен доста ми хареса.
А в този момент, през днешния ден, благополучен ли сте?
- (Смее се – бел. а.) Аз в действителност в никакъв случай не съм бил благополучен.
Правя филми за тежки публични проблеми. Преди четири години се върнах в моя роден град, в Щатите, и направи филм за него (Филмът е I Pay for Your Story/Плащам ти за историята, 2017 – бел. а). В момента там е злополука. Цялата централна градска част е едно гето, където живеят единствено небогати хора от малцинствата. В града има пет пандиза...
След това направих филм за един американски индианец, който се затруднява да се впише в американското общество, в това число и в своята лична общественост. Аз го поканих да живее един месец с мен в Париж, като му разреших да живее като жена. В Париж той се разпознава с афганистанските бежанци. Затова и филмът се споделя „ И това е Париж “ (This is Paris Too, 2020 – бел. а).
Снимка: Даниел Димитров
Правих филм и за френските служащи, които се бунтуват против системата и заплашват да взривят заводите, в които работят (On va tout pеter/Разбий го на части, 2019 – бел. а)). Сега, сега, фотографирам в Пиренеите дребни фермери, които се пробват да се съпротивляват против корпоративната система на земеделието и агробизнеса. Филмът е за това какво ядем, по какъв начин се създава храната, какво е нейното качество и по какъв начин това се отразява на околната среда. Така, че това са нещата, които ме вълнуват, и няма по какъв начин да съм доста благополучен в този свят...
Вълнувате се от разнообразни тематики, само че по какъв начин се стига до основаването на филм?
- Аз не пъдя коли за спешна помощ, нагледно казано. Не диря тематиките си, те сами ме намират. И, в случай че всичките тематики, по които съм работил, са по някакъв метод свързани с моя живот, и, в случай че човек огледа филмите ми през годините – това е нещо като моя биография.
Интересуват ме новобранци, хора, които са отвън системата, които не я одобряват и се пробват да я трансформират. Не знам дали може да се промени системата, тъй като е доста мъчно. Може би, задачата им е по-скоро да намерят някакво свое място в системата по този начин, че да могат да бъдат щастливи и да си съжителстват по някакъв метод.
Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски Кадри от филмите на Лех Ковалски
Мисля, че е доста значимо, когато човек се бунтува. Защото това е метод да откриеш своята лична еднаквост, да откриеш кой си ти. И, когато аз върша филми за тези хора, аз свързвам моята еднаквост с тях и самият аз се усещам като герой.
Аз имам и собствен личен метод към киното. От една страна, това са документални филми, само че въпреки това – не са, те са игрални. Взимам една фактическа документална действителност и я пренареждам във кино лентата си по този начин, че тя да се трансформира в художествена небивалица.
Вие в действителност обяснявате Вашата позиция към по този начин нареченото самостоятелното кино, към което постоянно Ви причисляват...
- В днешно време към този момент даже не знам какво значи без значение кино. Според мен това към този момент няма никакъв смисъл. Опитвам се да намирам финансиране за моите филми. Не бих желал да върша кино, което авансово е обречено на крах и е ясно, че никой няма да гледа.
Бих желал филмите ми да предизвикат хората, да имат мощно влияние. Надявам, се че даже да не гледат моите филми, те ще чуят за тях и даже единствено това дава някаква мощ – с този дух на новобранеца, на бунтаря. Има го и това, че моите филми са доста тясно свързани с стопанската система и стопански проблеми...
Пазите ли към момента камерата Super-8, която получавате като тинейджър и на 14 вършиме своя първи филм The Danger Halls?
- Не, не я вардя. Аз в продължение на няколко години бях безприютен. Много пътувах, движех се от едно място на друго, бях известно време в Мексико. И тогава изгубих доста неща. Всъщност, изгубих съвсем всичко...
След това няколко пъти се пренасях, живях на разнообразни места. Например, когато отидох да пребивавам във Франция, взех със себе си 900 кг кино лента, която трябваше да инсталирам. И поради това изгубих доста неща, които просто не съумях да взема.
Снимка: Даниел Димитров
Но аз през целия си живот съм в придвижване и не желая да нося нищо със себе си. Нямам потребност от някакви остарели предмети, те са просто тежест, която ме обременява и не ми е нужна. Имам потребност да се откъсна и да погледна нещата с нови очи.
Когато майка ми умря в Щатите, тя имаше огромна къща на три етажа, цялостна с движимости. След като си отиде, аз прегледах всичко... Ужасно доста обичах майка си, само че си дадох сметка, че това са просто някакви отпадъци, които не са нужни на никому. Не знам дали това е отговор на Вашия въпрос...
Какво друго пазите оттогава – като спомен от тези години?
- Много ми е мъчно да отговоря на този въпрос, тъй като аз съм към този момент един възрастен човек (Усмихва се – бел. а.). Щастлив съм, че оцелях, по тази причина спомените ми от тези години са мемоари за оцеляване.
Тогава, както и в този момент, се пробвах да оставам жив. В този смисъл, може би дублирам живота на майка ми. Спомените ми ненапълно са сходни на нейното прекарване. Тя съумява да оживее след лагерите на Сталин. От там съумява да избяга в Иран, в Индия, в Африка, в Англия и най-после – в Щатите. Едно непрекъснато тичане и преместване, пренасяне, едно непрекъснато оцеляване. Тя беше сбирка от мемоари. Аз също съм се трансформирал в сбирка от мемоари...
Тук мога да се върна и към въпроса по какъв начин предпочитам тематиките за филмите си. Те са свързани с това, че моят живот е едно непрекъснато придвижване. Но, пробвайки се да запомня значимите неща, и тематиките на филмите ми по някакъв метод ме връщат към това. И то е несъзнателен развой.
Снимка: Даниел Димитров
Ще дам един образец от времето, когато снимахме „ История на един наркоман “ (Story of a Junkie, 1985 – бел. а.). Намерихме пари от един паралия в Ню Йорк, който беше доста добър състезател на голф. На сътрудниците, с които играе голф, той споделяше: „ Ще играя голф с теб, в случай че ти дадеш избрана сума пари за този филм “. И самият този развой на събиране на средства за кино лентата по този метод беше надали не по-забавен от самите фотоси на кино лентата...
Колко близо би трябвало да е един режисьор до своите актьори/герои – изключително, когато става въпрос за писмено кино?
- Не прекомерно близо (Смее се – бел. а.). Това е въпрос, който постоянно си задавам при започване на фотоси и въпрос, по който мисля.
Хората, които снимаш, имат своя сила и ти не би трябвало да се доближаваш прекалено много до тях. Защото има заплаха да нарушиш тази сила. В същото време, не би трябвало да бъдеш и прекомерно надалеч. Аз безусловно си предпочитам обектива, с който фотографирам избран човек – съгласно самия човек. Някои хора би трябвало да фотографирам по-отдалеч и надлежно да имам обектив с по-голямо нарастване. Други би трябвало да бъдат снимани по-отблизо.
Когато работех с индианеца, за който Ви разказвах, него го снимах доста от близко в Париж. Защото той имаше потребност от мен – с цел да се усеща предпазен. Точно противоположното беше с френските служащи – тях ги снимах отдалеко. Те не ми се доверяваха изцяло, одобряваха ме ненапълно като представител на медиите.
Това е един доста значим въпрос, за който би трябвало да разчиташ и на своята вътрешен глас – тъй като зависи от съответния човек. И е нещо, което се усеща, когато гледаш готовата лента на огромния екран. Усеща се каква е била дистанцията по отношение на хората.
Има ли фрагменти от D.O.A. или от Hey! Is Dee Dee Home?, които пазите за последваща лента. Имам поради фрагменти, които съзнателно не сте присъединил преди време?
- Не мога да кажа, че има нещо, което преднамерено съм избрал да не включа във филм. Не съм употребявал неща, които примерно не са на фокус или пък не ми оказват помощ да опиша историята, която желая.
Да, вардя такива фрагменти в архива си, в Париж, само че нямам материал, който съм решил, че не желая да покажа и ще го оставя за друга лента.
Факт е, че Сид Вишъс и гаджето му Нанси ме помолиха да ги фотографирам по какъв начин вършат секс, желаеха да им направя порно видео. Но аз взех решение да не го направя, а може би трябваше... (Усмихва се – бел. а.).
Обичате ли Париж? Пита Ви човек, който не припада от мита за безконечния град на любовта.
- Не харесвате Париж? Je comprends (От френски – Разбирам, бел. а.). Ще бъде доста лицемерно от моя страна, в случай че кажа че не обичам Париж, тъй като Париж постоянно е бил доста добър към мен.
Френската просвета е извънредно характерна и комплицирана, само че там има история –
за ужасно доста блус музиканти, писатели, артисти, режисьори, чернокожи новобранци и всевъзможни други създатели, които са пристигнали в Париж, тъй като не са могли да се впишат в тяхното лично общество – в Америка, в Източна Европа, и които Франция е приела с отворени прегръдки, и ни е дала опцията да творим и да живеем там.
Има една комплицирана връзка с колониалното минало, която французите, значително, отхвърлят да преработят и да се изправят лице в лице с нея. И, в случай че човек навлезе в нея и се залута, може да се загуби.
В Париж аз съм наклеветен като неприятното момче, пънкаря. Винаги ми задават въпроси за порнофилмите ми, за Сид Вишъс. И това е една еднаквост, която за мен е извънредно досадна, само че на хората им подхожда. Аз обаче не съм единствено това, само че този стандарт е натрапен за мен.
Снимка: Даниел Димитров
Но, най-общо казано, френската просвета сега е в доста огромен вътрешен спор. Франция претърпява извънредно тежка рецесия на идентичността до степен, че е въпрос на оцеляване. И тази рецесия на идентичността е обвързвана с неолиберализма. Неолиберализмът убива Франция.
Но би трябвало да кажа и още нещо доста значимо. Аз сега съм тук, при Вас, с помощта на Франция. Аз можах да направя тези филми, с помощта на Франция. Това нямаше да може да се случи в Щатите, нямаше да мога да получа финансиране. Французите обичат новобранците и това е нещо в действителност прелестно в тяхната просвета, и едно от чудесните неща на Франция.
А другояче аз усърдно заобикалям туристическата част на Париж (Смее се – бел. а.). Няма какво да върша там, тъй като няма нищо забавно. Това е един голям, отегчителен музей – като Прага и Рим. Понякога единствено върша едно кръгче с моторетката си.
Това с туризма е една нужна отрова, тъй като някои хора по този метод си изкарват прехраната. Но то изцяло убива тези градове...
Аз пребивавам в квартал малко отвън Париж – той е доста по-жив и доста по-бохемски, има наркомани, актьори, емигранти от разнообразни елементи на света. Малко наподобява на Lower East Side от времето, когато живеех в Ню Йорк. Но аз и тогава не ходех оттатък 14-а улица. Тези публични, лъскави елементи на града с тълпите туристи за мен са неприятни и ги заобикалям...
Все още има пънк музика и фенове-пънкари. Днес те биха ли могли да бъдат лице на обществен или политически митинг?
- Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Всички тези субкултури са свързани с младостта. Считам, че до ден сегашен – в себе си като персона и в работата си – нося избран пънкарски дух. Но в този момент не бих се облякъл като пънкар, тъй като би било несвоевременно и неуместно.
Дали пънкът може да се възроди по някакъв метод... Не знам... Струва ми се, че във всички тези модерни форми на протест, които се случват онлайн и посредством разнообразни обществени мрежи и приложения – в някои от тях сякаш има нещо от духа на пънка.
Любопитно е, че като цяло младежите демонстрират някакъв интерес към пънка и в тях също има част от този дух. Примерно, в случай че в този момент се покаже филм за Елвис Пресли, мисля, че би бил забавен само и единствено за върлите му почитатели. Докато с пънка не е по този начин.
Снимка: Даниел Димитров
Пънкът беше последната достоверна форма на обществен протест, само че той се вписа в музикалната промишленост, която е надълбоко корпоративна и капиталистическа. И все пак, той е друг от Beatles и Rolling Stones. Пънкарите в никакъв случай не са се стремили да стават Rolling Stones. Те, несъмнено, имаха потребност от контракти със звукозаписни студия, само че успяваха да ги надхитрят, да ги заобиколят по един или различен метод. Докато Beatles и Rolling Stones, и цялата тази вълна, е един надълбоко комерсиален артикул. Там става въпрос за правене на пари, за разлика от пънка. Затова той към момента съумява да носи една бунтарска сила, която е забавна за младите.
Каква музика слушате през днешния ден?
- Има чудесна финландска пробна музика. А аз обичам пробната музика, тъй като това е едно неповторимо пространство, свободно от каквито и да е асоциации – политически или други, и ми дава независимост да мисля, без да съм привързан с избрани конотации.
Обичам класиката. Напоследък изключително доста чувам класическа музика, тъй като се пробвам да схвана по какъв начин тя може да изрази възприятието за комизъм в един филм. Има страхотна африканска музика. Много одобрявам реге. Разбира се, одобрявам и постоянно съм слушал, и блус, и джаз.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ